Петя Момчилова: 31 години вече търся дъщеря си
"Имам четири деца, но отгледах само три от тях. Вече 31 години всеки ден се питам какво е станало с голямата ми дъщеря. Дали някъде някой се грижи за нея, дали я обича, дали я подкрепя. Така както аз се грижа, обичам и подкрепям децата, които родих след нея." Това са думи на Петя Момчилова от София. Тя е непълнолетна, когато забременява за първи път и нито законът, нито родителите й я подкрепят. Криворазбран морал и старомодни традиции стават причина за години на мъка и болка от загубата на едно дете. Но и на надежда, че някой ден то отново ще бъде намерено.
Ето я нейната история:
Забременях на седемнайсет и истината е, че исках да направя аборт. Бях непълнолетна и можеше единствено с официално разрешение от родител. Майка ми категорично отказа да се подпише. Тя беше здравен работник и не искаше да се излага през колегите си, че дъщеря й е решила да маха дете. Когато станах вече в петия месец, ме заведоха в Несебър, за да ме "скрият". Настаниха ме в една малка стая сама. Така и се чувствах - сам сама на целия свят. Никой не ме подкрепи. Не исках да оставям детето, заявих го категорично на майка ми. Но нито тя, нито баба ми, нито сестрите на баба ми се застъпиха за мен. Това бяха жени, чиято дума се слушаше, така че имаха право на избор. Можеха да ме подкрепят. Но сякаш цялата рода бе срещу мен. Непрекъснато ми повтаряха, че ще си проваля живота, че едно дете ще застраши образованието и бъдещето ми. Те имаха големи надежди за мен. Занимавах се с лека атлетика и доста добре се представях на регионалните състезания. Най-вероятно родителите ми са се надявали да направя спортна кариера. Бях и много добра ученичка, така че със сигурност в техните планове не влизаше да се грижа за бебе. Но аз исках това дете дори с цената на спортната си кариера и образованието си. Но никой не ме чу.
Родилното в Несебър беше много малко - в едната стая бяха майките с бебетата, в другата аз - сама. Помня, че болките ми започнаха на Нова година и бях много зле. Нито хапка не ядях, даже не можех да говоря от мъки. Тези дни са ми като в мъгла. Явно наистина нещата не са вървели на добре, защото се наложи да ме закарат с линейка в Бургас. Страхуваха се, че ще ме загубят. Родих с форцепс. Датата беше 4 януари 1984 г., но не знам точния час, защото бях в много тежко състояние, а и никой не ми каза. Трябва да е било около обяд. Никой не ми даде детето, нито ми го показаха, нито дори благоволиха да ми кажат поне здраво ли е, добре ли е. Оставиха ме сама да се възстановявам. Бях в много тежко и физично, и психично състояние. Не съм сигурна под какви обезболяващи или упойки съм била, но дните ми се губят. Дори не знам дали съм можела да разсъждавам трезво. Каквото ми даваха, подписвах, каквото ме заставяха да казвам, казвах. Освен физически бях смазана и психически. Не исках да оставя дъщеря си, но нямах избор. Бях непълнолетна и не можеше да взема каквото и да било решение без подписа на майка си. Именно тя е трябвало да се подпише и на съгласието за осиновяване заедно с мен. Казах й, че искам да задържа бебето. Но тя беше убедена, че ще си проваля бъдещето. А и всички от семейството категорично заявиха, че с това дете няма да ме пуснат да стъпя вкъщи.
Беше ги срам от хората, интересуваше ги репутацията на рода. Нито един не каза "зад теб съм", никой не ме подкрепи. Баща ми и майка ми бяха разведени отдавна. Мен баба ми и дядо ми са ме отгледали. Той дори не разбра за случващото се. Може би след време е научил, но тогава беше напълно безгласен за ситуацията. След седем дни от Окръжна болница ни преместиха в дома "Майка и дете" в Бургас. Тогава в колата отново успях да видя момиченцето си. Акушерката я държеше и дори не ми даде да я прегърна, да я докосна. Можех единствено да я съзерцавам, но за не повече от десетина минути. Когато ни приеха в дома, акушерката я разпови и отиде да извика лекар да я прегледа. Използвах момента да я докосна, да я запомня, да я огледам дали няма някъде родилно петно, за да го съхраня в паметта си като възможност да я разпозная някой ден. В дома мен ме настаниха отделно, отново сама в стая, все едно бях заразна. Детето ми го отнесоха и повече не го видях. Не знаех добре ли е, здраво ли е, дадено ли е за осиновяване, или още е в дома. Никой не ми каза нито дума. Оставиха ме да се възстановявам... като че ли човек може да се възстанови след такова нещо.
Чисто физически ми трябваха месеци, преди да започна да се справям с всичко сама. Но се сбогувах с леката атлетика, а и се наложи да повтарям годината в училище, защото бях отсъствала прекалено дълго. Веднага след като станах пълнолетна, отидох до дома. Бях решила, ако дъщеря ми е там, да си я взема, да напусна къщата и да започна работа. Поне исках да попитам здрава ли е, осиновена ли е. Те обаче ме изгониха като боклук. Развикаха ми се: "Коя си ти? Не стига, че си си оставила детето, а и идваш да питаш за него! Какво го търсиш? Нямаш право!" Дори не ми казаха дали е жива. Само една жена се смили над мен - не знам акушерка ли беше, санитарка ли. Като ме видя колко бях разстроена, ми каза, че детето е добре и е осиновено. Но дали наистина беше така. Страхувах се, защото знам, че понякога деца, родени с форцепс, имат усложнения.
