Ивайло Шопски: От културата и историята да почерпим на какви ценности да научим децата
„Дела трябват, а не думи!”
Не познавам друг човек, който да е приел думите на Левски толкова на сериозно. Това лято се срещнах с един забележителен човек, Ивайло Шопски. Хайдутин по душа и дори природата го изкарала такъв на външен вид.
Като родител, на Ивайло му беше писнало да наблюдава как в училищата историята на България се изкривява, как децата вече не се учат на никакви ценности и как всяка година все по- силно се срутва вътрешното усещане за дълг, респект, морал и дисциплина при младежите.
Надъхан от думите на Апостола, Ивайло купува 50 местен автобус от Германия, вкара го в един двор в софийския квартал Дружба и след един месец къртене и боядисване, Пътуващото читалище е готово. Автобусът е музей без компромис и без аналог в света. Музей за Българската история и култура.
На Националния празник, на 3 март 2016 г. Ивайло се облича като Хаджи Димитър, сяда зад волана на автобуса и тръгва към първата си дестинация – гр. Видин. Паркира читалището и отворя врати за всички. Потокът от деца и възрастни, желаещи да се докоснат до историята ни, не секна и за минута. Чакаха чинно на опашка да дойде техният ред и да надникнат. А Ивайло въодушевено разказваше: за воините на Аспарух, за пазителите на Рилския манастир, за опълченците на Шипка… И после отново. И отново… Защото желаещите са много…
По този начин Ивайло миналата година е обиколил над 60 града в България, без никой да му плаща за неговите разходи. Защо? Ами защото му идва от вътре. Често го чувам напоследък. Явно това е обща черта при всички Свободни…
После разбирам, че Ивайло стопанисва и детски лагер “Бащино огнище” в Боровец. Преди една година държавата му доверила занемарената база на бивш пионерски лагер. С помощта на приятели и доброволци, със собствени средства и подръчни материали направили ремонт в базата. Оборудва зала по безопасност на движение, създаде игрище за пейнтбол и боксов ринг, направи параклис и музей. В момента оборудва малък театър, създава една малка ферма със зеленчуково производство, овощна градина и изгражда обор за домашни животни. Децата трябва да видят от къде идва храната.
Лагера с патриотична програма е целогодишно открит за деца от цяла България. Денят започва с ритуала строяване за химна и вдигане на знамето, сутришна гимнастика, продължава с хайдушки състезания, народни хора, викторини, родолюбиви игри и свършва пред огъня с песни.
На 16 септември му връчат ключовете на подобна база в Марково до Пловдив. Министерството на Образованието, фактическия собственик на детските лагери, разбра, че няма по-добър стопанин от Ивайло.
Мога да пиша 10 увода за този човек, защото не спира да ме изумява, но нека самия той да говори. Гордея се, че Ивайло Шопски е сред нас. Не знам, дали има по-свободен от него.
Патрик Смитьойс.
В няколко реда
Ивайло Шопски е роден през 1982 година в гр. Русе. Израства в гр. Радомир, където завършва Техникум по енергетика. След това учи Международни отношения, завършва и Финанси в Стопанската Академия в гр. Свищов. През последните 12 години участва и инициира множество благотворителни прояви, свързани с помощ за деца лишени от родителски грижи, еко-акции по почистване на реки и язовири, възстановяване и изграждане на войнишки паметници, плочи, параклиси, подпомагане на манастири и църкви, помощ на бедстващи пострадали при природни катаклизми. Организатор и участник във възстановки на исторически събития, чествания, годишнини.
Издирва и популяризира исторически личности, събития и места значими, но останали встрани от общественото внимание чрез поредица от книжки и авторското си предаване „Пътуващо читалище” по ТВ Евроком, с радио вариант излъчван по Радио Зорана, Радио Бела, Радио Нова.
Има син на 6 години, с който обичат да пеят възрожденски и хайдушки песни, докато пътуват с колата и разглеждат България.
Как и кога се зароди идеята за Пътуващо читалище „Бащино огнище”?
Не мога да кажа точно кога, преди да купя автобуса вече имах концепцията в главата си, сигурно една година съм мислил. Човек трябва и пари да отдели и си казваш: „сега не е момента“ и живота минава само в планове, но последните три месеца, като се усетих, че само за това мисля денем и нощем, реших, че имам-нямам, купувам автобуса и започвам. Малко по малко докъдето го докарам, те пък нещата се случиха.
