Малко преди смъртта Невена Коканова изгори всичките си писма

Колко много делници трябва да се извървят, за да настане кинопразник?

Под светлината на прожекторите се поднасят букети, нестихващите овации предизвикват безкрай поклони. И някой става звезда.

Така беше с Невена Коканова - още с появата си на екрана звездата блесна на челото й.

Последва дълга върволица от героини, с чиято житейска съдба тя е жива. И с чиито смърти умираше неведнъж. Днес творческият портрет на звездата Коканова е завършен и е достояние на киноведите.

Аз обаче искам да разкажа за Невена Непознатата, която познавах отблизо, за неповторимия човек. Всички твърдят, че незаменими хора няма. До един лъжат. Има! Това са люде без дубъл. Неповторими! Такава беше Невена. Позволете да ви запозная с нея.

Ако беше брак нашето приятелство - макар че хлевоустата мълва ни го е приписвала - отдавна да сме се развели. Но в приятелство като нашето развод не бива.

И ако любовта е до младост, приятелството е и отвъд гроба. Толкова години изминаха, откак Невена или, както аз я наричах Ечка, напусна завинаги земната юдол (мъчителен свят - бел. ред.), а аз все не мога да повярвам, че я няма, че смъртта е разтрогнала земното ни приятелство.

Може душите ни да се намерят отново там нейде в неведомото отвъдно, за да си доразкажем неказаното и споделим несподеленето. Дано!

Йордан Йовков беше

любимият писател

на Ечка. Неговото заглавие “Ако можеха да говорят” приляга напълно на разказа за нея и животните, застава като своеобразно мото.

Небивала хармония цареше помежду им. Колко кучета и котки я обкръжавха в този живот, не се наемам да изброя.

Но Ечка твърдеше, че еднакво обича всичките - както многодетните майки своята челяд.

Различни бяха само странните имена, с които ги кръщаваше. Последното й кученце Чучка беше странна кръстоска от всички породи на света.

А котката Туца беше толкова плодовита, че нейното поколение навярно и до днес изтребва мишките и плъховете в селските изби на махалата Чомаците в Еленския Балкан.

Подир едно пътуване до Индия успя да пренесе през границите с много премеждия маймунката Шашо. Този Шашо беше толкова шашав, че обърна жилището с главата надолу, докато заприлича на джунгла. След време със свито сърце и сълзи на очи Невена го даде в цирка.

След друго пътуване ми разказа, че на Птичия пазар в Москва се продавало малко крокодилче. Толкова малко, че могло да си живее във ваната. Само тънкото съдържание на нейната кесия я разколебало от покупката.

Невена беше ненадмината в опитомяването на животни и... хора. Но ако продължавам в същия дух, поменикът с нейните любимци ще се превърне в истинска менажерия. И все пак да не отмина прасенцето Добродушко, което й беше поднесено вместо букет от едни почитатели.

Добродушко тупуркаше по петите й като сянка и не грухтеше, а дуднеше нещо невнятно. Ала тя го разбираше и отвръщаше. По време на сиестата двамцата се излягаха в хамака на сянка под ореха, Невена му даваше да суче мляко от бутилка с биберон, докато заспиваше в скута й. А тя не смееше да мръдне, докато той не се пробуди.

Имаше и гересто

петле, което обичаше

да се качва на главата

й, за да наглежда - същински султан - своя харем от ярки.

В последните си земни години Невена се беше самозаточила в балканската си къща. Далече от светската суета и дебнещите я папараци, тя обитаваше своята сбъдната мечта.

Като неотлетяла на юг птица домът й се гушеше в това каменно гнездо - махалата Чомаците. Спохождаха го ветрове, които дъхтяха на дива чубрица и мента. Обгръщаха го непрогледни мъгли. Слънчеви лъчи се прецеждаха през широките длани на ореховите листи, а птиците от клонаците огласяха просторния двор.

Тук времето течеше в друго измерение. Човек забравяше за отминаването на дните в небитието на вечността. Датите в календара се объркваха като заплетено кълбо.

Невена отглеждаше

стадо кози,

предвождано от два пръча. Неописуема беше като козарка. На ранина изкарваше хайванчетата на паша. Босонога ги подбираше с кривака привечер.

Доеше до късно козите сама. Млякото им ухаеше на горски ягоди и диви теменуги. А какво сирене сиреше - пръстите да си оближеш!

В една есенна утрин, когато мъглите пълзят ниско, Ечка съгледала зад дувара подплашено сърненце. Изнурено от лутането в гората, то било дотолкова прегладняло, че захрупало доверчиво сенце от шепите й. Престрашило се сетне и прескочило дувара с навехнато краче. Харесал му гостоприемният двор и останало да презимува при нея.

Ала напролет инстинктът го подмамил към родната гора. Не щеш ли, сръндаците го напъдили, защото им замирисало на хора и го прокудили от стадото.

Поредното сбогуване било удавено със сълзи. Сетне пролетните дъждове заличили дирите от неговите копитца. Дали стадото го е приело? И дали сръндаците са проумели, че

сърненцето не е било

при никакви хора,

а при Човек?!

Колко ли чудесии биха ни разказали безсловесните й любимци, “ако можеха да говорят”.

Невена разговаряше с цветята и дърветата, дори с камъните. И беше убедена, че я чуват и разбират.

Боднеше ли стрък в земята - захващаше се. Лозниците й бързо възлязоха до покрива, а зелените длани на листата им прегръщаха варосаните стени.

Нейните мушката избуяваха на туфи. Жълтите минзухари се перчеха напролет като пламъчета на вощеници, а кърпикожусите моравееха в предчувствие за настъпващата зима наесен. Много тъгуваше за белите анемонии, които герестото петле и харемът му от ярки безмилостно изкълваваха.

