Певицата Тони Димитрова: Смисълът на живота е да си нужен някому


Тони Димитрова пристига на среща с екип на „Труд“ забързана, извинява се, че е закъсняла заради любимото си куче. Без маска и грим, както винаги – в пряк и преносен смисъл. И разкрива разтърсващото – подготвила е нов концерт спектакъл, в който чете свои неизпратени писма до близки хора и пее. И не само го е подготвила, а вече е направила премиера – в Хасково.

„Мисля, че това да спазваш правилата, моралните норми, е част от вярата светът да стане по-добър”, заявява в интервюто си Тони. И като един истински Козирог признава, че може много да търпи, но тръгне ли си – няма връщане назад. Но пък цялата става „усмивка”, когато споделя, че дъщеря и Магдалена се готви да става актриса и догодина е абитуриентка.

– Тони, имаш нов концерт – спектакъл, който се нарича „Моите неизпратени писма”. Звучи много интригуващо – какви и до кого са тези писма и най – важното – ти ли си техният автор?

– Първият концерт бе в Хасково, предстои и в други градове. Това е едно предложение, което приех от Левон Манукян и филхармонията в Разград, музикален спектакъл, който се роди спонтанно, защото исках да е нещо по – различно. Казва се „Моите неизпратени писма”, защото чета няколко писма на хора, на които съм искала нещо да кажа, а не съм го казала, включително и до себе си. Стана толкова хубаво, имаше толкова разплакани…Аз не се разплаках, но само защото бях чела писмата много пъти.

Имам едно тефтерче със стихчета, което на никого не показвам и съм го кръстила „Писма до себе си”. Говорих с моя колега Росен Сеновски и го попитах как да се казва концертът, защото това са едни неизпратени писма. И той веднага каза – „Ето, ти сама го изрече, това са твоите неизпратени писма”. И стана една комбинация нежно-романтично тъжна…

Та първото писмо е до мен – малката Ани и аз обяснявам защо съм Ани, защо съм Тони, разказвам случка от Звездец, случка от Сливен, там където е преминало детството ми. Другото писмо е до майка ми, която почина, но винаги е с мен и в което й пиша дали помни разни случки и че сега, ако беше тук, щеше да ми каже: „ Е, на кой се метна такава панаирджийка”, тя все така ми говореше. Хем през усмивка, хем през сълзи са тези писма. Те не са дълги, просто щрихи.

– Има ли писма до непознати хора?

– Преди няколко години бях във Варна, имах концерт. И там, след като приключи всичко, гледам – стои и ме чака една красива, достолепна госпожа. Обясни ми, че е от Финландия, казва се Мирика. Години наред идвали със съпруга си в България. Всеки път, ако сварят мой концерт, били сред публиката. Но после той се разболял. До последния си дъх, разказа тя, съпругът ми слушаше твоите песни. Жената ми каза още, че сега ще вземе новия ми албум и ще пусне новите ми песни на гроба му, да ги чуе. И ми подари един ключодържател – цвете, което прилича на четирилистна детелина. В едно от писмата разказвам за Мирика и нейната история. Ето такива неща разказвам. Стигам и до любовите си, но без адресати, просто им говоря в множествено число. В общи линии им благодаря за всичко.

– В перфектна форма си, но си тъжна – защо?

– И аз като всеки човек имам своите терзания, разочарования…И не мога да бъда само „усмивка”. Имам и облачни дни. Винаги има причини човек да се разочарова от нещо. Животът е това – радости и разочарования.

– Как се промени през годините отношението ти към приятелството, към любовта?

– О, аз до последния си дъх ще вярвам в любовта. До последния си миг ще вярвам в любовта и приятелството и никой не може да ме откаже. Да, понякога те вървят ръка за ръка с разочарованието. Ненапразно много са близки по звучене двете думи – „предателство” и „приятелство”. Но в живота ми са минавали много приятели, повечето съм ги задържала, малко са си отивали. Имам много приятели и това е голямо богатство. Имам много близки хора. Моят живот не е в тайни. Всичко ми е на показ и поради тази причина общувам спокойно и с най-близките ми, и с непознати. Не мога да тръгна с настройки за разочарование или за някаква завера. Аз тръгвам, пък ако стане разочарование, тогава си отивам. Мога и да прощавам, но не много пъти. Замина ли си обаче веднъж, няма връщане назад.

