Послания по скалите


Небето е сиво и се готви да вали, но във въздуха се усеща онази свежест, която отличава пролетните бури от есенните. Вървим по гористия склон над Искъра, провираме се между гъстите храсти, хлъзгаме се по мократа трева и се надяваме, че буря все пак няма да има.

Тръгнали сме да търсим нещо, за което много сме чували и чели, но ни предупредиха, че може и да не го намерим. Разчитаме на обясненията, които ни даде Христо Христов от алпийски клуб „Еделвайс“, както и на Огнян Стоянов – изкуствовед и пещерняк, който е идвал по тези места преди години.

Стоянов обаче е дошъл тогава по друг маршрут, а и районът много се е променил. Често си пробиваме трудно път през джунглата от храсти и ниски дървета. Помагат ни предвидливо осигуреното мачете и мисълта за обекта на експедицията ни: загадъчните скални рисунки и надписи по южните склонове на масивите Средния камик и Говедарника. В близкото село Царевец (на десетина километра от гр. Мездра, област Враца) вече видяхме част от вековните послания – и то там, където по логика подобни петроглифи нямат място. Зад големия християнски храм на селото се гуши запазена средновековна църква от XIV в. Освен със зидания си иконостас църквата „Св. Никола“ е известна и с надписите и рисунките по някои от камъните, от които е изградена. Дали материалът е докаран от Говедарника и Средния камик, или изображенията са нанесени по-късно, не може да се каже със сигурност, но че те са много сходни с онези от цитираните масиви, ни предстои да разберем съвсем скоро.

Запъхтени достигаме отвесна скална стена. В подножието й, а и по-високо тъмнеят няколко входа на неголеми пещери. Влизам колебливо в една от пещерите. Погледът ми бързо свиква с приглушената светлина вътре, но не открива нищо по стените. Готов съм да изляза разочарован, когато очите ми долавят странни пукнатини по скалната повърхност... линии, които се свързват помежду си и изграждат образ... фигура на елен! Почиствам внимателно праха от пещерната стена. В следващия миг виждам и втора фигура, а до нея трета... Стилизирани и изящни, те като че ли изплуват една след друга пред мен и аз осъзнавам, че човек действително гледа с очите, но вижда с ума си. Веднъж различил контурите на древните рисунки, започвам да откривам нови и нови.

Над елените някой някога е издълбал в скалата соларни кръгове с вписани в тях кръстове и безкрайно множество точки, които се фокусират пред погледа ми във фигури. Първото определение, което идва в съзнанието ми, е „съзвездия“. По-късно ще прочета, че и други, видели странните групи от точки, са ги определили по този начин. „Елате насам!“ – чува се някъде отвън гласът на Огнян. И там ни очакват изображения на елени, абстрактни плетеници, единични човешки фигури. Появяват се и надписи на старобългарски.

Всъщност пещерите в района са тридесетина. Такива има и в склоновете на съседните хълмове край Искър, но там не са намерени следи от човешка дейност. В някои от тези край Царевец също напълно отсъстват каквито и да са петроглифи, но в повечето предците ни са оставили богато информационно наследство.

Немалка част от пещерите са по-скоро ниши. Обикновено се състоят от една зала, но има и изключения. Отделни пещери дори се разклоняват в нещо като горни етажи. И те, и „едноетажните“ извикват усещането за удобни скривалища, можещи да приютят хората от околните села при необходимост. Скалните венци отгоре са изключително подходящи за наблюдателници. Това предположение се потвърждава от надпис, гласящ: „Всичко бегаше от татарите... Аз не бегах, защото ми дадоха копие...“. Надписът се свързва с татарските нашествия по тези земи през първата половина на XVI в. В част от буквените послания се споменава Влашко село – старото наименование на Царевец. Прави впечатление, че в повечето авторът се е самоназовал, като към името му често е прибавено „Граматик“. По всяка вероятност в околността е съществувала книжовна школа. Особеностите на правописа позволяват надписите да бъдат датирани относително точно – създадени са между XVI и ранния XIX в.

