Георги Тошев: Ламбо научава, че има рак, и живее с болестта, докато е министър


Биографичната книга на Ламбо е откровение, негов поклон към публиката

Журналистът и телевизионен продуцент е съавтор на Стефан Данаилов в написването на биографията му “Романът на моя живот”. Книгата ще бъде представена в Народния театър “Иван Вазов” на 9 декември, когато Данаилов навършва 75 години. Това ще е една специална вечер, на която много от учениците на Ламбо ще го “разкажат” така, както те си знаят, казва Тошев. Вероятно ще е и първият му рожден ден, в който самият Стефан Данаилов няма да участва в организацията. Неговата роля ще е в края на вечерта. Ще е неочаквано, защото Ламбо ще си режисира и изпълни сам финала.

- Жоро, как се озова в ролята на биограф на Стефан Данаилов?

- В България има хора, които са много важни, знакови дори. Те не са много. След години никой няма да си спомня кои са били управници, но всички ще помнят имената на хора като Лили Иванова, Невена Коканова, Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев...

За тези хора винаги ще се говори. Не само защото са велики артисти, но и защото животът им така се е случил, че се е получила една страшно красива какофония. И тази красива какофония си струва да бъде претворена в симфония. Аз не съм писател, нито кинокритик или театровед, но през годините съм си мислил, че имам своя мисия. Стефан Данаилов ми е минавал през ума, но знаех, че той четири или пет пъти преди това е отказвал на издателства, и то при много добри оферти. Сега издателство “Книгомания” бе много настойчиво и аз трябваше да се срещна с Ламбо. Посредник беше неговата племенница Росица Обрешкова. Занесох мои книги за Невена, за Наум Шопов, за да ги види. Той каза, че вече ги е виждал.

- С какво мислиш, че го спечели, той има много приятели журналисти?

- Дръпнах му една реч и точно това му казах: Знам, че имаш близки, дори семейни приятели журналисти, но мисля, че колкото по-малко те познавам, толкова по-интересно ще бъде и на двама ни. И той каза: Давай! Минахме с него през различни етапи. Почвахме, спирахме... Писането на такава автобиография, защото той разказва, а аз помагам да бъдат подредени тези мисли, изискваше автентичният език да бъде съхранен. Той има много специфичен език. Спорих много с редакторите, които казваха, че той невинаги говори граматически правилно. Но той е Стефан Данаилов, може да си позволи да говори, както си иска. Особено при това негово изключително чувство за хумор. То не може да се обясни, да се вкара в рамки, езикът му е много цветен. В същото време е много открит човек, при все че има и много врагове. Сам определя като една от най-големите грешки в живота си това, че дълго време е смятал, че всички го обичат и харесват.

- Вероятно има защо да си е мислил така.

- О, да! Той на 27 години вече бил един от най-известните хора в България. И на 75 продължава да бъде. Чудя се как се удържа такава популярност. Какво ли не му се е случило. На пръв поглед неговият живот изглежда много лесен. Звездата му изгрява едва 12-годишен в “Следите остават”, живее в артистична фамилия, в дома им се прескачат имена като Иван Радоев, Енчо Багаров, Стоянка Мутафова... Стефан дори не е искал да става артист. Ако не е бил Иван Кондов да го насърчи, той сигурно щеше да направи евала на баща си и да учи медицина или право.

- Защо според теб толкова пъти е отлагал тази биографична книга?

- Поради много причини, вероятно е чакал да мине известно време от смъртта на жена му Мария. Това е най-голямата му любов. Но към нея той изпитва и известно чувство за вина. Заради всичките си прекрасни прегрешения, за които сега говори в книгата. С джентълменското споразумение, че за някои от живите, а също и за някои от мъртвите не се споменават никакви детайли. При всички положения трябваше да говорим и за неговите деца. Той има двама сина. Сина на Мария и Вили Цанков - Росен, когото Стефан гледа и чувства като син. Макар че както казва, той никога не го е наричал татко, а винаги ползвал обръщението “бос”. И неговия син, неговата сладка грешка, приключение, както искаш го наречи - Владимир Стефан Данаилов. Детето от неговата наистина мимолетна връзка с актрисата Ирен Кривошиева. С Ирен се срещат във филма “Поема”, сниман в края на 80-те години. Тази тяхна история на мен щеше да ми струва почти уволнение навремето от “24 часа”.

