Велико Търново, Преображенски манастир, Боженци – пътуване със сърцето

Старата столица сигурно е нещо като първата любов – в сърцето си винаги сме малко сантиментални, готови да виждаме само хубавото и да простим несъвършенствата на възрастта и забравата.

Търново е точно този град – в него има нещо вълшебно, сякаш с наклона на улиците се променя и настроението и разходката е винаги емоционална – пълна с всякакви изненади. Прашните камъни на калдъръма и цъфналото мушкато във всякакви цветове, ленивите котки и сенчестите стълби между къщите, изрисуваните фасади и усойните антикварни магазинчета, пълни със съкровища – всичко е очарователно. Царевец – полуразрушен, полуреставриран, полуизчистен и полузапустял е точно като стара крепост, която войниците отдавна са напуснали, но се старае да не губи достойнството си. Музеят на Възраждането и Учредителното събрание е почти непроменен поне от няколко десетилетия и ако се абстрахираме от прашните експонати и нелепите надписи, това е едно носталгично пътуване назад във времето, едновременно уникално и забавно.

Художествената галерия е една от любимите ми в България, защото едва ли има по-благодарен град за рисуване от този, а експозицията с японски гравюри, изложени там в момента, е в приятен контраст с класическото изкуство в останалите зали. На Самоводската чаршия, освен обичайните джунджурии, има уникално красива рисувана керамика, което си е изкуство само по себе си.

Вижте още…

Хотелите и малките заведения са направени с въображение и носталгия към миналото, която понякога е прекалена, но подобно залитане е напълно оправдано в град с толкова дълга история. Затова пък много от обществените сгради – старата поща, читалището до Царевец, енорийското училище - изглеждат отдавна изоставени и запустели. Градът създава впечатление за място, което хората си обичат и се грижат за него, а общината нехае.

Преображенският манастир е изглеждал така и преди векове. Иска ми се да вярвам в това, защото в него има нещо старо и вечно, което успокоява още преди да се влезе в окадената църквичка. Гората е докъдето поглед стига, под дървения балкон има каруца и дървени колела, изрисувани, сякаш още вършат работа. Камбаните са зеленясали, но някои от стенописите са съвсем нови. Предстои празникът на манастира и доброволци-миряни чистят и мият на двора огромни казани – точно както се е правело от време оно…

Ако в манастира времето е спряло смирено някъде до шарената черква, то Боженци мирише на много старо село. На сухо дърво и прах, на нагрети от слънцето камъни, на коприва и орехова шума – все любими мои миризми, за мен един полуразрушен хамбар може да е най-романтичното място на земята. Черните каменни плочи по покривите и тъмните дървени греди са толкова типични, че със сигурност помнят и много стъпки преди мен – бавно нагоре по баира и после подритващи камъчетата надолу.

След такава разходка всичките ми градски грижи и тревоги започват да изглеждат някак по-маловажни. Имаме толкова красота, и толкова наблизо, просто трябва да й направим повече място в живота си.