Летни истории с история: Земенският манастир
Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ разказваме за някой манастир, църква или просто някое българско място с убеждението, че дали човек ще пожелае да ги види, или няма да пожелае, е въпрос само на личен избор, защото най – добре е всеки да прави това, което му харесва...
Този път ще разкажем за Земенския манастир и неговата църква. От София дотам са към 75 км и се стига за час и нещо, а взимаме София за отправна точка, защото ние оттук сме ходили. Поемате по посока Перник – Радомир и след Радомир, но не можем да кажем на колко км точно, има отклонение вдясно и табела, от тия кафявите, за Земенския манастир, а като минете през град Земен и следвате посоката на кафявите табели, над самия град и на 5 минути от центъра му стигате манастирските порти.
Днес Земенският манастир не е действащ манастир, а църквата му е паметник на културата и филиал на Националния исторически музей в София и ще обясним защо.
През древността и средните векове по протежението на Земенския пролом, през който минава река Струма, имало 5 крепости, наричани Землънград, които изпълнявали охранителни задачи, защото оттук преминавал пътят, свързващ Пауталия (по-късно Велбъжд, а днес Кюстендил) със Сердика (по-късно Средец, а днес София).
Та църквата в Земенския манастир влизала в пределите на този Землънград, а легенда разказва как била построена. Някъде в ХI век майстор и негов ученик сключват облог всеки да започне да строи църква, но никой да не гледа работата на другия. И когато свършили, майсторът отишъл да види какво е направил ученикът му, но така се впечатлил, че съборил своята църква. Легендата си е легенда и макар днес да не се знае кой е строителят на Земенската църква, специалистите са категорични, че наистина е от ХI век и че е на близо 1000 години.
При археологически разкопки пък през 1909 тук намират надгробна плоча на някой си монах Яков от края на XIV – началото на XV век и се установява, че е пренесена от манастирското гробище, което означава, че по това време вече трябва да е имало и манастир.
Какво се случва със Земенския манастир по време на турското робство, не е много ясно, най – вероятно запустява, и все пак в манастирската кондика (летописна книга) се споменава, че в 1730 църквата е поправяна, както и че е укрепвана в 1830 и 1860 година.
През 1867 майстор Миленко от радомирското село Блатешница, за когото сме писали, че е строителят на оная забележителна къща– укрепление в село Граница и на църквата там, както и на южното крило на Рилския манастир, построява до Земенската църква и манастирска сграда, в която отварят и килийно училище. В началото на XX век местният свещеник Янаки пък вдига нова манастирска сграда на два етажа и тя е тази, която виждаме и днес.
В 1966 Земенската църква е обявена за паметник на българската архитектура и живопис, а Земенският манастир - за музей, станал в 2004 филиал на Националния исторически музей. Всъщност в 1966 тогавашните власти правят нещо извънредно за времето на социализма – построяват в центъра на град Земен църква за местните хора, при това със същото име, като това на църквата в Земенския манастир - „Св. Йоан Богослов“.
Та днес Земенският манастир не е действащ, но цялото място е така интелигентно поддържано, с толкова вкус и премереност, с такъв респект към миналото и в същото време с такъм дискретен усет как трябва да изглежда едно подобно място, че да се превърне и в туристическа дестинация, че преди 3-4 години кметът на Земен получава награда на Съюза на архитектите в България за цялостните възстановители и реставрационни работи, както и че наградата очевидно не е случайна, защото този човек – с екип от специалисти, естествено – е направил това място наистина отлично.
Манастирските сгради са във формата на буквата „Г“ и двата им края продължават в каменен зид, съществуващ открай време и ограждащ огромен двор с идеално „подстригана“ зелена трева, пътеки от дялан камък, чемширови туфи, пейки, цветя в делви и отделно висящи в кошници от покрива на манастирските чардаци, както и с други неща, наистина много красиви. Лично ние бяхме там през пролетта и всичко изглеждаше много зелено и много свежо, а навсякъде беше пълно с хора, но никой на никого не пречеше...
Манастирската църква „Св. Йоан Богослов“, почти в средата на огромния двор, има кубична форма, с дължина на страните около 9 м и цялата е от бигор – шуплест камък от този край. Външният ѝ вид наподобява Колошката църква в Кюстендил и известната Несебърска църква и все пак точно такава църква, като Земенската, няма никъде в България.
Отвън изглежда неголяма, но вътре е просторна, а и да кажем, че това е църква от ХI век, така че няма как да прилича на днешните църкви. Цялата е в стенописи, в които като че ли преобладава синият цвят; с религиозни сцени, които никога не са раставрирани, а само консервирани и малко почистени. Работата на художниците – реставратори обаче е съвършена, а може би поначало концепцията за съхранението на църквата е била такава, че местата, на които във времето са се загубили стенописите, са бели, но всичко е направено така майсторски, че хората наистина гледат стенописите в захлас... 