- Каква е тази случка?

- Отивам да правя интервю с Ирен Кривошиева за съботния брой на “24 часа”. Живееше в “Зона Б-5”. И там виждам малкия Владко, който много ми заприлича на някого. И се сещам, че ми прилича на Стефан Данаилов. Случайно виждам и една снимка на самия Стефан с това дете, която Ирен веднага обърна надолу и тръгна да маха, когато видя, че гледам към нея. Свършвам интервюто и си тръгвам пеша надолу по стълбите. И там, не щеш ли, се разминавам със самия Стефан Данаилов, който само ми казва едно здрасти и отминава. Тогава ми щракна нещо и си казах: Владко е син на Стефан Данаилов!

- Да не го написа във вестника?

- Написах само в един текст под снимка следното: Филмът “Поема”, в който Ирен Кривошиева играе със Стефан Данаилов, й дава много. Сложих многоточие. Излезе съботният брой и започна едно звънене. Мария беше много ядосана. Искаше обяснение какви са тези глупости и защо се пишат тези работи. Тогава говорих с много хора от артистичните среди, за да потърся някакво потвърждение, и те всички ме убеждаваха, че няма как Стефан да има син. В книгата той ми доверява и нещо много лично. На два пъти с Мери са можели да имат деца. Преценили са обаче, че не е времето, че имат Росенчо, че ще го оставят за по-нататък... Докато с Ирен Кривошиева нещата са се случили инцидентно, той е разбрал със закъснение за раждането на сина си, но мисля, че цялата работа е оставила горчивина у него най-вече защото не е споделил навреме с Мария. Въобще отношенията му с Мария са изключителни. Тя никога не му е правила сцени и скандали въпреки многото “доброжелатели”, които са й подхвърляли разни неща. Постепенно от любовта на живота му тя заема и майчинската роля, защото майката на Стефан си е отишла рано.

- Лесно ли ти се довери?

- Не беше толкова лесно. Беше взаимен процес на опознаване. Почвахме, спирахме... Много се смяхме, но и сме плакали заедно. Самият той го казва в книгата: Не всичко, което хората знаят и смятат за мен, е истината. Срещу него е имало и много атаки. Особено когато бе издигната кандидатурата му за президент. Книги бяха написани, синът му бе вкаран в едно предаване, където дори окачиха портрета на Стефан, без самият той да има нещо общо с това предаване...

- За “Биг Брадър” говориш?

- Да, но го казвам, защото всичко това като че ли бележи обрат в живота на Стефан. Веселият човек, бонвиванът отстъпва на домошаря. Следва затварянето в себе си, голямото опустяване на дома, в който преди това са ставали фамозни купони. Легендарни партита с най-големите български, руски и световни артисти, които са идвали в България.

- Това опустяване не се ли случва по-рано?

- Да, още веднага след 1989 г. при разделянето на сини - червени този дом опустява. При промените има едно историческо събрание в Народния театър, на който той е бил партиен секретар, и там най-близките му приятели се обръщат срещу него. Единствено младите актьори Андрей Баташов, Евелина Борисова, Емануела Шкодрева, току-що дошли в театъра, му пускат тайно една бележка, на която му пишат: Ние сме с теб.

И това му дава сили да продължи. Всички други скачат срещу него. Тези, на които преди това е осигурявал карти за почивка, гуми за автомобилите, помагал е с пари и какво ли не, защото той не е бил лице на пропагандата, а по-скоро синдикален лидер, всички тези хора се отдръпват. И не само, атакуват го. Заливат го с помия. Както и той казва, трябва да има спирачки на страстта, с която можеш да очерниш някого. Някои от тези негови стари приятели не са имали спирачки в очернянето. Това за него е един болезнен период.

- Успя ли да го накараш да говори за слабостите си?