В навечерието на първия снимачен ден на филма “Вечери в Антимовският хан” Невена се завърна от Московския кинофестивал. Вера Марецкая, с която се беше твърде сприятелила, я запитала какво й предстои в киното и с кого. Ечка се похвалила, че най-после ще се снима в творба на любимия си автор Йордан Йовков и с най-добрия си приятел режисьор - сиреч моя милост.

Тогава голямата руска актриса уточнила, че не пита с кой режисьор, а с кой оператор - най-важното за една киноактриса.

И когато във “Вечери в Антимовския хан” Невена попълваше колекцията си от ханджийки - беше изиграла три все в мои филми - още на първия снимачен ден ми заяви: “Ти беше дотука, оттук насетне ще слушам оператора!”

Паметта ми е скътала още много чудати случки, една от друга по-налудничави. Вярвам, че успях да ви запозная с Невена Непознатата.

Звездата Коканова вие си познавахте от нейните героини и смъртите, с които бе умирала. За своя предпочитана филмова смърт тя си бе избрала кончината на любимата й роля на Сарандовица.

Неумолимата смърт вече я дебенше. Обзеха я мрачни предчувствия за приближаващия край. Един ден

накладе голям огън

и изгори почти цялото

си минало - писмата

Дойде ред на хубавите й цветя - тя ги изравяше и в пръстени гърнета ги отнасяше на селските баби. Стариците й се отплащаха с дъхави дюли и пресни орехи.

А една от тях се тюхкала, че отдавна не е “идвала на гости”, защото никак не могли да я разубедят, че тя играе само на нейния телевизор, само за нея.

Години по-късно се върнах в каменното гнездо да диря скътаните си там спомени. Цареше безмълвна тишина. И изведнъж от старата липа се обади кукувица. “Кукувица наесен?! Причуло ми се е...” - помислих си. А тя си кукаше като напролет: “Тук съм... тук съм...”

Дали това пиле не е заело гласа на Невена?!

Звездата Коканова хвърля ръкавица

на Дъстин Хофман

Снима се като брадат вехтошар

в “Делници и празници”

Невена Коканова игра три роли в мои филми - Велика в “Горски хора”, Сарандовица във “Вечери в Антимовския хан” и Малама във “Вампир”

Колко хора обаче знаят, че Невена копнееше да изиграе мъж. Тлеещият копнеж се превърна в неугасващо желание, след като Дъстин Хофман постигна небивалия си успех с женска роля във филма “Тутси”. Чрез мене това желание на сбъдницата се сбъдна... донейде.

Това се случи във филма ми от пет новели по Емилиян Станев “Делници и празници”.

В една от тях - “Крадецът и кучето”, имаше малка, но силно характерна роля на стар евреин вехтошар. От онези, които обикаляха софийските улици и се провикваха протяжено: “Стари неща, стари дрехи купуваааам...”

Малко й трябваше на

Невена да пожелае

ролята,

нещо, което никога преди това не беше правила.

- Дай ми да дублирам ролята, Пава, помоли ме тя.

- Ти чуваш ли се? - възразих аз. - Дубльорство в киното?! Това да не ти е театър!

Но тя не се шегуваше и остана непреклонна.

- Подай рамо!

- Ролята е дадена на Васил Димитров - започнах да увъртам. - Човекът вече е заснел епизода.

В очите й блеснаха заканително пламъчета.

- Добре де, колко му е да заснемеш епизода с мене още веднъж. Васето е приятел, няма да се обиди. Пък каквото сабя покаже...

- А критиката?

- Хич не ме е еня за критиката.

- Ама на мен ще въздигнат грамада от камъни, че превръщам иконата в старик евреин вехтошар и... проумях, че подобна щуротия може да се превърне в сензация.

- Кой ще ме разпознае под тежкия грим, сплъстената брада и дългите коси - успокояваше ме тя, сякаш вече бях кандисал.

- Гласът ще те издаде - свих рамене и... кандисах.

- Васето обеща да ме озвучи.

Какво можех да сторя. Съгласих се.

И настана оня знаменит понеделник, когато пред камара стоварени въглища започнахме да снимаме. Колата докара Невена навлечена и гримирана до неузнаваемост в последния миг. Но вече се беше стекла тълпа от зяпачи.

Дали в този момент някой от екипа не ни предаде? Бяхме разконспирирани бързо.

И под вехтошарските дрипели, сплъстената брада и белите власи няколко души разпознаха любимата актриса. Един твърдеше, че това е Невена Коканова, друг му възразяваше. И се сключиха облози.

За беда брадата

на “вехтошаря”

се отлепи

След като гримьорът я подлепи, продължихме да снимаме. Тя едва помръдваше устни, за да не я предаде гласът

И така дубъл след дубъл. С много усилия накрая заснехме епизода. Вече се здрачаваше. Улицата, почистена от кюмюра, сега се задръстваше от зяпачите, като да бяхме свикали митинг.

Че като я наобиколиха хората. Искаха автографи. А вехтошарската торба беше натъпкана с реквизит, не с фотоси. Горката Невена едва си проби път към дежурната кола и само обещаваше, че когато негативите се обърнат на позитиви, ще раздаде на всички стекли се автограф от своята първа мъжка роля.

На екрана филмът се появи с участието на Васил Димитров. Но си спомних за кадрите с тази щуротия в навечерието на последния й шесдесетгодишен юбилей. Хрумна ми, че по-чудат подарък никой няма да й поднесе - нито на нея, нито на стеклата се публика. Но кутията с дублите се беше попиляла някъде.

Остана си само тази снимка и читателите на “24 часа” са едни от първите, които я виждат.

Незабравим спомен без дубъл...