Изреченията на юнака, който не избягал, защото се сдобил с оръжие (името му е отбелязано като Доброслав), са съпътствани от изображение на облечена в ризница фигура, размахваща в ръце не само копие, но и лък. Почти със сигурност може да се каже, че фигурата е издълбана тогава, когато и цитираният надпис, но повечето от останалите скални рисунки трудно могат да бъдат датирани.

Пръв за петроглифите и надписите в района съобщава през 1962 г. видният български географ и университетски преподавател проф. Михаил Мичев, родом от с. Царевец. Той приема, че всички те са правени през XVIII в. По-късно основоположникът на организираното пещерно дело у нас Петър Тарантеев също изследва пещерите в Говедарника и Средния камик, като дори публикува прекопирани от него тамошни надписи. Особено ползотворни са неколкократните проучвания на група спелеолози, изкуствоведи и геолози в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Прекопирани са около 30 надписа и над 700 изображения на елени, коне и конници, танцуващи или стрелящи с лък човешки фигури, соларни символи и абстрактни рисунки. От посланията върху скалите край Искър е изкушен и големият специалист в областта на наскалното изкуство, руският академик Алексей Окладников.

Изображенията са линеарно-контурни, врязани в сравнително меката варовикова скала по стените, сводовете и около входовете на пещерите и нишите. Прави впечатление, че някои от графитите са разположени на трудно достижими места и в неосветените части на пещерите. Това вероятно показва, че тези древни творци са били движени по-скоро от култови, отколкото от художествени подбуди.

Част от изображенията са обявени за сходни с образци на тюркското наскално изкуство от Средна Азия, а това – в синхрон с господстващите тогава хипотези за произхода на нашите деди – ги определя като прабългарски. Някои от фигурите с характерно защриховани тела и част от слънчевите знаци действително напомнят графити от епохата на Първата българска държава, намерени в старите ни столици Плиска и Преслав. Преди да потеглим, за да търсим странните скални рисунки, Христо Христов от алпийски клуб „Еделвайс“ подхвърли: „Не съм специалист, но ми се струва, че по тези места се е задържал дълго време някакъв упорит езически култ.“ Хипотезата е доста смела, но може би в нейна подкрепа говорят кръстовете, издълбани върху някои от фигурите – очевидно от по-късно време и недвусмислено с цел да „задраскат“ елените и други евентуални езически символи. В скалите могат да се видят и надписи, чиито автори  услужливо са оставили дати – „май 1974“, „април 1980 г.“... Тези драсканици са много по-контрастни спрямо кръстовете, а те пък на свой ред са видимо по-светли от изображенията, които са опитали да зачеркнат. Елени има нарисувани и по камъните, изграждащи средновековната църква „Св. Никола“ в селото. Дали би могло те да са ответна реакция на последователите на хипотетичния култ?

Разбира се, учените ще определят кои от тези догадки и хипотези може да се приемат сериозно. Изглежда обаче, че активните проучвания на тайнствените рисунки край Царевец през 70-те и 80-те години още не са намерили своето днешно продължение. Христо Христов, Огнян Стоянов, Красимир Андонов и други пещерняци са виждали подобни изображения и в околностите на Кунино, Карлуково, Реселец... „Винаги са от лявата страна на Искър по посока течението на реката – и винаги в пещери и скални ниши“ – подчертава Стоянов.

