Не наказание, а обществено неодобрение срещу агресията
Мария Пеева има четирима синове, две кучета, една котка, един Иван и голямо чувство за хумор. В интернет е известна още като Мама Нинджа - с името на блога, който поддържа. Той се занимава с проблемите на родителството, възпитанието, образованието. Представя гледната точка на семействата, но автори са и много учители и психолози. Мария Пеева участва в конференция „Насилието и детето в 21. век”, организирана от Пловдивския университет и Държавната агенция за закрила на детето".
Елица КАНДЕВА
- Г-ж Пеева, какво да направи семейството, за да не възпита
насилник?
- В блога непрекъснато се занимаваме с този въпрос - как е възможно в едно хубаво семейство да се възпита дете, което става жертва или насилник. Как родителят праща на училище усмихнато и здраво дете, а прибира оттам труп. Или прибира оттам убиец. Кой е виновен - обществото ли, родителят ли, филмите ли?
Според мен най-важното, което педагози, родители и медии трябва да направят, е да научат родителя как да разпознава дали детето е жертва на насилие, или агресор и как да не го възпитават по този начин. Как да го предпазят да влезе в едната или в другата роля. И двете са еднакво опасни, защото често насилниците стават жертви и жертвите стават насилници. Ако мине през детството през този проблем, по-късно възрастният става жертва или насилник.
Има белези, по които можем да разпознаем едно дете, изпаднало в такава ситуация. Не бива да възпитаваме чрез наслоявани във времето стереотипи от типа: „Ако те ударят, удари и ти”. Понякога родителят избира друга стратегия и казва: „Ти няма да удряш пръв. Но ако те ударят, трябва да отвърнеш!”. Това не е правилно. Когато детето удари, дали няма да му извадят нож?
- Кой е по-уместният подход?
- Родителят трябва да научи детето да има самочувствие. Защото хората, които имат самочувствие, рядко попадат в позицията на жертва. Те не биват нарочени. Родителят трябва да научи детето да отстоява с думи. Да споделя. Голям проблем е, че когато децата са жертви, чувстват вина и не отиват да кажат на никого. Способни са години наред да търпят. По същия начин, ако родителят е насилникът, учителят трябва да може да разпознае симптомите, за да му помогне.
- С какви казуси сте се сблъсквали?
- Мога да дам един пример, пратен от родители, в който е напълно неадекватна оказаната помощ. Това се случва в елитно училище. Ученици от шести клас имат връстник, който проявява сексуален тормоз. Посяга и докосва момчета и момичета. На децата им е неудобно да кажат на родител или учител. Те странят от него или пък търсят близост, за да могат по този начин да се „застраховат” срещу посегателствата. Едно от момчетата, което е по-затворено, е постоянна жертва. То с все по-малко желание ходи на училище, докато един ден отказва. И преди това е имало белези, че се измъчва, но майката не е успяла да разпознае това поведение и да окаже помощ. В този критичен момент тя успява да го накара да сподели. След като е узнала, се обажда на учителката. После пише мейл до всички родители.
Много е интересно колко е неправилна реакцията и на двете страни. Родителите започват да омаловажават. Много сериозна грешка. Репликите са от типа: „И по наше време го имаше”, „Те са деца, закачат се”, „Дъщеря ми никой не я опипва”. Индиректното послание е едва ли не „Вашето дете е виновно, че това му се случва”.
Учителката също реагира неадекватно. Ако тя се чувства неспособна да реши проблема, трябва да го отнесе към директора или към педагогически съветник. Вместо това събира децата и казва: „Който не е приятел на насилника, да вдигне ръка”. Познайте колко са вдигнали. Дори детето, което е било малтретирано, не е посмяло. Само едно момче, което също е аутсайдер, е казало, че не го харесва.
Въпросът е зададен неправилно - негативно. Можеше да каже: „Кой обича да бъде опипван?”. Да видим кой тогава би вдигнал ръка. При въпрос кой не харесва насилника никой не се обажда, защото вече всички имат страх от него. И така излиза, че пострадалото дете е виновно. Наложи се да сменят училището. И това не е добре. Защото така то получава лош урок - че трябва да избяга от ситуацията.