- Той бе доста откровен. Имало е един период, в който получава страх от сцената и дори ходи на психиатър.

- Кога се случва това?

- Това състояние се отключва, докато играе като гост актьор в Театъра на армията. След финала на представлението, когато се прибира зад кулисите и преди да излезе за поклон, му казват, че Григор Вачков, най-добрият му приятел, е починал. В сценографията имало някакви гробове или кръстове и когато излиза да се поклони, усеща някакво замайване. Сякаш целият декор се движи, всичко се размазва пред очите му. Струва му се, че ще пропадне. Това се задълбочава с времето, но той го крие в продължение на месеци. Докато не започва да му личи, когато излиза на сцената. В книгата има много подобни изповеди. Защото Стефан е открит човек. За разлика от друг мой герой - Наум Шопов, който бе дал само шест интервюта, Стефан Данаилов е давал хиляди интервюта. Но има неща, които е премълчавал през годините. Сега беше готов да сподели. Както сам го определи, това откровение е нещо като негов поклон към публиката.

- Какви друго ти изповяда?

- Говори за момента, в който, снимайки сериала “Фамилията”, напипва една бучка. После открива и втора. За поставянето на диагнозата рак. За ужаса, който изживяват с жена му. Докато е министър, всъщност той е болен от рак. Има такава глава в книгата, която се казва “Болестта като предупреждение”. Сякаш някой ме прокле тогава, както сам казва. Защото драмите следват една след друга. Той се разболява, Мери умира, след като е крила от него за собствената си болест... Има една глава, която нарекохме “Киното като любовница”.

- Многозначително...

- Точно така, защото там са и срещите му с тези невероятни жени, с които би било грехота да не опита от сладостта на живота. Намерих биографията на една от най-известните полски актриси, секссимвола Барбара Брилска, в която пише, че тя е била на път да се разведе със съпруга си заради него. Той, разбира се, има друг поглед.

- Какво каза за Барбара Брилска?

- Каза: Виж какво, три дена изкарахме в нейната хотелска стая, беше чудесно, но и през ум не ми е минавало да се развеждам заради нея. Има обаче една друга актриса, защото той е бил с повечето, да не кажа с всички, но с тази специално актриса е имало нещо повече от секс. Имало е любов. Истинска любов.

- Нарича ли я с името й?

- За нея той наистина говори с любов. Това е Аня Пенчева. Защо обаче не се е развел, какви са били тези чувства, които са избухнали между тях? Все пак да не забравяме, че по това време и самата Аня Пенчева е била “леко женена”.

- Вероято обяснението отново е... Мария?

- Да, той казва за Мария, че тя е жената, без която е щял да се провали. Ангелът ми е слаб на мен, разбери. Това сам си го казва. Но Мери е била за него от тези хора, които ние срещаме в живота си и те стават наши стожери, знаят как да ни контролират, без да са дидактични, без да ни налагат волята си. Дали чрез чувството за вина, дали чрез чувството за дълг... Тяхната връзка е много силна и сянката на Мери е вградена навсякъде в тази изповед. Връзката им е била на всички нива.

В тази книга той говори много за грешките си. Както в личния живот, така и в политиката. Но като че ли за грешките в личния си живот е много по-словоохотлив.

- Може би защото грешките му в личния живот са били по-малко, отколкото тези в политиката?

- Възможно е, а може би защото при “грешките” в личния живот там всички са оставали доволни, както разбираме. Шегувам се, истината е, че Стефан Данаилов е чудовищен пример за всенародна любов. Има потресаващо смешни случки в живота му. Особено след “На всеки километър”, когато всички в България го познават. Неща, които ние днес не можем да си представим дори. Тръгва с един влак от Бургас за София и от купе на купе не го оставят на мира, всеки го кани да седне при тях. Това са тия влакове, в които хората носят дамаджани с вино и варени пилета... По това време той е на върха на славата си. Снима по пет филма годишно и сигурно е щял да си остане филмов актьор, но Апостол Карамитев изиграва сериозна роля да го привлече към театъра. Казва му: Момче, днес всички те гледат по телевизията и те харесват, но утре всичи ще те забравят, ти трябва да играеш в театъра. В книгата той прави едни много приятни профили на актрисите, с които е снимал. Говори с невероятна любов за Невена, Цветана Манева, Доротея Тончева... Той по принцип говори с любов за хората, които са били спътници в живота му. Днес е много по-обран. Последните години много се затворил и това не е толкова свързано с проблемите му със здравето, колкото с разочарованието от политиката.

