Каквото и да става, не спирай да тъгуваш за мен



Знаеш ли кое е най-важно в любовта? Да помниш, че единият е продължение на другия. Не е ли така, не е любов. Ако е било така, любовта е минало. Сега и занапред не трябва да забравяме, че нуждата да съществуваме заедно е взаимна.





Болките са онези, които ни карат да осъзнаем необходимостта от тъгата, за да бъдем съзидателни занапред. Отношенията помежду ни са като растения, нуждаещи се от непрестанни грижи. Чувствата не бива да повяхват от противоречията, каквито любовта не припознава като свои. Затова понякога, когато се нападаме с лоши думи, трябва да го приемаме като част от спектакъла на живота. Представлението свършва, завесата пада и ние отново се озоваваме двама. Аз и ти, оглушали от бурните аплаузи на публика, която няма да срещнем повече, но която вече се отъждествила с мимолетния ни „скандал“.





Едни от най-незабравимите моменти са онези, които ни завръщат един към друг след мигове на ожесточени нападки, изричайки неща, които не мислим. Прегръдките са нашият пристан в морето на (не)лекия живот, който имаме щастието да изживяваме заедно. Защото когато сме двама, не е просто по-лесно, тогава сме истински живи.





Напук на мисълта, че нищо не е вечно, трябва да преминаваме през дните си с убеждението, че това твърдение си заслужава да бъде оборвано. Подобна категоричност дори математиката не познава. Често две плюс две не е равно на четири и това ни напомня непрекъснато самият живот. Увереността побеждава всяка относителност, затова е наложително да се обичаме безпрекословно.

Възраженията са допустими, стига да засягат други теми, други уравнения.

Не винаги е важно какво мислим, по-важно е какво чувстваме. Затова лошите думи отминават като пролетни облаци – бели, леки, подвластни на всеки полъх на вятъра, който оставя след себе си дълбокото синьо на небето чисто, все едно е било непокътнато.





Не винаги е от значение и какво сме пропуснали да си кажем, ако жестовете помежду ни непрестанно напомнят, че най-истинските емоции между двама понякога не могат да бъдат описани с думи – на любовта така ѝ отива да бъде няма! Достатъчно е да е обозрима, да не губим вярата си в нея и да не спираме да гледаме на нея като на най-верния си спътник и в добро, и в лошо.





Затова, каквото и да става, не спирай да тъгуваш за мен. Подобна тъга е задължителна, ако не преставаш да помниш, че аз съм просто твоето продължение. Аз и ти – двете страни на едно цяло, което се припознава в любов, каквато другите няма как да знаят. Защото любовта, това сме ние.

Добромир Банев



Източник: lupa

Следваща статия:
Шофьор от Пещера: Катаджиите ни правят на рибки!





Коментари

Видео на деня

горе