Идеите се раждат от нужда. Какво липсваше и какво трябваше да се направи обезателно?
Виждаме, че младите са изпаднали в апатия – няма инициативи, няма организация, общество, мисия, идеали. А какво е било изконното за българите? Читалището е било движещата сила, направила Възраждането от една народна маса, която дори не е осъзнавала в по-голямата си част, че е в робство. Малко са били тези, които са осъзнавали, колко е важно да имат общност, да имат принадлежност и да притежават политическата независимост.
В един момент си зададох въпроса: Защо читалищата не са това, което бяха навремето? Всички, които са били с някакво положение, било то интелектуално или финансово, са били в читалищното настоятелство. Реално там се е случвал общественият живот в селото или града. Читалището е било мястото.
И понеже тях ги няма, казваш си го – правя го!
Хората сега като държат информацията в ръцете си, нямат потребност да станат и да отидат в читалището. Значи читалището трябва да отиде при хората. Трябва да се реформира и да отиде при тях. Започнах да мисля под каква форма трябва да отиде. Трябва да е мобилно, да е забавно.
Какви елементи трябва да има още в Пътуващото читалище?
Идеи много. Например: още един автобус и един камион. Като отидем в някой град, да речем на Деня на будителите, да имаме фолклорен ансамбъл, който може да представи една добра програма с музиканти. Искам да направя една пътуваща сцена, която да дава поле за изява на млади творци от всички области.
Това е супер идея, да просвещаваш народа и да се пътува през България..
Не само през България. Запалваме автобуса и отиваме при българската общност в Мадрид, например. Какъв е проблемът? Отиваме в Одеса, Мюнхен, Лондон..
Това е толкова важно за България. Водил ли си разговори с Министерството на културата, например?
Не.
Защо?
Няма с кой реално погледнато. Никой не ти обръща внимание за такива неща. Трябва да си препоръчан… кой ще ти обърне внимание с такъв проект? Никой. Затова си го правя сам.
За мен е важно да се ангажира местното население – те ще направят концерт, рецитал, ще пуснат прожекцията. Като ангажираш местните пряко, те ще доведат два пъти повече хора на мероприятието, защото ще ги поканят.
Това и за децата по училищата може да бъде цял проект.
Може. Ние го правим, например играта „Познавам ли моята България?“. В заинтересованите училища изпращаме материали, те се подготвят и ние като отидем, учениците участват в играта на базата на натрупаните знания, вече подготвени. Останалите им съученици идват, гледат мероприятието и така отново научават нещо. Те като знаят, че има дете от техния клас, в някой от отборите, отиват и го гледат. Децата са ангажирани, не просто да изнасяме някакво представление. Това е идеята – да са вътре.
С тази игра постигаме знания, съпричастност, екипност и виждам, че работи.
Пристигаш с твоето Пътуващо читалище в един град и какво се случва?
Зависи какво е мероприятието. Ако сме в училище, там всичко е организирано по час. Играем играта „Познавам ли моята България?“, която си върви в залата или салона. После децата клас по клас идват и правим беседа в автобуса, показваме им експонатите – като им разказваш за опълченците, те виждат опълченец с униформата, като показваш снимка на Хаджи Димитър, каква пушка е носил, те могат да я видят на живо. Това е важното – да запомни нещо.
Имаш ли съмишленици?
Много. Десетки, да не кажа стотици и голяма част от нещата сме постигнали с доброволци. Отивам в някой град сам, защото знам, че имам приятели, ще дойдат и ще има кой да ме замести. По съборите постоянно има по десетина души при мен.
Защо културата и историята са толкова важни за България и младите, въобще за обществото в момента?
Защото само там можем да почерпим на какви ценности да учим младите. Нали трябва да има ред и дисциплина. За да има гражданско общество, младите хора трябва да имат ценностна система. Къде да я намерим, ако не при корените си и при поводите за гордост, да вземаме пример от Ботев, Левски.
При положение, че сме имали работеща формула и сме виждали как българските младежи
са били обединени от спортните гимнастически дружества след Освобождението. Гледайте
40 минутния филм „
Българинът гордее ли се с неговото минало, осъзнат ли е?
