До САЩ и обратно: историята на едно състезание по роботика

Отидохме на състезание. Станахме 111-ти. Далеч не спечелихме, но… Нека започна от малко по-далеч.

Събрахме се на летището на 14 юли в 4 сутринта. Наредихме се на дългата опашка за чекиране. На пръв поглед – нищо специално. Да, но трябваше да чекираме кутия с габарити 55х55х55 см и неприятни килограми. (Тази кутия беше „домът“ на нашия робот.) Поставихме я на кантара и БАМ! Изписа 30,5 кг (билетът ни позволяваше 20 кг безплатен багаж, а максималното тегло, което можеш да качиш в самолета е 32 кг.). Предварително в телефонен разговор от „Луфтханза“ ни информираха, че превишаването на килограмите би ни струвало около 250 евро на посока.

Виждайки 32.5 кг, пребледняхме, а служителката изпадна в паника и отказа да качи кутията. Разбрахме се, че ако свалим до 28 кг, ще ни я качи. И посред дългата опашка я отворихме и започнахме да вадим съмнителни метални части, въжета, маркучи и т.н. Успяхме бързо да разпределим 2,5 кг чарколяци по куфари и сакове. Свалихме килограмите. И все още трябваше да плащаме 8 кг свръхбагаж. В този момент от група 7 човека бутнахме само 3 куфара за чекиране. Усмихнахме се с най-мазните си усмивки и момичето се смили - успяхме да качим кутията, без да даваме една торба пари за свръхбагаж.

Успокоени, доволни и олекнали с 30 кг се сбогувахме с всички изпращачи и се качихме на ескалатора на Терминал 2 на летище София.

В този момент ме удари един вътрешен шамар: от този ескалатор нататък отговарям за 5 ЧУЖДИ деца. Извадих папката с 200 страници документи и се помолих след 12 дни да върна същите тези деца живи и здрави на онези хора, които радушно махат за довиждане в долната част на ескалатора.

До този момент не знаех колко сериозна е работата всъщност. Още през първите пет минути осъзнах, че трябва да събера всички паспорти, защото Заки изтърва своите два 5 пъти, само докато стигнем гейта. Минавайки паспортна проверка, вече бях със силно развит инстинкт да броя „2-4-6“ на всеки 30 секунди.

Качихме се на самолета, излетяхме, после спахме и кацнахме във Франкфурт. Дойде първият момент на панически ужас за мен – наложи се момчетата, разположени в предната половина на самолета, да хванат следващия автобус от самолета до терминала. Седях, чаках да се появят и се молих да не са хванали по пистата. Всичко беше наред, събрахме се. На входа стоеше любезна, усмихната германка, която проверяваше паспортите. Проверява моя, каза „Честито … (избоботи нещо, което не чух)“ и ме изпрати да застана отстрани на опашката. След като Станчев, Пепи и Иван се наредиха до мен разбрахме, че става въпрос за „проверка на случаен принцип“ – вкарват те в стаичка, събуваш си обувките, сваляш раницата и общо взето всичко обемно от себе си. Проверяват те за барут, бъркат в обувките и ти опипват чорапите. Забавна работа.

След всички проверки отидохме в чакалнята. И изведнъж се почувствах леко тъпа, защото носех само долари, а във Франкфурт работят с евро. Една вода не можеш да си вземеш… седиш и чакаш 3 часа да се качиш на самолета.

Тук срещнахме още два отбора, пътуващи за същото състезание. След като казаха откъде са, осъзнах, че не знам как съм завършила по география.

Качихме се във втория самолет и започна най-дългото пътуване на света. Чекнене, бутане, не можеш да си намериш място - това беше полетът до Вашингтон за мен. Не и за Иван. Заспа в момента, в който седна. Събудихме го малко, преди да кацнем.

Бързо стигнахме до паспортната проверка на летище Далас и зачакахме. Протече най-тихият инструктаж на света: „Деца, не използвайте думи като „терориста“, „базука“, „бомба“ и т.н. (все имена на модерни песни през лятото), не правете резки движения и не изглеждайте подозрително“.

Всички чакахме на опашка за проверка с изключение на Заки – той е американски гражданин и минава от друго място по бързата процедура.

Чакаме, а от Заки ни делят едни страшни типове с големи пушки и лоши физиономии. Минахме проверката със Станчев и хукнахме да търсим огромната бяла кутия, която щеше да реши дали въобще щяхме да участваме в състезанието. Обиколихме цялата огромна зала и накрая намерихме отделение „Багаж със странни размери“ и там стоеше тя. Цяла. Роботът също беше цял. Щяхме да участваме!

Излязохме от охраняемата част и на изхода ни чакаха организаторите с табелка със нашето знаме и надпис на чист български „Добре дошли!“. Много трогващо! Вече бяхме в Щатите!

Трябваше да изчакаме да се съберат всички отбори, за да могат организаторите да ни закарат до общежитието, в което трябваше да бъдем настанени.

Мислех, че ще дойде бус, автобус. Не! Дойде жълт училищен автобус. Типично американски. В този момент наистина разбираш къде си.

Пътуването до града беше страшно дълго. Движехме се с този жълт училищен автобус по магистрали, които са 2-3 пъти по-големи от нашите, с 2-3 пъти по-лошо отводняване от нашите. (Спука се да вали в рамките на 2 часа.) Шофьорът изглежда имаше бърза работа, защото скоростта определено не беше съобразена с пътните условия и с това, че автобусът беше поне от 90-а година.

Стигнахме до тук...

... и разбрахме, че организаторите са се нагърбили със задача, чиито мащаби не разбират. Добре, че успяхме бързо да организираме децата и да ги заведем до стаите им. Проблемът дойде при организирането на втория ментор и целия ми престой. Бяхме платили $400 за моите нощувки (при $200-300 за останалите). Беше ясно, че ще бъда настанена в кампуса на Американския университет (децата и Иван са в университета „Джордж Вашингтон“). Оказа се, че двата университета са на разстояние 10 км един от друг. 3 часа чакахме с Иван шътъл, който обещаваха да дойде след 10-ина минути. Накрая решихме Иван да ме изпрати с метрото до мястото, където ще спя - и без това на следващата сутрин трябваше да се оправям сама. Стигнахме до спирката на метрото, която уж беше пред Американския университет. Не подозирахме, че университетът има кампус с размерите на Перник. Действието се развиваше в 22 вечерта. Пристигайки, не намерихме никого в централната сграда. На спешните телефони, дадени от организаторите, не отговори никой.

Случайно срещнато момче ни упъти към общежитията на Американския университет. Оказа се, че трябва да хванем безплатния автобус на кампуса за 5 спирки. 5 спирки! В крайна сметка успяхме да намерим въпросното място и се настаних. Изпратих Иван обратно с шътъла, който магически се беше появил. Върнах се и в стаята се оказа, че ще съм съквартирантка с бразилка, която не говори английски. Забавно.

С други думи... организаторите бяха оставили всички втори ментори на произвола на съдбата, трябваше да се оправяме напълно сами. От следващата сутрин нямаше предвиден транспорт за нас, а и по някакво стечение на обстоятелствата бях станала негласен отговорник за бразилката. Все пак успяхме да стигнем до залата, в която се провеждаше състезанието.

Отборите бяха разположени в коридорите на сградата и в едно подземие. Честно казано добре, че бяхме в коридора, защото долу нямаше въздух.