Периодът след това беше един от най-тежките в живота ми. Лутах се от агресия към депресия, виках, след това рухвах и плачех. Вкъщи ми повтаряха, че било за мое добро, че ще градя бъдеще. А аз нямах желание за нищо. Всеки ден беше мъка, всички обикновени действия ми костваха неимоверни усилия. Майка ми почина година и половина след това. Така стана, че накрая аз се грижих за нея. Давам си сметка, че щом не съм си тръгнала и не съм я оставила да се оправя сама, значи съм й простила. А и въпреки всичко аз много обичах и нея, и баба ми. Да, изпитвах гняв, но ги обичах. Въпреки всичко винаги съм мислела, че ако поне един човек в онзи момент бе застанал на моя страна, щях да си запазя детето. След раждането бях срам за рода. Казваха ми, че съм ги почернила, че от мен нищо няма да излезе. Едва ли не ме третираха като затворник, който е бил трийсет години зад решетките. Никой не смееше дори да ме погледне в очите. Скоро след смъртта на майка ми обаче се омъжих. Съпругът ми знаеше всичко още от самото начало. Не съм крила нищо.
След раждането на сина ми - второ за мен дете, но първото, което гледах, ми беше много трудно. Сякаш осъзнавах от какво съм била лишена и от какво е била лишена голямата ми дъщеря. Винаги се чудех има ли нея кой да я завива, да я храни, да я мисли. Дали я обсипват с нежност, каквато аз давам на сина си, дали я обичат? Погрешно е обаче да се вярва, че едно дете може да замести друго. Напротив - родих още три, които обичам с цялото си сърце, но болката от загубата на най-голямата си остава. Винаги исках още една дъщеря. Даже за втория ми син до последно се надявах, че ще е момиче. Години след това се убеждавах, че не ставам за майка на дъщеря. Но почти десет години по-късно се появи най-малката в семейството - на мама и на батковците радостта. До последно не вярвах, че е момиче.
Днес смея да твърдя, че успях да докажа, че съм добра майка. Децата ми много ме обичат и ме подкрепят. Възпитах ги да са сплотени и се надявам, ако открия голямата си дъщеря, и тя да стане близка с тях. Намерих сили да им кажа истината едва когато бяха пълнолетни. Това беше едно от най-трудните неща, които съм правила. Споделих им с много мъка и много сълзи. Беше ме страх, не знаех дали ще ме разберат. Но го приеха. Днес те заедно с мен се надяват да намерим изгубената част от нашето семейство. Дори и да не я познават, я чувстват близка и нямат търпение да се запознаят с нея. Много често осиновените научават истината за себе си на много късен етап от живота си - някои на 40, дори на 50 години. И понеже аз може и да не съм вече на този свят, когато дъщеря ми разбере и желае да ме намери, искам децата ми да знаят коя е. Въпреки че много ми се иска това да стане, докато съм жива. Желая да знам какво е станало с нея. Но ако не ми е писано, се надявам поне децата ми да я посрещнат някой ден така, както аз бих я посрещнала днес.
Готова съм на всичко, дори да се изправя срещу момиче, което носи гняв и дори омраза към мен. Осъзнавам, че ако е била в лошо семейство или не й е провървяло в живота, най-вероятно обвинява мен за всичко това. Така че ще приема дори негативните й чувства. И винаги ще съм насреща за открит и откровен разговор. Докато съм жива, винаги ще съм готова да съм до нея. На всеки 4 януари плача. Когато децата ми бяха малки и не знаеха истината, гледах да не са вкъщи или изчаквах да си легнат, за да се отдам на сълзите си. Винаги мислех: “Cега дъщеря ми е на три години, дали вече говори, какво казва, кой й чете приказки вечер?”; “Сега вече е тийнейджърка. Дали е щастлива? Дали има кой да я пази?” През последните години съм се питала дори дали вече не съм баба. Баба, която не може да се радва на внуците си.
Години наред живеех с мисълта, че съм извършила грях, че съм почернила целия род, че съм се отказала от детето си, че нямам право да я търся, че заслужавам мъката и болката си. Едва когато попаднах на Българската асоциация “Осиновени и осиновители” тръгнах по пътя на отърсването от идеята за греха. Страх ме беше как ще ме приемат, защото за съжаление много от осиновените са изпълнени с омраза към биологичните майки по принцип. В асоциацията обаче, въпреки че са за осиновени и осиновители, се оказа, че предлагат консултации и на биологични майки. Приеха ме топло и днес съм част от екипа на БАОО. Именно те ми помогнаха изключително много да осъзная, че не съм извършила грях, че не съм имала право на избор и че не съм изоставила детето си, а съм дала съгласие то да бъде осиновено. Това всъщност и според закона са две съвсем различни неща. Да не говорим, че аз дори не помня да съм подписвала такъв документ, но след раждането бях като в мъгла.
