Непростимата грешка на цар Симеон Велики


Що се отнася до "времето на благоденствие"; в една благоденстваща средновековна държава изумителното развитие и разпространение на всякакви ереси - включително и на богомилството - не би следвало да се очаква, нали...

Таз глупост е плод на на класово-партийното разбиране за ересите, в частност за богомилството, като "антифеодални движения".
А времето на благодентствие е фиксирано в един извор, Видението на пророк Исая още познат като Апокрифен Български Летопис, който няма нищо общо с обтрупаните с дарове църковници, нито други подобни фантазии:

Тогава, прочее, в дните и годините на св. Петър, царя български, имаше изобилие от всичко, сиреч пшеница и масло, мед, мляко и вино, и вреше и кипеше от всяко божие дарование, и нямаше скъдност от нищо, но имаше ситост и изобилие от всичко по изволение божие.

Не прави чест на Петрински и да вменява на П. Коледаров небивалици, т.е. да пише такива, а да се обосновава с Политическата география. Като цяло доста проблематичната реконструкция на Коледаров (и Божилов) на т.нар. Отвъддунавска България за времето на Петър следва:


С по-голямо основание можем да приемем, че първото присъединяване на Саланови владения е станало още през управлението на цар Петър и е обхващало земите на северозапад от Солноград (дн. Солнок) и големия завой на Тиса, т. е. долината на р. Загва с крепостите Вац, Егер и може би Пеща. Времето, когато е била направена тази отстъпка, може да бъде уточнено, като се вземат пред вид събитията след разгрома на маджарите на 10 август 955 г. в Лехското поле (при Аугсбург) от обединените сили на немските феодали начело с крал Отон I. Тогава маджарите насочили изцяло погледите си към Балканските простори и започнали да ги кръстосват. Набезите им продължили и през управлението на византийския император имп. Никифор II Фока до средата на 70-те години на X в. [94]
Никифор II Фока сметнал, че може да си послужи с българската държава като заслон срещу маджарите. Ето защо с клауза от мирния договор от 963 г. задължил българския владетел да не пропуска през своите предели маджарите, насочили се да плячкосват византийска територия. Но, както изглежда, нар Петър не е бил в състояние да спре унгарските отреди и потърсил помощта на империята за обща борба с тях. Когато постъпките му останали безрезултатни, той се принудил да дири подкрепа от немския имп. Отон I. Вероятно тази е била целта на българското пратеничество в Магдебург през 965 г. [95] Когато не получил помощ нито от едната, нито от другата страна, българският владетел е бил заставен да се разбере със самите маджари. [96] Вероятно срещу свободното им пропускане към Византия със задължение да не плячкосват българските земи [97] преславската власт е била принудена да даде и известен откуп. А цената му ще да е била отстъпването на северния дял от българската административна единица, управлявана от Салан, в междуречието на Тиса и Дунав заедно с населението ѝ, а може би и паричен данък. [98]
Второто присъединяване на българска територия от маджарите следва да се отнесе не по-рано от края на управлението на цар Самуил или по-скоро на наследниците му. Приема се, че крал Стефан I воювал срещу Салан, „подчинен на българо-славянския велик хан (Keanus magnus) през 1015 г. [99] Така щото второто териториално разширение на маджарите за сметка на България в тази област следва да се отнесе към това време и за междуречието на Средни Дунав и Тиса с главна опора крепостта Тител. За определянето на тези две разновременни придобивки на унгарците във владенията на Салан ни помага и един поглед върху установяването на католическите владишки катедри в този край, както и границите през XI в. между диоцезите на католическата и Източноправославната черква. [100] Приема се, че епископството в Егер (на немски Ерлау) с епархия, обхващаща дн. Североизточна Унгария и по-голямата част от долината по десния бряг на Тиса, е основано от Стефан I в 1009 г., а Чанадското — между 1000 и 1038 г. Що се отнася до тези в Калоча и Бач, липсват каквито и да било сигурни данни, кога са били учредени. [101] Явно е, че това е станало на етапи и известно време след овладяването на дадена територия.
Разбирателството с маджарите ще да е укрепило позициите на България и тя изискала от Византия през 966 г. дължимия ѝ се по договора от 927 г. данък. Именно това е послужило за повод на конфликта и войната от 967 г., защото империята не се съгласила да го изплати, понеже се почувствувала по-стабилна след вътрешните реформи и успехите си срещу арабите. [102] Несполуката в „Голямата война” на Никифор II Фока обаче е накарала цариградските управници да потърсят по друг път промяна в своя полза на положението си на Балканите. Неслучайно византийският император обвинил българския цар през 967 г., че не възпирал маджарите. [103] А може да се допусне също, че българският владетел чрез тях искал да респектира и отклони вниманието на империят а от своите владения. Византия обаче се опитала да принуди българския цар към отстъпки в тази посока, като насочила русите в тила им.Първият опит на империята за контраудар през 943 г бил осуетен: походът на киевския княз Игор не се състоял, [104] като само съюзили се с него печенежки племена, вероятно от земите на изток от Долни Днепър, опустошили североизточните български предели. [105] Византийската политика на репресии сполучила едва при Игоровия син Светослав, чиито походи
-------------
88. G. Görffy. Áz Árpád-kori Magyarorstág történeti földrajza. T. I. Budapest, 1966, p. 836.
89. G. Hung. . ., SRH. T. I, p. 57.
90. П. Ников. Съдбата на северозападните български земи през средните векове. — БИБ, 1930, кн. I, с. 116; Стр. Лишев. Някои данни за феодални отношения в България през X в., Изв.ИБИ, 6, 1956, с. 426 и сл.
91. Gу. Moravcsik. Der Ungarische Anonymos über die Bulgaren und Griechen. — Revue des études sud-est européennes, VIII, 1969 p. 167—175.
92. G. Hung. . ., cap. 30—37.
93. Ibidem, cap. 38—41.
94. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., c. 12—19. Маджарски отреди нападали Тракия и Тесалия и през 943, 948—950, 961—962 и др. години. Вж. История Венгрии. . . T. I, с. 109.
95. В. Н. Златарски. Известията на Ибрахим-ибн Якуба за българите от 965 г., с. 75; История. . . Т I. ч. 2, с. 570; П. Тивчев. За войната. . ., с 85.
96. П. Тивчев. За войната. . ., с. 85.
97. Вж. П. Мутафчиев. Маджарите. . ., с. 18; В. Н. Златарски. История. . . Т. I, ч. 2, с. 541, 567, 572.
98. По сведенията на кремонския епископ Луитпранд България и Византия плащали данък на маджарите (вж. ЛИБИ, Т. II, с. 319). Съществува обаче известна неяссност в тълкуването на това известие — дали то наистина се отнася до събитие от царуването на Симеон, както смята В. Н. Златарски (История. . . Т. I, ч. 2, с. 293). По-вероятно е обаче то да отразява някаква договореност през управлението на цар Петър.
99. G. Györffy. Formation d'états. . ., p. 49.
100. Вж. за тях картата Začleněni Slovenska do uherského státu Skolni atlas československỳh dějin. Praha, 1959, p. 3 d.
101. Dictionaire d’histoire et de géographie ecclésiastique, réd. R. Aubert et E. van Cauwenbergh. Paris, 1963, s. v.
102. П. Тивчев. За войната. . ., c. 85.
103. I. Scylitzes — G. Cedrenus. Historiarum compendium. . . II, p. 372 (ГИБИ, T. VI, c. 259).
104. В. Гюзелев. Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г., с. 40 и сл.
105. Повесть временных лет. . . Т. I, с. 33—34.

