Драги приятели на мереното слово от гр. Видин, София и Търговище


Ивелина Димитрова Никова е родена през 1977 г. в гр. Провадия. Завършва висшето си образование в Икономически университет - гр. Варна. Авторка е на стихосбирките „България в сърцето ми”, „Златни нишки”, „Копнеж по слънце” и „В тебе аз ще остана”. Подготвя новела със заглавие „Алтъна”. Нейни стихове са публикувани в поетични сборници, във вестници и списания. Носителка е на първа награда в конкурс „Свищовски лозници”, втора награда за епична книга в гр. Шипка, втора награда в литературен конкурс „Рада Казалийска” в гр. София и трета награда в конкурс под надслов „Мила Родино!”, трета награда в конкурс „Жени и вино - вино и жени”, трета награда в конкурс, посветен на Н. Вапцаров, първа награда на вестник „Уикенд”, специална награда в конкурс „Добромир Тонев” в Пловдив и награда за цялостно творчество, посветено на България. Няколко нейни стихотворения се превърнати в песни. Работи като главен счетоводител в частна фирма. Живее в гр. Провадия.


Драги приятели на мереното слово от гр. Видин, София и Търговище, за мен ще е радост да се срещнем.Ще ви очаквам във:
Видин - Регионална библиотека " Михалаки Георгиев" 12.03.2016г. от 17.30ч.
София- Дом на културата "Средец" 13.03.2016г. от 14.00ч.
Търговище- Регионална библиотека " Петър Стъпов" 14.03.2016г. от 17,00ч.

До прага е любов

До прага е любов. Нататък -нищо.
Един огромен свят и самота.
Но вътре, точно до огнището,
вселена стават четири сърца.
Момче с лунички и момиче с плитки,
надвесени над книжка със картинки
и майчица, пресяваща през сито
най-дребни грижи, радости най-сини,
усмихнат татко, ремонтирал нещо,
прозорец и мушкато с розов цвят
и четири панички с топла леща.
До прага е любов. Нататък -свят.

До сина ми

Не се отчайвай ако грохне слънцето
и истината се смали до лист на цвете!
Вземи от най- бездънната си пролет зрънце
и го посей под въглените на сърцето си!

Не падай никога превит за залък хляб!
Не се погубвай ако обич си отива!
Дори ранен мъжът остава мъж и трябва
да стисне зъби гордо, болката да скрива.

По всички пътища докрай неминати
те следва, сине, моят майчин страх отдавна.
Аз няма да съм винаги до теб в годините,
затуй се моля само да си жив и здрав.
Той твой e!

Той твой e. По пръстен, по съвест, по право.
От тъмно до тъмно, и в делник и в празник.
Обича ме,знам. Ала нищо не ми обещава.
До смърт го обичам! Недей да ме мразиш!
Не знаеш какво е да викаш от болка
след всяка раздяла, след щастие кратко.
Представа си нямаш как царствено гола
стоя до вратата с парче шоколад и
как давя в шампанско една подир друга
илюзии крехки, почти до припадък.
За него съм блян, диамант, пеперуда,
малиново сладко, минутка за радост.
Но само това. Ако можеш прости ми!
Той е твой. По право, по съвест, по пръстен.
За танц, за целувка, за миг отстъпи го...
И аз ще си ида, понесла си кръста!


Хляб
Дълъг път изминах до софрата:
зрънце бях във черната земя,
житен клас издигнах над тревата,
камък воденичен ме помля.
Срещнах после и маята млада,
врече ни мълчаната вода
минем ли през огън всички гладни
да заситим в село и в града.
Драго ми е видя ли детенце,
грабнало коматче да играе.
Мило ми е на бедняк в ръцете,
дето ме почитат чак до края си.
Но срамувам се от тези, дето
залък хвърлят равнодушно в коша.
Да не дава Господ тез несретници
за трошица хляб да плачат нощем!
До Боянския майстор

Все по жълтици досега вървях,
мнозина ми целуваха нозете.
В Средец най-първата болярка бях,
но само ти докосна ми сърцето.

Заспивах, а до мене Калояна,
прегърнал ме, с венчален пръстен,
ала в съня си виждах аз Бояна
как светва изпод ловките ти пръсти.

Събуждах се – готова за молитва,
с една надежда, малка като лешник,
и молех Бог във твоята палитра
да пази любовта, макар и грешна.

А после идвах в църквата, при тебе,
на светлина от свещ да ме рисуваш.
И сто пъти проклинах този жребий,
но пак мълчах, с очите те целувах.

Мълчеше майсторе, но аз случайно
разбрах, че багри правиш от цветя,
откъснати за мене нощем, тайно,
с любов и нежност, скрити от света.

Усещах колко те болят ръцете
и знаех, че рисуваш премълчаното,
което доловил си на лицето ми,
та вечно по стените да остане.

Прости ми, че все още по жълтици
вървя! Изгарят ме, като жарава!
А ти до царя ме изписа, до светиците…
Помни, че те обичам! Десислава.

Капка любов

Беше капка любов, ала истинска.
Дето стига за двеста години.
Бе по-нежна, по-древна от приказка,
по-красива от лунна коприна.

Исках с плитка коса да я вържа
и с ръце я притисках до мене.
Ти с целувки я пиеше бързо,
а по устните капката стенеше.

Тази капка любов бе магия,
но безмълвна в живота изгуби се.
И с отчаяна жажда я пихме,
тази капка-сълзица за влюбени.

Между тебе и мен – само капка,
ала мъката давим във нея.
Днес се молим в сърцата да капне
и отново в едно да ги слее.