- Самотен ли е?

- Той е сам, но не е самотен. Той е човек с много интереси. Понякога говори с телевизора, пали се много, особено за политика. На тази тема той винаги е готов да разговаря. Има доста наблюдения и казва, че нивото на парламентаристите днес е много по-ниско от първите години на демокрацията, от времето на д-р Дертлиев, на Савов например. Днешните депутати, казва той, се надпреварват да говорят на трибуната, но повечето нищо не казват. А е важно не колко говориш, а какво казваш. Към края на книгата има негови разсъждания дали е дошъл краят на неговото присъствие в политиката. Говори за отношенията си с управниците на България, но се е опазил от големите партийни интриги. Партията, както казва той, е центрофуга. Там има много свестни и почтени хора, но и много непочтени игри.

- Споменава ли Корнелия Нинова?

- Да, говори и за Корнелия Нинова, дава своята оценка. Говори за много хора. Казах му, че не споделям неговите политически възгледи, но го уважавам заради това, че е праволинеен и не е изменил на принципите си.

Той ми каза: Аз, моето момче, съм приятел за дълъг път. И в живота, и в партията. Защото мнозина са му казвали: Защо си даваш лицето на тази партия, тя не те заслужава?

- Как отговаря на това?

- Казва, че винаги си е давал сметка за това доколко и как са го използвали. Бил е много разочарован след Жан Виденов, защото е вярвал, че младите в партията могат да променят нещата. Но после дълго време го е било срам да излезе на улицата заради този провал. Разказва как участвал в кампанията на Премянов, а после отишъл при него с Павел Васев да го молят нещо да направи за кинаджиите, за Съюза на филмовите дейци и Премянов почнал да отлага срещата. Накрая ги извикал в 7,45 сутринта в кабинета си и в 8,05 ги помолил да напуснат. Тогава се почувствал много унижен и си казал, че трябва да се върне в политиката. Защо да чака премяновци да му решават проблемите и ако иска да направи нещо за колегите си, може сам да влезе във властта. Разказва много за тези си разочарования. Разказва и за гласуването за Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Как бил против на вътрешното гласуване, казал им, че това ще изкара хората на площада, но после трябвало да следва партийната дисциплина и в парламента да гласува "за" с останалата част от партията. Може би, казва той, трябваше да изляза от пленарната зала и да не присъствам там.

- Ти самият какво знаеше за Стефан Данаилов?

- Знаех клишетата за него. Публичността е нож не с две, а с много остриета. Образът, който създават медиите, образът, който ти искаш да създадеш, този, който обкръжението ти създава и това невинаги е най-добрият образ, и този, който носиш със себе си реално. При цялата му шумност оказва се, че той е бил много дискретен човек. Иначе е весел човек, като пие - пие, като е с мадами - е с мадами... Има много истории като например как в един бар черпи целия отбор на ЦСКА, защото той е луд цесекар. Изхарчил е за една нощ цялата си Димитровска награда. На другия ден от тази премия не е имало и един лев, даже бил задлъжнял. Но въпреки всички клишета за него публичният му образ е много монолитен и цял. Зад харизмата и чара, зад красивия образ се крият наистина здрав характер и хубав човек. Истински пич!

- Как иска да бъде запомнен?

- Като Стефан Данаилов, български артист.


Какво четем:

🔴 Удивителни думи за Григор Димитров по Скай спортс! И то от човек, който иначе е толкова пестелив на похвали

🔴 "През вековете колко ли жени духа си буен в мойта кръв са влели!"

🔴 Шопите – героите на Желязната дивизия

Източник: 24 часа



Коментари



горе