Датирането и дешифрирането на скалните послания със сигурност е трудна задача. Един от основните проблеми произтича от самото им разположение. Наистина някои рисунки и надписи могат да се видят само ако човек се изкатери в полутъмните ниши на „горните етажи“ на пещерите. Все пак те са относително малко спрямо общия брой петроглифи и буквени послания. Повечето изображения са на нивото на очите или малко по-нагоре. Те не са особено големи, рядко надхвърлят 15–20 см и обикновено са разпределени на групи. В спомените си за скалните рисунки край Царевец семейството пътешественици Оля Стоянова и Живко Джаков подчертават: „... често на една или две от стените в дадена пещера има толкова голямо струпване на фигури, че не се намира и педя свободно място. А малко по-нататък има достатъчно скали, но върху тях липсва дори една фигура.“

Макар и типологично да принадлежат към няколко групи (зооморфни, антропоморфни, абстрактни и т.н.), изображенията очевидно са с различен произход. Различно е и времето на тяхното създаване. Някои са елементарни – успоредни линии, решетки, точки, оградени в кръг, – докато други демонстрират истинско художествено майсторство, а и видимо усложнена символика. Съществуват хипотези, според които линиите, квадратчетата, решетките и плетениците са не само най-древните изображения в скалите, но и представляват неразчетена до момента система за записване на информация. В книгата си „Обители в скалите“ (1985 г.) специалистът по история и география Антоний Ханджийски нарича тези знаци „таблични решетки“ и споменава, че подобни изображения са намерени върху каменни надгробни паметници в Грузия, датирани от XI в. пр.Хр. Архаични по стил са и повечето соларни знаци, както и фигурите, които често са наричани „рибена кост“, но на мен поне ми напомнят птичи пера или листа. Ханджийски ги отнася към III–I хил. пр.Хр., т.е. в бронзовата епоха.

В последната посетена от нас пещера в скалните масиви виждам изящно изрисувана водна птица – чапла или щъркел. Сърни или кози са се скупчили по стените й, а наблизо няколко нанесени едно върху друго изображения предизвикват спор сред участниците в експедицията относно това какво представляват. Струпването им още веднъж ни озадачава, защото място за още рисунки в пещерата очевидно има. Някои изследователи предполагат, че рисуването и писането тук е трябвало да става на точно определени места. Това за пореден път повдига въпроса за предназначението на рисунките.

 Една от хипотезите е, че южните склонове на Говедарника и Средния камик са били свързани с ритуали на прехода – и по-специално с тези на съзряването на местните юноши. Според предположението всеки достигнал инициационна възраст младеж трябвало да дойде тук – евентуално за да пости и размишлява – и да постави свой знак в скалите. Според друга версия мястото е функционирало хилядолетия наред като обществен религиозен център. Голяма част от пещерите са опушени от паленето на огън – включително и тези от тях, които очевидно не са пригодни за по-дълго обитаване. Вероятно трябва да се обърне внимание и на факта, че много от надписите споменават, че са писани през пролетта, а един от тях съобщава за намирането на някакво целебно растение „в неделята след Великден“. Това насочва към поредна хипотеза – практикуване на церемониално търсене на билки и лечебни ритуали през пролетта от някогашните обитатели на района. Разбира се – както шеговито подхвърлят Оля Стоянова и Живко Джаков, – част от надписите най-вероятно са надраскани просто така, подобно на днешните графити. Някои от тях действително съобщават само, че този или онзи човек, назоваван по име, е бил там. Имената са винаги мъжки. Изключение прави прословутият еротичен надпис, в който средновековен юнак се хвали, че е имал интимни отношения с някоя си Цона върху... коприва. Съществува твърдение, че споменаването на необичайното любовно ложе всъщност е евфемизъм за извършено прелюбодеяние.  

Други надписи дават ценни исторически сведения – като тези, които съвсем конкретно съобщават, че пещерите са използвани за жилища от населението на околните села по време на страшната чумна епидемия през 1762 г. Освен разкази за ужасни болести и вражески нашествия графитите понякога разкриват и социално недоволство – като надписа на Стоян Братулина, издраскан в скалите по времето, „коги беше господар живодерът на Влашко село...“. Друг Стоян, наречен Граматик, се е похвалил пред тогавашните хора и идните поколения, че е учил при духовника на селото. Надписи различни – като човешките вълнения и съдби.