стр. 52
наистина подровили устоите на североизточния дял от българската държава.

С изключение на нашествията от 943 г. печенезите продължавали да бъдат лоялни съюзници на България. [106] Може да се допусне, че тяхната обсада на Киев през лятото на 968 г., която осуетила първия поход на Светослав към Преслав и го принудила да се оттегли, е било противоудар на българската дипломация срещу заплахата на византийската. При реалната опасност от север българските управници вече се принудили да възобновят договора с ромеите. [107] Това обаче все пак не предотвратило втория поход на Светослав през следващата година.

От изнесеното по-горе проличава, че до последната година (970 г.) от управлението на цар Петър България продължавала да заема значителна по обхвата си територия. Тя опирала на Долни Днепър и Черно море на изток и стигала до Средни Дунав, Дрина, Ягодна, Рудник, Столова, Копаоник, Северните и Източните Албански планини, Крабе и Адриатика — на запад. От Пинд, Камбуница, Олимп, Круша, Сминица, Южните Родопи, Сакар, Дервентските възвишения и Странджа планина — на юг. Тя се простирала на север до Средна Тиса, Гористите Карпати и междата на гористо-степната и степната област. Българската държава все още е пазела, макар и силно накърнена, своята значимост и през почти цялата трета четвъртина на X столетие.

Иван Петрински


Четете още:

🔴 МОН прави портал с безплатни е-учебници

🔴 Кое е селото на 100-те магарета и 9-те извора

🔴 Мамините детенца на прехода





Източник: СЕГА





Коментари

горе