Който знае, да. Който е просветен, ходи по-изправен, по-отговорен е и по-съзнателен. Дори няма да хвърли боклук на улицата като излезе. Той ще каже: имаме дълг, прадедите ни са ни завещали, ние трябва само да пазим и надграждаме, нищо друго. Те са направили трудното.
Този човек, който мисли за тези неща, ако види нещо нередно, ще има вътрешна нетърпимост.
Този, който е със загладен от новините мозък и от телевизионните формати, той приема, че е нормално да даде рушвет на лекаря, че е нормално да не пресече на пешеходна пътека. Той просто няма ценностна система.
Той е като тази маса от бежанците, които не милеят за родината си, за тях няма ред, порядки, нищо. Нашите деди по време на трудностите, ако са се втурнали така всички, тук щеше да се обезлюди. Като нещо в родината ти не е наред, излез и оправи нещата. Затова не ги уважавам- те нямат ценностна система, не милеят за бащино огнище.
Колко места си обиколил с Пътуващото читалище?
64 градове, села, събори миналата година, тази година 15. Едни от най-силните ни като масовост на посещение от хора като че ли бяха Видин, Кюстендил и Варна.
Не съм ходил в Благоевград, Сандански, Петрич, Хасково – има още много места.
Трябва ли местното управление да поемат повече инициатива?
Да, но те трябва да разберат за нас. Това беше миналата година, когато започнах – вдигах телефона и се представях: Направихме Пътуващо читалище, свържете ме с някой от общината, с отдел култура или с читалище. Дават ми лични контакти и аз пращам материали и така. После започнаха вече без да ги търся, те да търсят мен.
Не трябва ли просто да има един човек с брошури и с вашите филмчета и материали да обиколи всички градове в България и да започне да планува посещенията на читалището?
Би било повече от помощ, но в големите градове това не може да работи. Бургас, Варна, Пловдив, защото там леда е много дебел …
Да ходят при кмета..
Не може да се пробие за да отидеш при кмета, нито при зам. кмета.
В малкия град отивам и казвам: „Аз съм от Пътуващото читалище, идвам от София, може ли да се срещнем?“. Кмета ще ме покани, ще ме черпи едно кафе, ще ме изслуша. При ония в големите градове има няколко по йерархията и там вече ледът е непробиваем.
Значи трябва да бъде нещо наложително от самото министерство?
Министерството ако нареди на инспектората да ни съдейства – място, ток и всичко, което е необходимо, тогава сигурно ще ни посрещнат с червен килим.
Нараства ли интереса към читалището?
Интересът растеше лавинообразно, докато активно действах с читалището. Тази година се посветих повече на лагера „Бащино огнище”. Но пък всеки, който дойде, е чувал или ни е гледал по телевизията.
Лагера „Бащино огнище” е отново по твоя идея. Това е бивш пионерски лагер в Боровец. Сега там организираш детски патриотични лагери. В момента станцията е придобила различен облик от това, което е било преди 1 година. Защо толкова се различава от другите бази в страната, които са към Ученически отдих и спорт към МО?
Освен условия за обучение и мероприятията, които правим интересни за децата, хвърлихме много усилия чисто в битово отношение да подобрим обстановката. Лагера има 25 декара окосен, облагороден вече двор и позволява свободно движение, няма страх от коли и от външни хора.
Самата местност там е уникална. Има информация, че през 1922 г. Петър Дънов летувал в Боровец и организирал много често излети до красивата полянка Шумнатица, която е в двора на лагера.
Защо точно в тази база е лагера „Бащино огнище”?
Случайно. Миналото лято, след като бях в няколко от лагерите на Ученически отдих и спорт на морето, имах добър успех с читалището там. От УОС видяха какво можем, получихме много благодарствени писма, но аз не бях доволен от това, което видях – децата бездействат, играят карти…Няма нещо, което да се случва с тях – да си тръгнат обогатени със знания, умения..
През септември, миналата година, отидох при изпълнителния директор на „Ученически отдих и спорт” Цветелина Николова, помолих я, ако има възможност и в случай, че одобрява това, което сме правили лятото, да ми повери една база, в която да се случи всичко това, което вече е факт.