- А как да се действа?
- Мога да дам и такъв пример. Частно училище. Децата се прибират с автобус, в който има ученици от различни класове, които живеят в един квартал. Понеже няма учител в буса, най-големият - седмокласник, има задачата да следи децата да се държат прилично и да не пречат на шофьора. Този ученик обаче превишава правата си, позволява си да плесне и да посрита. Не се държи като лидер, а хулигански. Едно от по-малките деца е удряно и споделя с майка си.
Тя има много варианти - може да се обади на майката на виновния, може да потърси учителката, може да говори директно с детето. Тя избира да говори с класната и психолога. И това е подходящата реакция. Защото много често родителите на дете, което проявява агресия, всъщност го учат на това. Още повече че родителят инстинктивно заема страната на детето си. Да се говори с насилника също не е правилно, защото ние сме възрастни хора и можем да възпитаваме своите деца. Ако станем свидетели на конфликт, може да се намесим, но да възпитаваме чужди деца по своите правила не е редно. Други хора имат право да го правят, ние не можем да раздаваме правосъдие.
Много уместна е реакцията на психолога. Тя говори с децата насаме и те потвърждават, че има проблем. После не се изправя пред всички да обяви, че заради поведението му се отнема лидерската позиция. Събира учениците и казва: „Който харесва да го подритват и пляскат, да се нареди от тази страна, другите - отсреща". Никой не застава на страната на агресора. Така под формата на ролева ситуация е възможно да се решат тези проблеми. Момчето в тази ситуация остава „шеф” в автобуса, но вече не се държи по този начин, защото разбира, че другите не харесват това.
Общественото неодобрение е най-важната мярка срещу агресията, не наказанията. Защото, когато някой е наказан, в този момент той няма да постъпи по този начин. Но когато в друг момент почувства, че безнаказано може да упражни агресия, например в семейството си като голям мъж, пак ще го направи. Когато от малък знае, че ще бъде порицан, в него остава трайна следа, че това не е добър опит.
- Как да се справят родителите със средата извън училище? В момента в един от популярните анимационни филми учителката е нарисувана като чудовище и се казва г-ца Примат.
- В много филми са заложени негативни образи на учител или родител. В същото време
хулиганчетата са представени като много забавни. Когато детето се възпитава от
малко в емпатия и социална интелигентност - да уважава човека отсреща, да зачита
чувствата му, да даде израз на своите чувства, да споделя, да не замита под килима
проблемите, тогава е много по-малка вероятността да се влияе. Филмите показват модели, но децата знаят, че това е като на кино.
По-скоро в училище има един социален натиск от другите деца. Това е най-силното
влияние, особено през пубертета. Тогава този натиск може да смачка домашното възпитание.
Начинът да предотвратим това е да създадем самочувствие на детето да вярва на
своята преценка и достатъчна отговорност да казва "не". Много родители правят
грешката да карат децата си да слушат винаги големите, да казват "да". Не може да не сте
чували фразата: „Не искам да чувам "не”. Всички понякога сме я казвали в периода,
когато децата ни отвръщат на всичко с отрицание. И ние тази съпротива, която на
този етап е била детинска - например срещу това да облече бяла блузка, я смачкваме
едно хубаво и показваме, че на нищо не бива да отвръща с "не". И детето се стреми
да получи нашето одобрение. А после пренася това и в училище спрямо връстниците.
Иска те да са доволни от него и не им казва "не". И когато един ден се съберат
на купон и пушат трева, то пак не казва "не", защото иска да го харесват. И си
казва: „Защо пък да не опитам, всички го правят”. Ето това трябва да се избегне
- социалният натиск. И това става, като накараме децата си да бъдат уверени.
Какво четем:
🔴 Никулден чука на вратата! Ето как се познава прясната риба🔴 Ванга: Бедността е цвете, на богатството не се радвайте!
🔴 ВМРО срещу Царя: Ламтежът за имоти е неуважение към България
Източник: Марица