Мара Белчева – нежното вдъхновение на Пенчо Славейков
За големия поет и философ Пенчо Славейков, който от рано изпитва страданието
и се сблъсква със суровостта на живота, Мара Белчева наистина става негов пристан и поетично вдъхновение. Но далеч не
само това. Тя е една от малкото добре образовани интелектуалки в България от онова
време, поетеса и преводачка, която допринася за изграждането на културния облик
на страната ни в трудните години след Освобождението и началото на новия 20 век.
Ражда се през 1868 г. в гр. Севлиево, в заможното и влиятелно семейство на Иваница
Хаджиангелов. Завършва средно образование в Търново, следва във висш девически
институт във Виена. След убийството на съпруга й Христо Белчев, който е финансов
министър в правителството на Стефан Стамболов, продължава образованието си в Швейцария. Според съвременниците й тя е уникално
съчетание от елегантност, духовно богатство и поетичен талант.Еднакво добре владее
и се изразява на български, френски и немски. Изключително ерудирана личност,
освен че е оставила едни от най-нежните и завладяващи поетични творби, Мара Белчева
превежда Фр. Ницще („Тъй рече Заратустра”, 1915 г.), Герхард Хауптман („Потъналата
камбана”) и др. Събира, редактира и подрежда „Избрани съчинения” на Пенчо Славейков, 1923 г., а нейни първи стихове
излизат през 1907 г. В поезията и интимната си лирика тя загадъчно-нежно изразява
любовта на жената и отношението към любимия човек, изградено на взаимност и тиха
мечтателност. Едно ново конкретизиране на чувствата, непознато досега в поетичния
изказ. Творбите й определено са повлияни от връзката с Пенчо Славейков - поет,
преводач, интелектуалец.
Мара Белчева остава вдовица на двадесет и три години. Изключително тежко понася
загубата на съпруга си, с когото е преживяла незабравими пет години в безметежно
щастие и семейна хармония. Според някои източници Христо Белчев е убит погрешно,
обърквайки го със Стефан Стамболов. Като една от най-красивите и образовани интелектуалки
след Освобождението, тя се откроява сред културния елит и често е канена в двореца
при княз Фердинанд. По-късно става придворна дама на майка му - княгиня Клементина.
Красивата вдовица е притегателен център за най-знатните мъже на тогавашна София,
включително и за самия княз, който все още не е семеен. Увлечението му по нея
е толкова силно, че той държи на нощното си шкафче гипсова отливка на ръката й,
за да може да я гали и целува. Но дръзкото ухажване на аристократичния наследник
не е по вкуса на Мара Белчева, тя не се чувства щастлива и не смята, че нейното място е в княжеското обкръжение.
Споделя, че е изключително самотна и изгубена сред безмисления шум и разкош на
аристократично-буржоазните среди. Гордата българка успява да надживее личната
си трагедия и да намери призванието си. Животът й се променя и придобива нов смисъл,
когато отново среща голямата любов – Пенчо Славейков. Най-великият поет и интелектуалец
в новата ни история, единственият дотогава български творец, номиниран за Нобелова
награда за литература. Любовта между тях е изключително благотворна и за двамата.
Интимната им връзка прелива от вдъхновение и творчество. По това време Славейков
пише поемата „Кървава песен”, като сам признава, че тя е сътворена по желание
на Мара Белчева. Поетът я запознава с най-известните интелектуалци от онова време,
насърчава я да пише и превежда. Тя буквално го боготвори и с обич заявява, че
„цялата пъргавост от краката е отишла в главата му”, имайки предвид инцидента,
претърпял като юноша, който го оставя инвалид за цял живот. Поетът представя любимата
си на кръга „Мисъл”, а нейният аристократично елегантен дом на централната софийска
улица, се превръща в редакция на едноименния литературен сборник след спирането
на сп. „Мисъл”. Тя прави преводи, пише стихове и все повече започва да придобива
популярност не само в България, но и в Европа, като поетеса и преводачка. Одухотворената
любов им помага да се издигнат над еснафските предразсъдаци и дребномислие. Пенчо Славейков и Мара Белчева защитават правото си на собствен
избор, но обществото не ги приема - те са различни. Отхвърля ги, защото не ги
разбира, осъжда ги защото не може да приеме чистотата на духовния им съюз. Превръщат
се в най-обсъжданата двойка сред софийския елит заради „греховната” им любов без
брак. И не толкова заради големия ни творец, а заради нея - „мадоната в черно”,
дръзнала да се противопостави и отхвърли ухажването на честолюбивия княз Фердинанд.
Тя вече е „наказана” за гордостта и достойното си поведение – вдовишката й пенсия
е намалена на половина, а по-късно отнета. Изследователи сочат, че причината министърът
на просвещението Стефан Бобчев да уволни Пенчо Славейков през 1910 г. от поста
Директор на Народната библиотека, е „скандалната” връзка с Мара Белчева. Злопаметният
министър назначава свой роднина на негово място, а за да бъде публично унизен
Славейков, го прави уредник на училищен музей, с неколкократно по-малка заплата.
Въпреки физическото му състояние – той ходи трудно и се придвижва с бастун, вследствие
на претърпяната злополука – за него е определена малка стаичка-кабинет на четвъртия
етаж. До там водят стръмни дървени стълби, по които е невъзможно поетът да се
придвижва няколко пъти на ден. Това е капката, която прелива чашата на търпението.
Славейков трудно се примирява с унизителното положение и не приема предложения
пост. Силно огорчен от цялостното отношение, което получава в България, заминава
в чужбина, за да лекува разклатеното си здраве. Поетът лично е номиниран за литературното
отличие на Шведската академия – Нобелова награда - от Алфред Йенсен за поемата
„Кървава песен”, като Йенсен мотивира предложението си с цялостното творчество
на Славейков. Българските институции и академични среди обаче не изпращат писмено
потвърждаващо предложение, въпреки че такова е обещано от Софийския университет.
Междувременно се правят постъпки за номиниране на друг поет.
Смъртта на Пенчо Славейков слага край на обсъждането, а Нобеловата награда за
литература за 1912 г. е присъдена на немския писател Герхард Хауптман.
Славейков посещава няколко места в Европа и пристига в Цюрих, където го очаква
Мара Белчева. В началото на пролетта на 1912 г. здравословното му състояние се
влошава рязко и двамата решават да заминат за Италия. За да има с какво да посрещнат
разноските за лечението на Славейков, тя е принудена да продаде къщата си в София.
Но за съжаление дните на големия поет вече са преброени. Пенчо Славейков умира
на 28 май същата година в скромна вила в италианското градче Брунате, на брега
на езерото Комо. Неотлъчно до него в последните му мигове и "в съюз на душите",
е Мара Белчева – неговия спътник в живота му.
Тя живее още 25 дълги години след смъртта на поета, определяни от много изследователи
като години на вечен траур. След като пренасят тялото му в София, тя ходи на гроба
му всеки ден до смъртта си. Може би това е, което облекчава загубата й, защото
пред свои близки казва: „споменът за Пенчо е душата на живота ми”.
На 69-годишна възраст Мара Белчева си отива от този свят, а последното й желание
е да й оправят косата. С изнемощяла ръка успява да сложи червило върху устните си и издъхва. В онзи миг България
губи едно голямо поетично вдъхновение.
Снежана Галчева,
Председател на Салон за българска култура и духовност
в. „България СЕГА“
Какво четем:
🔴 Никола Петров или как един българин се превърна в най-силния мъж на света🔴 Незабравими откъси от произведенията на Елин Пелин
🔴 Половин тон кисело зеле спретна бургазлийката Николина
Източник: България сега