България по времето на цар Симеон
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Управлението на цар Симеон белязало един от върховете в историята на Средновековна
България, когато тя се превърнала не само в могъща държава, но и в изключително
за времето си средище на книжнина и култура. Смята се, че Борисовият син бил роден
около 863г./864г. , защото в едно от писмата си патриарх Николай Мистик го нарекъл
‘’дете на мира’’. Предполага се, че приблизително през 878г. баща му го изпратил да учи в Магнаурската школа, която била най-престижното учебно заведение в тогавашния свят. Там той успява
да получи много високо образование. По време на престоя си във византийската столица,
Симеон имал възможност да се запознае не само с богословието, но и с постиженията
на античната цивилизация. Византийците от своя страна започнали да го назовават ‘’хемиаргос-полугрък’’. Това било много високо признание, тъй като през Средновековието названието
‘’грък’’ било символ на висока начетеност и способности. По-късно Симеон приел
монашеския обет, като е изказано предположение, че вероятно Борис има намерение да го провъзгласи за архиепископ. Към 886г./887г. Симеон се заврънал в Плиска и се включил в кръга на книжовниците
на Наум. Тала през 893г. на престола се възкачил владетел, чиято образованост
рязко го отличила от останалите монарси в Европа. Възпитан във византийска среда,
той добре опознал движещите цели на имперската политика. Високото му образование
му помогнало да осъзнае голямата политическа стойност на културния живот в една
държава.
Само една година след като поел властта, отношенията между България и Византия се влошили. Причина за това станало решението за преместване на тържището на българите от Константинопол в Солун. Това представлявало сериозен икономически удар върху България, както и своеобразно накърняване на правата и интересите на българските търговци. Историците характеризират този конфликт като ‘’първата икономическа война в Средновековна Европа’’. В опита си да уреди спора по дипломатичен път, Симеон не постигнал успехи, затова за да направи съперника си Лъв VI Философ ( 886г. – 912г. ) по-отстъпчив, той предприел нахлуване на българските войски в Тракия. Тъй като империята била заета с арабите в Южна Италия и нямала възможност за активни военни действия на Балканите, тя привлякла маджарите на своя страна. Те нахлули в България и опустошили североизточната й част. Симеон бил принуден да напусне Тракия и да се отправи на север срещу маджарите. Разбит от тях обаче, той се затворил в крепостта Дръстър и уведомил Константинопол за намерението си да сключи мирен договор. В България веднага пристигнал византийският дипломат Лъв Хиросфакт, но посрещнат на границата той бил затворен в крепостта Мундрага. Между него и българския владетел започнала обемна кореспонденция, като целта на Симеон била да протака решаването на въпроса за размяна на пленници. Възпитаник на същата политическа и културна византийска школа, Симеон бързо намерил решение. През това време български пратеници подбудили печенегите да нападнат маджарите и така заплахата по северната граница била отстранена. Унгарците били разбити и изтласкани от Симеон на запад към Панония, където се установили и по-късно създали своя държава. Малко след тези събития през 896г. , армията на българския владетел разгромила византийците край Булгарофигон, като в резултат на победата България подписала мирен договор тържището на български стоки в Константинопол.
През 904г. във Византия настъпили промени, даващи повод на Симеон да наруши сключеното споразумение. Град Солун бил нападнат и разгромен от арабите. Българският владетел силно се надявал да завладее града и да го засели с българи, но с големи дипломатически усилия Лъв VI успял да осуети тези негови намерения. Цената на всичко това се изразявала в дадените на България земи от Драчката област / днешна Албания / , Южна Македония и около Солун, като границата минавала на 20 километра от града.
След смъртта на император Лъв VI на 11-ти май 912г. отншенията между двете съседки рязко се влошили по вина на империята. Константин VII, синът на починалия император, бил все още малолетен и затова върховната власт вила в ръцете на неговия чичо Александър. Поради смяната на властта се налагало потвърждение на мирния договор с България, но регентът отказал да плати дължимия данък от Византия. По този начин дипломатическите отношение между двете страни били скъсани и българският княз започнал военна подготовка. Той нахлул с войска в Тракия и бързо се насочил към Константинопол.