– Дали в последно време ние, българите, не станахме по – добри?

– Българинът много умее да мрази, за съжаление. Примерно, влизам в някакво предаване и след това чета коментари във форумите. Казвам си: „Защо бе хора, вие не ме познавате.” Не е истина понякога какво прочитам за себе си. И това не е само за мене. Понякога в коментари в някои форуми има неща, за които се чудя как на някого се раждат в главата. И всяка несправедлива дума спрямо някого, и спрямо мен, аз ги преживявам. Казвам си: „Не е честно! Защо?”

За мен думите са важни, те не се хвърлят просто ей така, в пространството.

– Интересуваш ли се от политика и имаш ли любими политици?

– Да. Интересното е, че дойдат избори, изберем си някой, и най-много плюят тези, които не гласуват или се извиняват с „От мен какво зависи”. Имам си политици, които харесвам, те си знаят кои са, но никога не флиртувам с властта. В моя живот никога не съм се възползвала от симпатиите на този или онзи политик и не съм от тези, които пригласят. Защото ние, като ги изберем и сякаш си избираме мишени, по които да стреляме. От една са интересчиите, от другата страна са плювачите. Затова се интересувам от политика. Всяка сутрин гледам новини, чета новини, много ми е важно. Аз съм от тия, които вярват в институциите. Има и калпави политици, разбира се. Които се кичат с народа като с бронирана жилетка. Има такива които в името на народа, крадат за себе си. На мен ми омръзна да казват – „тази верига магазини е на незнам си кой депутат”, тези неща се знаят. В същото време никой не назовава имена. Страхът от това да си кажеш мнението. Смелостта не е за всеки. В България, ако кажеш на някого „Ти си лъжец”, веднага ще изкоментират: „Ами тя говори така, защото завижда.”  С една дума няма угода.

– Подобно на други известни личности, би ли влязла в риалити?

– Не. Първо не искам да ми дават накуп пари, защото тези пари ще ми излязат солени. Второ – това, което си изработвам, ми е достатъчно, не искам повече. И трето, моето достойнство няма цена. Защото влизайки вътре заради някаква сума, аз вече съм си продала душата и те правят от нея пластелин. Защото трябва да има шоу – за тези които харесват такова шоу – ситуации с лъжелюбов или нещо друго…

– Как да направим така, че да не губим вярата си?

– Вярата в това, че ще станем по-добри, изобщо във всичко – това зависи много от самите нас. Защото аз, ако вярвам, но правя само злини и нарушавам правилата – нищо няма да се получи. Мисля, че това да спазваш правилата, моралните норми, е част от вярата светът да стане по-добър.

– Обичаш екзотичните дестинации. В годината поне веднъж пътуваш до далечни страни и земи. Предстои ли сега приключение, което те кара да мечтаеш и да си нетърпелива?

– Да. В Палма де Майорка ще имам концерт. Тази година имах и други два концерта навън – в Германия. Сега предстои Испания. Имам покани и от други държави, но ще видим. Що се отнася до това, че обичам далечните пътувания, планувала съм нещо, но съм го изместила за средата на февруари. Иначе за Никулден и за Коледа съм си в Бургас. Тази година за Коледа ще работя – което рядко си го позволявам, но ще работя.

– Грижиш се и за баща си, дъщеря ти расте край теб, вярно ли е, че ще става актриса?

