Българският принос към световното културно нематериално наследство (Видео)
Едно от двете нематериални културни наследства на България според ЮНЕСКО е хорът на „Бистришките баби".
Село Бистрица е едно китно софийско селце, разположено в подножието на Витоша, а най-голямата му гордост е неговият ансамбъл. В основата е „Бистишката четворка", която в началото на създаването си е представлявала група музиканти, свирещи на гайда, гъдулка, тамбура и кавал. В последствие към инструментите е добавен и акордеон. Това е първият оркестър на БНР. Хорът на „Бистришките баби" е създаден седем години по-късно, като за година на официалното му сформиране се приема 1946 година.
Селото се намира в шопския регион, който е известен със своята богата музикална традиция. Именно тази традиция ансамбълът съхранява и представя в държави като Унгария, Австрия, САЩ, Испания, Франция и др.
Чрез музиката артистите разказват за наши традиционни празници като Коледуване и Лазарица. Представят българската сватба от едно време, както
и различни ритуали от шопския край по един впечатляващ и неповторим начин.
Това, което отличава ансамбъла, са певиците – „Бистишките баби". Техният специфичен начин на пеене е определен от специалистите като полифония, а в родното им село го наричат архаична полифония. При нея част от жените са извивачки - оформят извивките в песента, а останалите пеят монотонно - двугласно или преминаващо в триглас. Според експерти този тип пеене се е зародил преди християнството.
Песните, които изпълняват, са запазени през годините и продължават да се пеят в техния автентичен вариант. Не се променят, не се осъвременяват. Артистичната цел на „бабите" не е нито да са популярни, нито модерни, а да представят фолклора в неговата изначалност и неподправеност. Така те се явяват носители и преносители на една многовековна традиция.
За да съхранят наученото до момента, те трябва да го предадат на по-младите. „Бабите" са един уникален пример за устно предаване на фолклора от поколение на поколение. Без записки и ноти „внучките" постепенно се "потапят" в древната традиция, на която ще бъдат носители.
Вследствие на неголемия интерес от страна на младежта към фолклора и ограниченото сценично време на изпълнение на репертоара се е стигнало до редуциране на броя на песните, които „бабите" изпълняват.
И все пак през 2005 г. певиците са обявени от ЮНЕСКО за шедьовър на нематериалното културно наследство на човечеството.
Нестинарството
Далеч от шопския край - в Странджа планина - от векове се пази едно древно наследство, мистичен и необясним танц, наречен нестинарство.
Танцът се практикува в няколко български села. Използва се като турстическа атракция на други места, но в своя автентичен вид се е запазил само в село Българи. Село, успяло да съхрани своите традиции през годините. Първото му споменаване в документ датира още от 1454 година. Това е едно от най-старите странджански села.
Въпросът за произхода на нестинарството не е изяснен напълно. Сред специалистите и до този момент възникват противоречия. Но част от тях подкрепят твърдението, че танцът се е родил още по времето на траките. Петко Славейков, който пръв описал танца, също вярва в езическия му произход.
В миналото нестинарството е било разпространено не само в Странджа, но и в области на днешна Гърция и Турция, населявани от древния народ.
През вековете християнските светци Константин и Елена станали покривители на тази езическа практика. Разбира се, Църквата заклеймява нестинарството, но съществуването му е поредният пример за това как различни култове и традиции могат да се допълват, изграждайки едно цяло.
Нестинарите вярват, че танцът бил възроден след турско нашествие на територията на с. Българи. Според една легенда, когато турците нахлули в селото и го опожарили, запалили и църквата. Виждайки, че и тя гори, възрастна жена влязла боса в нея и успяла да изнесе икона на светците Константин и Елена. Когато излязла по стъпалата й нямало следа от изгаряне. От тогава жителите възобновили танца върху въглени.
Така всяка година на 3 юни - празника на Св. св. Константин и Елена, ритуалът започва още от утрото. Цялото село се отправя към аязмото (водоизтоюник, който се намира до свещен обект). Там иконата се освещава, а под музиката на гайдата и тъпана събралите се играят хоро. Огънят се пали още по обяд.
Важна роля в празника има конакът. Това е храмът на нестинарите. Тук се съхранява нестинарския тъпан, тук иконите се оставят, за да „починат". Това е и мястото, в което нестинарите изпадат в транс преди танца.
Вечерта, когато шествието се е придвижило от един от параклисите до огъня, е останала само жаравата. Музиката не спира да звучи. Нестинарите се подготвят за своя танц. Тъпънът бие. Първият от тях преминава през въглените, образувайки кръст. Последван е от останалите. Танцът започва. Нестинарите танцуват боси, а в ръцете си държат иконата на светците. Традицията се възражда отново и отново - всяка година на същата дата. А посетителите стават част от нея, „потъвайки" в ритъма на тъпана.