Междувременно на 6-ти юни 913г. починал главният регент Александър и на негово място бил назначен нов главен регент – патриарх Николай Мистик. Въпреки неговата молба към Симеон за прекратяването на военните приготовления, българският владетел обсадил стените на византийската столица. След като преценил, че извършеното е достатъчно, той бил благосклонен да сключи мирен договор. В исканията си по време на преговорите, Симеон настоявал за две неща. На първо място желаел да сключи династичен брак като ожени една от дъщерите си за малолетния византийски владетел. Това означавало изключително високо международно признание за България, защото за първи път империята щяла да ожени своя владетел за варварска принцеса. Също така той получавал и титлата носеща се от бащата на съпругата на императора ‘’василеопатор’’, а заедно с нея и сериозно влияние в управлението на Византия. В крайна сметка, сведенията по въпроса сочат, че е била извършена церемония по сгодяването на принцесата и Константин VII, но е спорно дали Симеон е бил коронясан за цар. В науката този спор все още не е изяснен напълно и според едни учени извършеният ритуал напомнял царска коронация, но от описанията в изворите Николай Мистик положил върху главата на коленичилия Симеон епириптарий вместо корона.
През 914г. начело на империята застанала Зоя Карбонопсина, родната майка на малолетния владетел. Тя отхвърлила споразуменията от 913г. и решила да прибегне към силата на оръжието. В отговор на това, през 915г. Симеон превзел гр. Одрин и започнал да опустошавал Тракия. Византийската василиса продължила действията си в опит да изгради антибългарска коалиция. В нея тя направила опит да привлече печенегите, маджарите и сърбите, но останало тайна за българския владетел. Той успял да осуети организираната срещу него коалиция, служейки си отлично с методите и средствата на византийската дипломация. Византия останала сама срещу България.
Карта на битката при Ахелой
Войната започнала през лятото на 917г. Двете армии влезнали в решително сражение при река Ахелой близо до Анхиало. Симеон постигнал пълна победа като империята понесла тотално поражение, сравняващо се с поражението при Върбишкия проход. Дори наличието на един от най-изявените главнокомандващи като Лъв Фока не помогнало на Византия срещу българите. От цялата над 60 000 ромейска войска оцелели единствено 2000 войници. Въпреки опитите на патриарх Николай Мистик за смекчаване на гнева на Симеон , той заповядал настъплението към Константинопол. Ромеите претърпели ново поражение в нощно сражение при Катасирти.
По-нататъшните действия срещу империята не можели да продължат преди премахването на опасността, идваща от провизантийски настроената Сърбия. Сръбският княз Петър Гойникович бил свален и на негово място се възкачил племенникът му – Павел Бранович, който дълго време бил живял в България.
Обнадежден от победите, Симеон си поставил за цел да завладее Константинопол и да се провъзгласи за император на българи и ромеи. Самочувствието му било нарастнало и основната му цел била България да измести Византия и той да притежава цялата власт. Израз на тези негови намерения била и титлата, с която започнал да се зове – ‘’ Симеон в Христа бога самодръжец на всички българи и ромеи ’’. През 918г. на специален събор в Преслав българската архиепископия е провъзгласена в патриаршия начело с патриарх Леонтий.
Императрица Зоя, която била една от главните виновници да се наруши мирът с българите, се принудила да се оттегли от управлението. Властта преминала в ръцете на авторитетния военачалник Роман Лакапин през 920г., който оженил дъщеря си Елена за Константин Багренородни. Това му предоставило така жадуваната титла от Симеон – василеопатор. Българският цар почувствал, че мечтата му за Константинопол се отдалечава и предприел решителни стъпки за нейното осъществяване. В следващата 921г. поради невъзможността да се противопостави на българското оръжие, Византия решила да утвърди влиянието си в Сърбия, като създаде постоянна заплаха в тила на Симеон. С тази цел тя изпратила в страната своето протеже княз Захарий, който трябвало да свали пробългарски настроения Павел Бранович. През 922г. Преслав установил допломатически контакт с Фатимиския халифат в Египет, управляван по това време от халиф Убайдалах ал-Махди. Целта била създаването на антиромейска коалиция, като арабите трябвало да атакуват Константинопол по море, а българите поемали тежестта на сухопътните военни операции. След падането на града, придобитите богатства трябвало да бъдат поделени между двамата съюзника, но врастта върху града оставала в ръцете на Симеон. Пратеничеството пристигнало безпроблемно в Египет и било прието с почести от халифа. На връщане към България обаче, посланиците на Симеон, заедно с няколко арабски велможи, били заловени в Южна Италия от няколко византийски шпиони. Заговорът срещу империята бил осуетен и съюзът пропаднал. Въпреки това Симеон поел отново на поход срещу ромеите и войските му се озовали пред стените на Константинопол. Поради внушителния вид на войниците, импетаротър поискал мир със Симеон.