– Това много ме зарадва, когато ми го сподели. С баща ми си споделям всичко. Той усеща настроенията ми. Понякога, като ме види и казва „Днес не си кефлийка”. Дава ми съвети, и винаги се оказва прав. Дъщеря ми Магдалена сега е в 12-и клас, учи в Частната английска гимназия и догодина е абитуриентка. Отсега си избира с какво ще е облечена. Готви се за НАТФИЗ, което много ме радва, защото ще сбъдне моята мечта. Това ми е страст. Аз винаги съм искала да бъда актриса, така че… Слуша ме детето, много е добро, вярно че понякога имаме малко заоблачавания, но пък без това не може. Разбира се, че има и проблеми. Иначе гадже нямаме. Скоро ми каза: „Искам да ходя при дядо, да те замествам…“. Баща ми живее близо до нас и ако аз някой ден съм уморена и не мога да отида да го видя, ходи тя.

– След толкова години на сцената, помниш ли първия си концерт?

– Да, в Силистра, през 1998-ма година. Той е като първата любов – не се забравя. Поканиха ме и аз си помислих: Боже тези хора как така ме канят, та аз имам само един албум!

И този албум беше 42 минути, нещо такова. Но отидох и си казвам – „Кой ли ще дойде на този мой концерт?”
А отвън пред театъра имаше опашки от хора, наистина – опашки се виеха, а после хората стояха във фоайето да ме чакат, да ме видят. Беше толкова народ. Помня, че разписвах листчета, това ми беше автографът. Аз тогава се учех…

А по време на концерта си изпях песните и казах „Ами аз имам само един албум, това са песните ми.” Те ми отговориха „Повтаряй!” И така повторих песните, даже ги потретих. То беше чудо. Та оттогава Силистра е за мене първата любов, първият град, в който съм пяла. Много любим град…

– Научила ли си през годините уроците на живота?

– Що се отнася до това дали учим уроците на живота, дали се поучаваме от грешките си или ги повтаряме – допускаме същите грешки. То ако трябва да си прекалено гъвкав и много логичен, овладян… Аз не съм такъв човек и вероятно винаги ще повтарям едни и същи грешки.

Понякога, разбира се, се поучавам, но зависи за какво.

– През 2014-та след наводнението в Мизия си била доброволка – там и си помагала при разчистването на калта. Как прие новината за водната стихия в бургаско, която бе преди дни?

– Бях на репетиции в Разград и когато чух какво се е случило – останах потресена. Съчувствам на хората там. Помня какво беше в Мизия, сигурно е същото сега и в Равнец, и в Полски извор, и във всички пострадали селища. Тогава в Мизия ходих два пъти като доброволка. Беше ужасно. Вадехме от пострадалите къщи буквално животите на хората – юргани, дюшеци, покъщнина.  Между другото и тогава някой се намери да коментира във форумите, че случайно съм минавала оттам и че не съм отишла специално. Стана ми много грозно и неприятно…

– Какъв е за теб смисълът на песента и смисълът на живота?

– Хората по-добре са го казали от мен и много преди мен – смисълът на живота е да си нужен на някого. А песента е част от душата. Тя е едно писъмце, което пращаш на определени адресати – тези, които пулсират с твоя пулс и които имат твоите настройки. И когато някои хора си играят на крясъци и викове, трябва да знаят, че песента е послание на душата. И това послание не може да бъде кресливо.

 ---

Тони Димитрова(Антоанета Димитрова Петкова) е родена на 10 януари 1963 г. в Бургас. Баща є е военен и поради това семейството много пътува. Живеят в родното му село Звездец в сърцето на Странджа планина, после в Сливен. Майка є е учителка, Тони има и брат. Първоначално започва работа като машинописка в община Бургас, но напуска, защото страстта я тегли към музиката. През 1995 година се явява на конкурс, организиран от Ева и Гого от група “Тоника”. Харесват я и през януари 1996 година е назначена за солистка на оркестъра “Горещ пясък”. С това започва кариерата си на професионална певица. През лятото на 1996 година участва в конкурса “Бургас и морето”, където є е присъдена 3-та награда за песента “Ах, морето”.


Какво четем:

🔴 Едни от най-невероятните места в България, снимани с дрон!

🔴 Орлин Горанов - Светът е за двама

🔴 Орлин Горанов – Момче завинаги

Източник: Труд



Коментари



горе