След като танцът приключи, традиционно нестинарите завършват с хоро около огъня. Тези хора вярват в пречистващата сила на огъня. Вярват, че той изчиства душата от злото и греховете.
Това, което отличава ансамбъла, са певиците – „Бистишките баби". Техният специфичен начин на пеене е определен от специалистите като полифония, а в родното им село го наричат архаична полифония. При нея част от жените са извивачки - оформят извивките в песента, а останалите пеят монотонно - двугласно или преминаващо в триглас. Според експерти този тип пеене се е зародил преди християнството.
Песните, които изпълняват, са запазени през годините и продължават да се пеят в техния автентичен вариант. Не се променят, не се осъвременяват. Артистичната цел на „бабите" не е нито да са популярни, нито модерни, а да представят фолклора в неговата изначалност и неподправеност. Така те се явяват носители и преносители на една многовековна традиция.
За да съхранят наученото до момента, те трябва да го предадат на по-младите. „Бабите" са един уникален пример за устно предаване на фолклора от поколение на поколение. Без записки и ноти „внучките" постепенно се "потапят" в древната традиция, на която ще бъдат носители.
Вследствие на неголемия интерес от страна на младежта към фолклора и ограниченото сценично време на изпълнение на репертоара се е стигнало до редуциране на броя на песните, които „бабите" изпълняват.
И все пак през 2005 г. певиците са обявени от ЮНЕСКО за шедьовър на нематериалното културно наследство на човечеството.
Нестинарството
Далеч от шопския край - в Странджа планина - от векове се пази едно древно наследство, мистичен и необясним танц, наречен нестинарство.
Танцът се практикува в няколко български села. Използва се като турстическа атракция на други места, но в своя автентичен вид се е запазил само в село Българи. Село, успяло да съхрани своите традиции през годините. Първото му споменаване в документ датира още от 1454 година. Това е едно от най-старите странджански села.
Въпросът за произхода на нестинарството не е изяснен напълно. Сред специалистите и до този момент възникват противоречия. Но част от тях подкрепят твърдението, че танцът се е родил още по времето на траките. Петко Славейков, който пръв описал танца, също вярва в езическия му произход.
В миналото нестинарството е било разпространено не само в Странджа, но и в области на днешна Гърция и Турция, населявани от древния народ.
През вековете християнските светци Константин и Елена станали покривители на тази езическа практика. Разбира се, Църквата заклеймява нестинарството, но съществуването му е поредният пример за това как различни култове и традиции могат да се допълват, изграждайки едно цяло.
Нестинарите вярват, че танцът бил възроден след турско нашествие на територията на с. Българи. Според една легенда, когато турците нахлули в селото и го опожарили, запалили и църквата. Виждайки, че и тя гори, възрастна жена влязла боса в нея и успяла да изнесе икона на светците Константин и Елена. Когато излязла по стъпалата й нямало следа от изгаряне. От тогава жителите възобновили танца върху въглени.
Така всяка година на 3 юни - празника на Св. св. Константин и Елена, ритуалът започва още от утрото. Цялото село се отправя към аязмото (водоизтоюник, който се намира до свещен обект). Там иконата се освещава, а под музиката на гайдата и тъпана събралите се играят хоро. Огънят се пали още по обяд.
Важна роля в празника има конакът. Това е храмът на нестинарите. Тук се съхранява нестинарския тъпан, тук иконите се оставят, за да „починат". Това е и мястото, в което нестинарите изпадат в транс преди танца.
Вечерта, когато шествието се е придвижило от един от параклисите до огъня, е останала само жаравата. Музиката не спира да звучи. Нестинарите се подготвят за своя танц. Тъпънът бие. Първият от тях преминава през въглените, образувайки кръст. Последван е от останалите. Танцът започва. Нестинарите танцуват боси, а в ръцете си държат иконата на светците. Традицията се възражда отново и отново - всяка година на същата дата. А посетителите стават част от нея, „потъвайки" в ритъма на тъпана.
След като танцът приключи, традиционно нестинарите завършват с хоро около огъня. Тези хора вярват в пречистващата сила на огъня. Вярват, че той изчиства душата от злото и греховете.
Какво четем:
🔴 Иво, голям си, респект!🔴 Приеха мажоритарния вот на първо четене
🔴 Вижте билката-чудо, която трябва да имате винаги у дома!
Източник: spisanie
Коментари
Последвайте ни във facebook!