Тя ми каза, че в Боровец има база, на която търсят управител. Отидох, видях базата и приех веднага. С уговорката да поема цялата отговорност, защото не мога да им говоря за Ботев и за Левски, ако децата са гладни, спят на студено или не им е почистена стаята добре.
Искам още веднъж да се върна назад за по-общото, мисля, че това е най-същественото. За цялото това превъзпитаване, за българската култура, история.. От много време се говори по медиите, че управляващите гледат да потопят важни събития в историята на България в учебниците. Съгласен ли си, че има такъв процес или според теб не е чак така.
При мен бяха деца от училище от смесен регион, в което 99% от децата се самоопределят като етнически турци. Много групи имах такива. Разбираме се перфектно, имам няколко благодарствени писма именно от тях. Самите учители казват – нас ни карат да пропускаме цели уроци по история в учебника, да не ги учим, защото тази или онази етническа партия ще се обиди.
Значи това го има реално.. не са само приказки.
Абсолютно. И ние трябва да сме в обучението на децата по-агресивни, защото отиват едни хора в нашите Родопи при родителите на нашите деца и им предлагат да си запише детето на курс по турски при тях. След като го изкарат получават със семейството екскурзия до Одрин или Истанбул.
И кой финансира цялото това нещо?
Чувал съм, че е турското правителство. Това е уж някаква фондация, но родителят казва: Е, какво, учи още един език..хем ще отидем да видим Истанбул без пари.
То не е само това, чувал съм в Родопите, че идват мъже от Арабските емирства с предложение към бащи, български граждани срещу заплащане да сключат брак с дъщерите им. Правят едно дете и си заминават, с уговорката да издържат семейството, докато детето стане на 16 години. Тогава да бъде изпратено да учи при бащата, минава там необходимите ислямски школи и го връщат фанатизиран Ходжа.
Хората в България осъзнават ли масово, че този процес прогресира?
Не. Това предполагам, че го знаят службите, но не реагират. Те знаят кой влиза, кой излиза, къде отива.
Когато в лагера идва група от Кърджали, Ардино или от този край, радват ли се на това, което учат при теб или са се предали?
Аз ги адаптирам. На човек, който не знае за Ботев и Левски, не може да му говориш за полковник Владимир Серафимов и ген. Иван Колев. Трябва да започнем от А и от Б. Ние си говорим, питам ги знаят ли кой е капитан Петко Войвода – той се е борил за свободата на Италия, Гърция, бил е закрилник и на турци, и на българи, не е делил хората, гледал е къде е имало неправда. И това е факт. Ще си говорим за него, ще им разкажем. Казвам им как той след Освобождението е поканен от турското правителство, за да стане областен управител. Толкова са го уважавали, а има 19 рани в борбата за освобождение на България. Казвам им – отидете на военното гробище в Тутракан и ще видите: Иван, до него лежи Ахмед, Юсуф, Георги. Заедно са мрели, помагали са си. Не са се делели, ние защо трябва да го правим? Децата не са глупави. Обаче никой не им е говорил така и им става интересно и разбират.
Не всички, но няма как от едно идване за 5 дни. Самият факт, че после ми пращат писма, покани за приятелство във Фейсбук. Значи никой не се е почувствал обиден, засегнат на етнически основи. Не ми е това целта. Една общност колкото повече я атакуваш, тя ще се затвори, консервира. Ние трябва да се опитаме да я отворим, да видят, че сме едно.
Днес наблюдавах патриотичното състезание в лагера, спечелиха 2 момчета от турски произход и ти ги награди: единият „Воевода“, другият „Знаменосец“.
Да, и те се гордеят. Често съм награждавал турци. Те виждат в мен един човек, който го е приел, приятел му е и доброжелател, наградил го е, стиснал му е ръката. Вече не ме приема като човек, който иска да го напада и да му казва, че е лош, защото дядо му е бил такъв. Детето няма вина, както няма лоши и добри деца. Няма турци, цигани, българи. Пуснете едни 3 годишни деца тук да си играят. Те няма да се разделят на циганчета и българчета. Те ще си играят заедно. Ние им насаждаме тези неща като пораснат, ние носим отговорност за това.
