Една жена на 33 гледа гледа 100 овце и успява бавно


 Tя пасе стотина овце всеки ден в подножието на Сакар планина. Издоила е 4 тона мляко през изминалото лято и е приготвила десетки калъпи овче сирене. Не пропуска да споделя и снимки на овцете Вачка и Мъркуша във фейсбук и да бъде за пример във времена на песимизъм.

Това е историята на Надя Дичева от обезлюденото свиленградско село Дервишка могила. Тя е на 33 години и се опитва да развенчае мита, че овчарят е прост човек. Нещо повече, овчарят може и да е млада дама, облечена в ямурлук и обута с гумени ботуши. Да носи и гега. Въпреки това да ползва гримове и всякакви женски щуротии за външния си вид.

За да осигури поминъка си, преди три годни Надя купува овцете, които вече наброяват 100. За тях получава близо 4000 лв. субсидии. Отглежда ги близо до дома си в кошара.

Срещам се с Надя в близост до старо военно поделение, където пасе стадото й. „Чувате ли звънците? - подхваща ме Надя. - Звукът е незаменим, магичен... Всяка трета има хлопка. Те са ми наследство от мал-сайбия чобани (майстори овчари), от моите дядовци. Днес за мен това са по-възрастните овчари от селото чичо Гошо и чичо Христо.“

В Дервишка могила са останали около 20-ина души, чиято възраст надвишава 65 г. „Гордея се, че съм оттук. Радвам се, че въпреки немотията мога да се занимавам с животновъдство и да ползвам базата, която остави баща ми. Благодарение на това от три години насам имам работа.”

„При овцете няма почивка. Всеки мой ден започва рано сутринта в 5 ч и завършва малко след залез-слънце. Признавам, зимата е тежко. Снегът бързо навява и греба с лопата, за да стигна до овцете”, разказва Надя.

„Щом се събудя, нямам време дори и за кафе. Веднага се запътвам към кошарата и започвам да приготвям храна на овцете. Давам им люцерна, понякога ги глезя и със сутрешна попара (плява и ярма)”, споделя тя. След това ги извежда на паша. В торбата си носи пресни плодове и зеленчуци за из път. Придружават я приятелите й - кучетата Мечо, Сара и Караман.

Това лято болестта син език е покосила 10 овце от стопанството на младата овчарка. Умира и мъжкият, налага се да купят нов. „Много пари се дават за лекарства и препарати. Чакаме обезщетение за умрелите овце от болестта. Чакаме и субсидии. През това време продаваме агнета и мляко. Има недомислици в политиката за овцевъдите. Например субсидия за кочове не се дава. Накъде без мъжкия - нито ще има агне, нито по-късно и овце.”

До нас се приближава една от овцете. „Вачке, Вачке, ела насам! - викна Надя. - Казва се Вачка, защото очите й са черни и е вакла, обяснява младата овчарка. Тази, която има черни точки по муцуната, се казва Мърка-Мъркуша. Когато агне се роди в събота и е женско, носи името Събка. В стадото на Надя има само една черна овца. „Тя е талисман, за да може любопитният минувач да се загледа в нея, а не в другите овце.” Тя си спомни, че имала овца, която пиела вода от чешмата, след като си извъртала главата така, че да й е удобно.

„За цяло лято съм издоила над 4 тона мляко”, казва Надя.

Въпреки че ноктите на ръцете й са лакирани, жената дои по два пъти овцете - сутрин и вечер. „Помагат ми майка ми Мария и брат ми Георги. Затуй в тяхна чест колим по едно агне за имените им дни - на Голяма Богородица и на Гергьовден.”

От овчето мляко Надя приготвя биосирене, както го нарича самата тя. За рецептата издава, че на 10 л мляко сипва 40-50 капки мая. Изчаква се млякото да се закваси, след което се разбърква и сместта се поставя в тензух, за да изтече суроватката. През това време полуготовото сирене се затиска с тежест, за да се оформи на калъпи. Те се режат и се поръсват със сол.

Надя вярва в успелите хора, но споделя, че на 33 г. успехът идва трудно. „Може един човек на 33 г. да е успял, но зависи къде и с кого е пораснал. При мен нещата стават бавно”, споделя девойката, като заявява, че не се вижда като министър на земеделието. Не би изоставила овцете и занаята заради политиката. „Овцете политиката не ги интересува, те искат да има фураж. Овцата не е тъпа и с мерак бих спорила с някого, който казва обратното.”

През 2011 г. премиерът Бойко Борисов по време на първото си управление препоръча на студентите да стават овчари, за да се преборят с безработицата. Надя възразява. „Да си овчар преди всичко е призвание - да умееш да усетиш болката на животното, така че то да усети искреност. Да му помогнеш. Да си говориш с него. Нужна е страст. Няма ден, в който да съм си казвала, че днес няма да отида с овцете на паша.” Има тапия за икономист, но е почти дипломиран животновъд.

Понякога Надя се натъжава, когато остане насаме с овцете. Тогава мисли за взаимоотношенията между хората. Натъжават я злобата, завистта, агресията... Казва, че ако животните могат да говорят, сигурно биха се помолили на Бог. Надя се впечатлява от уважнието и любовта. С надежда споделя, че е време да се съживи овцевъдството и отново в България да има 11 милиона от този добитък.

Източник: Труд



Коментари



горе