Завръщам се в сърцето ти

Завръщам се в сърцето ти. Дълбоко.
Безмилостна, безумна и мечтана,
Затворила се в орехче, до болка,
терзана в пек и снежни урагани.

Завръщам се в потайните ти мисли,
понесла въглени от жарки клади,
от белите ти сънища по-чиста,
божествена, безмълвна и изстрадана.

Завръщам се в сърцето ти. Отново.
Притихвам, там, до хилядите рани.
По-силна съм от всичките любови,
завръщам се при тебе – да остана!

Не искам много

От живота си много не искам –
светлина и небе, влюбен поглед един
и в сърцето ми обич да плисне –
слънчев извор целебен с горещи води.

Ще ми стигнат две хубави думи,
сладък залък, път звезден, любими очи,
шепа спомени в нощите лунни,
късче вяра и сноп пъстроцветни мечти…

Не, не искам богатства несметни –
диаманти, пари и палати не ща,
а светулка една – да е светло,
и дървото Живот, да разлиства листа.
Остаря, Дон Кихоте
Остаря, Дон Кихоте! Не останаха мелници.
И светът е различен, по-груб от преди.
С глътка черно кафе си лекуваме делника
и превързваме с думи ранени съдби.
Че земята е същата, казваш? Едва ли и хората…
Господари са! Всеки се прави на Бог!
А мигът е борба, но граничи с умората,
че е прах мъдростта ни в живота.
Не достига Любов и Надежда, и Вяра,
а сърцата си пазим зад фалшиви стени.
Дулсинея продава нежността си със мяра –
само грамче за рокля, парфюм и пари.
Зверовете? За жалост, те още са живи.
И навред сеят злоба и завист, лъжи.
Само Санчо е днеска щастливец,
в чаша с гроздова още мечтите множи.
Остаря, Дон Кихоте! Смелостта ти е лудост!
Росинант окуця, а светът е жесток.
Стига толкова битки! Като ледена кула
всяко зло ще се срути в душите дълбоко.

Вълчица
Пътят с мен не е никога бял.
Ако можеш, избягай! Вълчица съм.
Нощем вия, луна щом изгрява
и тъгувам додето се съмне.

Всеки косъм по мене настръхва,
щом усетя любовни капани.
Помнят още тревите изсъхнали
колко пъти съм близала рани.

Как обича вълчица ли? Страшно!
Дава мило и драго, прощава…
Но със зъби си пази душата,
че вълчицата дива остава.

Бягай! Бягай, не е още късно.
Замини в неизвестност далече!
Закъснееш ли, слагаш си кръста,
че се люби вълчица за вечност!

Аз самотна и горда умирам
със кървящо сърце на раздяла.
По земята ми – кървави дири.
Пътят с мен не е никога бял.
Простих за всичко

Отдавна ти простих. Простих за всичко:
очакването в сребърните нощи,
пропадането в дъното, до ниското,
мечтите, изпокълцани със ножа.

Простих за хладината на сърцето ти,
по ризата ти чуждото червило...
лъжите, самотата на кафето ми
и зная – не е слабост, а е сила.

Понякога ми липсва обичта ти,
цветята, също свещите на празник
и сякаш ляга мъка на гръдта ми,
а в мен е тихо и ужасно празно.

Тогава пускам диска с наш`та песен
и в стаята танцувам сам-самичка.
Прегръщам зими, пролети и есени –
сезоните, в които се обичахме.

Вина да търся вече няма смисъл,
но да забравя някак си не мога
и нека занапред да сме на чисто,
ала боли от думичката „ Сбогом”!

Дъхът на мама

Отново до мен си. Усмихваш се, мамо.
А минаха толкова много лета...
Отпускам глава върху твоето рамо,
край нас – аромат на липа.

Постлала си старите вестници, зная
и съхне по тях на липата цветът.
И днес, както някога, в моята стая
потайно вълшебства блестят.

Прегръщаш ме, мамо, и думи не трябват,
отгатва сърцето ти всичко за мен.
Сладни тишината, сладни като хляба,
разчупен с любов в тежък ден.

Съзнала отдавна, че по-свято нещо
от майчина обич и болчица няма,
горещо се моля по-дълго да сещам
дъха на липи и... на мама.

Светът е хубав!

Светът е хубав, много, много хубав
когато сутрин се усмихне слънцето,
когато в пролетния дъжд се влюбиш
и сложиш във земята малко зрънце,
когато слушаш песента на вятъра
и вдъхнеш клонче люляк росно,
и поделиш си ябълка с приятели,
и в мислите си свободата носиш,
когато скъсаш първите кокичета,
пробили снежното сърце на зимата
и кажеш на любимия „ Обичам те!”,
а на врага простиш и непростимото.
Молитва за България

О, Боже, опази от зло България
от робски мрак и майчини сълзи,
от земетръс, порои и пожари,
от блясък на предателски ками!

Пази на Рила езерата, Боже,
на Добруджата златна песента,
на Казанлъка розовото ложе,
в Родопи – на Орфея любовта!

Със устни, Боже, Тракия целувай,
камбаните и наш`те писмена,
а после синята мечта на Дунав
и шипченските орлови гнезда!

Със сила и блага дари народа,
платил с кръвта си святата земя,
България да стигне пак възхода
и да застане гордо пред света!



Четете още:

🔴 Мартениците - „Къде се крие магията на техния дълговечен живот?”

🔴 8 неща, които отличават българите от всички останали народи

🔴 Жълти стотинки









Коментари

горе