Временното затишие във войната с Византия дала възможност на цар Симеон през 924г. да нападне сръбските земи и да ги присъедини към България. Князът им Захарий побързал да потърси убежище в Хърватско, където избухнала война, която завършила с поражение за бългрите.
След категоричния отказ на Константинопол да признае царската титла на Симеон и да издигне църквата в патриаршия, българският владетел влязъл в контакт с папството и получил благосклонен отговор. През втората половина на 926г. в Преслав пристигнали легати на папа Йоан X. Те притежавали всички пълномощия за изпълнението на Симеоновите амбиции- царска коронация и провъзгласяването на патриаршески ранг за църква. Получавайки сърдечна криза на 27 май 927г. , Симеон не доживява окончателната реализация на амбицията си за царска корона.
Така завършил живота си един от най-бележитите владетели в историята на Средновековна Европа. Управлението му преминало в почти непрекъснати войни, доказало силата и мощта на българската държава. Умел пълководец и дипломат, Симеон неведнъж поставял империята в трудно положение. Малцина били онези като него, дръзнало да протегнат ръка към византийската корона. Цар Симеон оставил след себе си една обширна държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Трудно е да се заяви, че царството му се намира в блестящо положение от началото на X в., тъй като продължителните войни довели до скорошно изтощение.
Заслужил славата си на военачалник и дипломат, Симеон се проявил и като щедър меценат. Неговата грижа и внимание дали на българския културен живот такава интензивност и размах, че времето му се запомнило с основание като ‘’ Златен век’’. Даден бил тласък на развитие на aрхитектурата,строителството и изкуството. Централно място заел Преслав, чието изграждане било плод на дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители. При града са налице две укрепителни системи,които обграждат и външния и вътрешния град. Вътре се издигал царският дворец непосредствено до който бил изграден и патриаршеският комплекс. Гъсто застроен бил външният град, където се откривали най-голям брой граждански постройки, църкви и манастирски комплекси. В манастирския комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав – така наречената ‘’ Златна църква ‘’, за която се предполага, че притежавала покрит със злато купол. Също така едно от забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на ‘’ Златния век ‘’ е преславската рисувана керамика. Нейното възникване е в тясна връзка с изграждането и утвърждаването на Преслав като българска столица.
По времето на Симеон старобългарската книжнина достигнала своя връх в развитието си. В създадените просветни средища развиват плодотворна дейност редица писатели и преводачи, прославили името на България. Активно участие в този процес взел самият цар Симеон. Под непосредственото му ръководство били съставени 3 преводни сборника със смесено съдържание. С личното участие на цар Симеон били създадени още два сборника. Сред бележитите книжовници на ‘’ Златния век ‘’ бил и епископ Константин Преславски. Неговата най-известна творба е ‘’ Учителното евангелие ‘’. В края той помества една кратка хроника, която се смята за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина. Друг известен писател от кръга на преславските книжовници е Черноризец Храбър, създател на забележителната патриотична апология на славянската писменост, известна под названието ‘’ За буквите ‘’. Съчинението било насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на славянските просветители св. св. Кирил и Методий. Проявената голяма ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дава основание да се предположи, че под този псевдоним се крие именно българският цар Симеон. Литературата на Златния век допринесла за окончателното налагане на старобългарския език, за затвърждаването на българската народност. Създадените книжовни творби свидетелстват за високата образованост на българската интелигенция, чиито интереси далеч надхвърлят рамките на чисто богословската литература. В това отношение България изпреварвала другите славянски държави и се превърнала в разпространител на богата и разнообразна книжнина.
Източник: Bulgarian HistoryКоментари
Последвайте ни във facebook!