За стенописите няма да разказваме, защото не сме разбирачи, а само ще кажем, че след образите на Калоян и Десислава в Боянската църква портретите на деспот Деян и съпругата му Доя тук са най – ценните и с най – голяма художествена стойност в България.
В Земенската църква има и една сцена, за която казват, че няма аналог в света, както и че открай време привлича масони от цял свят със скритото си послание, но не можем да кажем какво е...
На предния план в "Изковаване гвоздеите на Разпятието" има един млад и един стар мъж, а на задния план - млад ковач и жена, която държи чук. За гвоздеите на кръста на Иисус Христос се споменава за първи път в 326 година, когато в околностите на Йерусалим той е намерен, но до ХІІІ век не са засвидетелствани никакви данни как, къде и от кого са били изковани. Много по – късно откриват доказателства във френски и английски ръкописи от края на ХІІ и началото на ХІV век и сцената от Земенската църква вероятно почива върху английския вариант... А дали в сцената тук наистина има нещо необичайно или странно, не можем да кажем, но се знае, че покойният папа Йоан Павел Втори е идвал като обикновен посетител специално да разгледа стенописите, а защо, може би никога няма да разберем, макар че и никога не се знае...
Някои от светците пък нямат очи и казват, че през Средновековието имало поверие, че ако на болно дете се даде прах от нарисувани очи на светец в църква, детето оздравявало, та тази е причината...
Също така се говори, че в Земенската църква богомилите оставят някакъв свещен знак – символ, според който рано или късно религиите по света щели да се обединят, и по тази причина тук идвали какви ли не хора от какви ли не краища на света с надеждата да открият този мистичен знак...
Говори се и че тук някъде има и някакъв свещен камък, който и иманяри, и какви ли не още други търсачи на подобни артефакти го търсели открай време, а наши екстрасенси пък твърдят, че преди 6-7 години този камък мистериозно бил намерен и отнесен в Гърция, но щял да бъде върнат в България...
Посетителите на Земенската църква пък са особено привлечени от поверието, че ако си допреш лявата ръка върху каменния олтар и си пожелаеш от сърце нещо, то непременно се сбъдвало... И хората вътре благоговейно пристъпват по каменните плочи от сиво – черни камъни от XI век и тихо притихват пред каменния олтар... И ние застанахме, но няма да кажем дали желанието ни се сбъдна, защото има хора, които не вярват в тези неща, така че по – добре е да не ги разочароваме...
А на излизане от Земенската църква човек се чувства някак си странно... От една страна, докоснал се е до нещо Божествено, което разумът не може, а и не иска да си обясни, от друга страна пък отново прави крачка към земния свят, в крайна сметка обаче - към нашия свят...
И понеже в този Земенски манастир Божественото и земното ни най – малко не са в противоречие, а даже напротив, в приземния етаж на манастирската сграда има дискретен ресторант, макар „ресторант“ да е силно казано... Под стрехите на обителта или на самата ливада на няколко малки маси хората хапват две неща – манастирска бобена чорба и прочут крем карамел, а прочут може би защото млякото на овцете наоколо било особено вкусно...
И като седне човек там, за момент като че ли се пренася в оня разказ на Елин Пелин от сборника „Под манастирската лоза“, в която през целия си живот покойният отец Никодим завивал в хартийки черни и бели бобени зърна – черни за непростимите според Бога грехове, а бели – за простимите... И се оказва, че когато е двайсетгодишен, той се скрива зад дебелите манастирски зидове, разочарован от своята любима, но не престава да мисли за нея, защото цял живот отглежда в манастирския двор любимите ѝ бели рози и цял живот не спира да си задава въпроса спасил ли се е, или се е погубил, избягвайки от земния живот, колкото и несъвършен да е той...
И когато в разказа игуменът на манастира кани разказвача да хапнат под манастирската лоза бобена чорба от „греховете на отец Никодим“, той го пита бяло или черно зърно е човек... Разказвачът веднага отговаря, че е черно, а мъдрият игумен го поправя: “И черно, и бяло...“, а после се усмихва...
Та и ние, докато хапвахме бобена чорба под манастирската стряха, си зададохме е такива философски въпроси, но като погледнахме църквата върху зелената поляна, тичащите деца, хората, обикалящи напред – назад и като усетихме как как слънцето щедро докосва всичко това, просто си казахме, че животът е прекрасен...
Какво четем:
🔴 Цветана Манева: Не съжалявам! За първи път не съм цензурирана в клипа на Васил🔴 Не смейте да посягате на Цветана Манева
🔴 Святата нощ преди Кръстовден - Новите родители
Източник: newme
Коментари