Направи ми впечатление, че при вас баните, леглата са чисти, храната е хубава: ябълки, вода, десерти, топло е…и това струва само 16 лева на дете. Как излизат тия сметки?
Сметките излизат, защото държавата предоставя социална услуга, тоест тя финансира – има субсидия към дружеството „Ученически отдих и спорт”. Тая сума се разпределя за ремонти, ток, поддръжка и персонал.
Значи държавата отпуска тези пари. Защо тогава учениците ходят по СПА-хотели по време на зелените училищата?
Проблемът е такъв, че туристическите фирми са по-агресивни. Отиват при директорите и учителите, правят контакт с тях и им предлагат командировъчни за да организират децата при тях- законен рушвет. Децата отиват примерно за 200 лева за 3 дни на Огняново. До родителите изобщо не достига, че има такова нещо като „Ученически отдих и спорт“ и може да отиде там, за 3 дни ще му струва 48 лева, а не 200.
Как минава един ден в лагера?
Всяка сутрин започва с вдигане на знамето и химна на България- това е задължителен ритуал. След това правим утринна гимнастика. След закуска организираме щафетни игри, тичане, хайдушки игри, изобщо физическа активност до обяд. Обядваме и обикновено следобед правим турнири по шахмат, волейбол, писане на есе, литературни четения, репетиции.
Някои от групите правят програма, която представят в последния ден, преди да си тръгнат – те я репетират следобед. Преди вечеря обикновено, се подготвяме, може да отидем до музея, залата за безопасност на движението, или да поиграем на „Познавам ли моята България?“. След вечеря правим прожекции. Накрая деня приключва край огъня с китара, с песни, правим викторини и там.
Как могат децата да се запишат за лагера „Бащино огнище”?
Всяко едно училище може да участва, като потърси контакт с представител
Трябва да има група с ръководител – може да е фолклорен ансамбъл, спортен клуб, може да е отделен клас от училище. Вече като има група, която прояви интерес, следващото нещо е да уточним датата.
,,Пътека на здравето“, септември, 2017 г.
Какво ще бъде развитието на лагера?
Скоро ще бъде факт зоокът с различни домашни животни, като кози, зайци, кокошки и др. Както и овощна и зеленчукова градина, за които децата ще могат да се грижат. Идеята ми е, да имаме собствено, неголямо стопанство с животни, с овошки, със зеленчуци, които всички сме имали на село и да учим децата на труд.
Мечтая да организирам подобни лагери поне на още няколко места за да се покрие територията на страната и те да бъдат достъпни за всички български деца и младежи.
Защо го правиш всъщност?
Така чувствам, че е редно да се постъпва. Защо се храним, защо пием вода, защо спим?
Приемаш го като задача в твоя живот.
Да, човек трябва да направи нещо, да има някакъв смисъл, че е живял. Всеки трябва да остави нещо след себе си.
Възможно ли е лагера да стане международен?
Лагерът е готов за всякакви сбирки и срещи. Бях говорил с предишния председател на Агенцията на българите в чужбина да съберем български деца от всички общности извън страната. Да се срещат, да създадат нови приятелства и утре като българите в Бесарабия направят театрална постановка на някое представление по Вазов, в Сърбия да кажат: Вижте те направиха, нека и ние да направим.
В лагера има постоянна изложба на снимки на бесарабски българи. Наскоро гостува и група от там. Защо са ти толкова симпатични бесарабските българи?
Защото са съхранили много от добродетелите на българина като работливост, скромност, инициативност. Въобще те са себеотдайни, раздават се. Това, което ние тук като че ли почнахме да губим.
Удивителното за бесарабските българи е, че 200 години след преселването от тук, те не забравиха езика, традициите, танците. Това, което изумява е, че те не са го учили. Ако отидеш там, цели села говорят на български.
И винаги гордо заявяват, че са българи.
Какво четем:
🔴 Прочувствено: Сливенските хъшове в Чикаго отпразнуваха супер патриотично празника на родния град /СНИМКИ/🔴 Питбул нахапа жестоко 6-г. момиченце в Якоруда, след месец лечение и 3 операции малката Сибел се буди нощем и плаче
🔴 Няма да подмина лошото
Източник: svobodni
Коментари
Последвайте ни във facebook!
