Райна Кабаиванска за личността си на сцената и в живота


Райна Кабаиванска: Сцената е моето освобождение

Предлагаме едно изключително стойностно, но позабравено телевизионно интервю с живеещата и творяща предимно в Италия българска оперна певица Райна Кабаиванска, родена през 1934 г. в Бургас. Райна Кабаиванска е професор в италианската музикална академия Чиджияна и в Нов български университет. Кавалер на Ордена на Италия. Разговорът с оперната прима е част от рубриката „Събеседник по желание” на Кеворк Кеворкян и изразява остроумното и дълбочинно откровение на една великолепна жена и голяма оперна певица.

Кеворк Кеворкян: Преди малко, докато слушахме Уилям Сароян, Вие казахте, че той е прав – прав е, че човек трудно се променя. Какво имахте предвид?

Райна Кабаиванска: Смятам, че човек нищо не научава през живота, т.е. продължава да повтаря същите грешки, които е правил в миналото. Поне от моя личен опит зная, че всяка грешка, която съм плащала много скъпо и съм се заричала никога повече да не я повтарям, винаги продължавам да я повтарям. Така че съм напълно съгласна.

Това лошо ли е или добро?

Това е може би лошо от една гледна точка, но от моята гледна точка е добро, защото значи един определен характер.

С въпрос на 12-годишната Антоанета Тодорова искам да Ви върна назад в миналото. Когато бяхте дете, какво Ви увличаше най-много?

Антоанета, не искам да те лъжа… Когато бях дете, майка ми ме караше да свиря на пиано, а аз нямах никакво желание. Бях първа ученичка в моя клас, но не учех много. Преди всичко ми се играеше много.

Понеже стигнахме до училището, аз искам тук да Ви предам въпроса на Дора Григорова, Ваша съученичка от първи клас до края на гимназията, ако си спомняте. Нейният въпрос е: Кое те накара, Райна, да поемеш пътя на изкуството, след като беше човек на точните науки, блестящ математик?

Наистина, аз винаги минавах с пълни шестици, винаги бях една много скучна отличничка и може би избора, който направих – да пея, беше някаква естествена реакция на този скучен характер, който виждах в себе си, характера на математичката. И някои мои приятели и досега ми казват: знаеш ли, ти в живота си все още математичка. Аз се освобождавам от този мой характер, или може би от тези мои комплекси, математически да ги наречем, само на сцената.

Не мислите ли, че това по някакъв начин Ви помага?

Именно. За мене сцената е моята човешка реализация, моето освобождение, защото е много по-лесно да се освободиш в една чужда кожа, отколкото в собствената си кожа…

Вие прекарвате повече от времето си на сцената, сред един измислен свят. Това не Ви ли пречи да видите действителния свят наоколо в същинските му измерения?

Знаете ли, има една парадоксална мисъл от Оскар Уайлд, която казва, че ние всъщност сме много по-верни на сцената, когато рецитираме, отколкото в живота, и аз приемам напълно тази парадоксална мисъл, т.е. в живота ние винаги сме принудени да правим това, което другите искат от нас, а на сцената се освобождаваме от тези задръжки.

kabaivanska

Разбирам Ви, но не се ли чувствате и малко самотна на сцената?

Самотна – никога, защото съм много щастлива на сцената. Вече съм преодоляла всички технически проблеми, така че за мене сега пеенето е само една голяма радост, едно голямо освобождение.

Вие казахте, че сте щастлива. Това е сигурно така, защото сте изживели много триумфи, за които могат да Ви завидят. Но какво се крие зад един успех? Какво си мислите, когато падне последната завеса след някое блестящо представление? Какво пропускат да забележат тогава Вашите почитатели? За какво не Ви питат в такива моменти?

Вижте, триумфът не ме трогва толкова много, колкото ме трогва любовта на публиката, която имам. Трябва да Ви кажа, че моята кариера не се гради нито на подкрепата на големи диригенти, нито на подкрепа на известни театри. Моята кариера се гради само върху одобрението и любовта на хората. И аз имах тази голяма гаранция например миналата година.

Пях Бътерфлай на арената на Верона. Това е най-големият открит световен театър, 25 хиляди души, и аз усетих трогателното чувство на взаимен контакт и обич между мене и тези 25 хиляди души, които стояха като заковани през цялото време, без да се чуе нито шум от паднало шише (защото там често се пие кока кола), нито шум от възклицание. Това ми даде просто едно голямо доверие, една голяма вяра, че съм обичана, а то за мен е всичко в живота.

Днес Вие имате ли усещането, че владеете сцената?

Да. Мога да кажа, че съм господарка на сцената. Но това дойде с практиката. Мога да кажа, че дойде с преодоляването на всички технически вокални проблеми. И може би от 7-8 години мога да дам това, което искам.

Но какво Ви струваше този успех? Заради това издигане – професионално, творческо – какво трябваше да загубите като човек?

Аз може би малко ще Ви разочаровам, защото няма да говоря за жертви в името на кариерата. Напротив: жертвала съм кариерата си в името на моя личен живот. Сега например, откакто съм майка, пея само в Италия, за да бъда близо до дъщеря си. А пък откакто съм се запознала с моя мъж, това са вече почти 9 години, аз не ходя повече в Америка, за да не се деля от него. Това са може би неща, на които малко хора ще вярват, но е истина.

Нека хвърлим поглед напред, в бъдещето. Страхувате ли се от времето, което идва, от последната завеса? Има ли такъв страх изобщо у певици от Вашия ранг?

За мене пеенето никога не е било въпрос на живот и на смърт. За мене пеенето е работа. Аз не бих могла да живея, без да работя, без да съм включена активно в някаква дейност. За мене пеенето е, както вече казах, и една човешка реализация. Но абсолютно не се страхувам от последната завеса. Напротив: чакам я с нетърпение, защото в този напрегнат живот, който сега водя, виждам колко много неща загубвам, колко много книги не мога да прочета, колко музика не мога да чуя – и не оперна музика. Така че, просто с желание чакам края, за да мога да остана малко вкъщи, да се занимавам повече със семейството си и повече с тези неща, които сега прескачам…

Благодаря Ви за откровеността.

Разговорът с Райна Кабаиванска е излъчен в телевизионното предаване „Всяка неделя” непосредствено след беседа с Уилям Сароян

„Събеседник по желание”, Кеворк Кеворкян, издателство „Народна младеж”,

София, 1981 година;

Източник: cao



Коментари



горе