Докато четем посланията на граматици, воини и любовници, виждаме, че някой се е постарал – вероятно с най-добри, но криворазбрани намерения – да повтори с туш или химикалка немалка част от надписите, както и някои изображения. Това „консервиране“ на историческите паметници, макар и да ги е направило по-различими, всъщност граничи с унищожаването им. Старинните скални рисунки и графити са обявени в Държавен вестник (бр. 91 от 1979 г.) за паметник на културата с местно значение, но този статут не е предпазил района от иманярски набези. Към входа на една от по-високо разположените пещери води набързо направена от дървесни стволове дълга стълба, подпряна на скалата. Стълбата е изгнила, явно стои отдавна там, и това е основната причина да се откажем от нейното използване, за да проникнем в труднодостъпната пещера. Питам Огнян и Красимир, които имат голям опит с пещери и скални стени, дали е възможно съоръжението да е останало от някои от изследователите на скалните паметници. И двамата са категорични, че стълбата е правена и ползвана от иманяри. В основите на скалите на много места се забелязват ясно по-стари и по-нови изкопи. Голяма част от почвения слой в района е преобръщан неколкократно – вероятно това е една от причините тук археолозите да не могат да работят ползотворно. Макар и не многобройни за момента, по скалите личат не един и два надписа от последните десетилетия. Дори да приемем, че те продължават древната традиция по тези места, дейността на съвременните драскачи със сигурност унищожава историческите паметници. „Трябва да се направи нещо за съхраняването на тези безценни съобщения от миналото“ – казва загрижено Христо Христов. Той и неговата спътница в живота и приключенията Яна откриват рисунки на елени в околностите на Карлуково. Търсейки информация за откритието си, попадат на научни статии за скалните рисунки в близост до с. Царевец, които също посещават нееднократно. „Информацията за тези загадъчни послания от миналото представлява интерес не само за бъдещи изследователи, но и за хора, които ще посетят съответните места с цел туризъм, научаване на нещо ново или пък обучение“ – категоричен е Христов. Същевременно той си дава сметка, че масовите посещения крият огромен риск за създаденото от ръцете на предците ни. След обсъждане с колеги от алпийски клуб „Еделвайс“ Христо Христов решава усилията им да бъдат насочени към проект, чиято цел е представянето на автентичните паметници от района пред широка туристическа аудитория, съчетано с предпазване на оригиналите на скалните рисунки от масово посещение. Това, че към настоящия момент земите около Говедарника и Средния камик все още са диви и труднодостъпни, не успокоява Христов. „Хора тук все пак идват – и тази тенденция със сигурност ще се засилва. Масовият туристически поток ще допринесе за бързото унищожаване на най-достъпната част от изображенията.“ Какво може да се направи, за да бъдат историческите паметници все пак достъпни за ценителите? „Сполучливите копия на Казанлъшката гробница и Боянската църква ни дадоха надежда, че и ние може да направим същото в района на селата Царевец, Кунино или Карлуково – обяснява Христов. – По този начин ценните паметници на нашата история ще бъдат достижими за търсачите на приключения и знания за отминалите времена, но следите от миналото ще останат непокътнати... ще ги опазим и за хората след нас.“

Според Оля Стоянова има един естествен ограничител на иманярите, особено през топлите сезони – и това са множеството змии в района. Тя, разбира се, се шегува, но само донякъде – една пепелянка „осигурява“ на съпруга й Живко едноседмичен престой в болница.

По идея на управата на Царевец се изгражда екопътека от селото до уникалните пещери и ниши в Говедарника и Средния камик. Заедно с не по-малко загадъчната старинна църква „Св. Никола“ и намиращите се в околните села средновековни паметници така би могло да се обособи една интересна културно-историческа дестинация.

Текст: Любомир Кюмюрджиев; Снимки: Красимир Андонов


Четете още:

🔴 Дюлята - есенният плод, който забравихме да хапваме

🔴 Преди 1337 години Шестият Вселенски събор обявява нова държава

🔴 Григор Димитров запазва шестата позиция в новото издание на световната ранглиста





Източник: nationalgeographic





Коментари

горе