Днес работя за по-толерантно отношение към осиновени, осиновители и биологични родители. Подкрепям пряко работата чрез страницата “Чакам те”, обединяваща биологични родители, чакащи да ги открият техните деца. Невероятно изцелително е да намериш подкрепа. След толкова много години, най-накрая някой застана зад мен. Получих така търсеното “с теб сме”. Това ми даде сили да се осмеля да разкажа открито историята си и да започна да търся дъщеря си. Юридически нямам права за търсене, но използвах всички възможни легални начини. Чрез генератора за ЕГН открих колко момичета са родени в Бургас на тази дата и се заех да проверявам всяка една от тях. Ровила съм във всякаква публична информация - за практиките на лични лекари, за проверка на здравния статус, в избирателни списъци. С годините почти станах детектив. Смятам, че дъщеря ми е била осиновена, защото когато съм си вадила документи от ЕСГРАОН за семейно състояние, в системата излизат данните на трите ми други деца, но нищо за първата. А по принцип, ако детето не е осиновено и е в дом, то носи имената на биологичната си майка или баща и данните му излизат в системата.
Търсила съм къде ли не, разпитвала съм всички роднини, близки, познати. Даже след години разбрах, че още докато бях бременна, мой братовчед е искал да осинови детето, но баба ми се е опълчила. От една страна така щях да знам дали детето ми е живо и да съм спокойна, че се грижат за него, но от друга - щеше да е много по-болезнено. Да знам, че това дете е мое, да го виждам всеки ден и не мога да му кажа истината. Много често осиновени или биологични майки стигат до информация за произхода си чрез познати в различни институции. Аз за съжаление така и не намерих такива приятели. Но откакто открито търся, няколко осиновени момичета вече са се свързали с мен. Всичките са родени на 4 януари 1984 г., но за съжаление не знаят нищо друго. Нямат информация за имена на биологична майка или поне в кой дом са били.
Има дори едно момиче, което е родено две години по-късно, което ми писа, че силно се надява аз да съм нейната биологична майка. Факт е, че е съществувала практика да се сменят не само имената на осиновените, но и датата на раждане. В повечето случаи става дума за разминавания в рамките на дни, най-много на седмици. Невероятно ми се струва да се смени чак с две години. Писах си с всички тези момичета. Те се опитаха да говорят с родителите си, да намерят решението за осиновяване или някакви запазени документи; поне място на раждане и първото име на детето, дадено от биологичната майка. По този метод на отсяване, останаха две момичета под въпрос. Разбира се, няма гаранция, че дъщеря ми не е със сменена дата на раждане или изобщо не знае, че е осиновена и дори и да не ме търси. Силно се надявам обаче едно от тези две момичета да е моето дете. Едното живее в София, другото - във Варна. С момичето от София сме в много добри отношения и тя самата храни надежда аз да съм биологична й майка. Нейните осиновители са починали обаче, затова ни е трудно да намерим допълнителна информация. Ходихме заедно с нея до общината да подаде заявление по чл.26 за достъп до личните данни, но оттам нататък няма какво да направи, защото няма “важни обстоятелства” поради които за заведе дело по чл.105 от СК.
Момичето от Варна пък е категорично, че не е осиновено. Писах си с нея във фейсбук и тя подходи с огромно разбиране към моето търсене, за което съм й изключително благодарна. Даже бях решила да отида до Варна да се видя с нея, но нейната увереност ме възпря и повече не съм й писала, за да не я притеснявам. Мислила съм и за ДНК текст, но тези тестове са доста скъпи и не може да си позволя при всяко съмнение и съвпадение на данни да плащам за такъв. Затова много се надявам Семейният кодекс да се промени по-бързо и осиновените да имат право на достъп до делата за осиновяването си и да могат да получат информация за себе си.
Откакто съвсем открито споделям историята си и участвам, като част от екипа на БАОО в работната група създадена към Министерството на правосъдието, за промяна на Семейния кодекс, много хора се настроиха срещу мен. Обвиняват ме как имам очи открито да разказвам греховете си, как не ме е срам изобщо да се появявам в обществото. На много места се пишат какви ли не коментари. Обвиняват ме в какво ли не - че нямам право да търся дъщеря си; че понеже съм я била “захвърлила”, трябва да бъда наказана; че всички биологични майки трябва да ни срам дори от вкъщи да излезем. Тиражират какви ли не версии – че ние, биологичните майки “си вдигаме краката, а после не искаме да правим аборт, за да не се увредим, захвърляме си децата, затова нямам право на милост камо ли да търсим след години”.
А аз търся вече 31 години. Освен това вече свикнах да не обръщам внимание на негативните коментари на хората. Притесненията през годините ми бяха единствено, докато кажа истината на моите деца. Само тяхното мнение ме интересува. Не се срамувам да разкажа историята си открито. Правя го единствено с надеждата някой, някъде да се разпознае в тези данни и най-накрая да намеря детето си. Правя го, защото знам, че има и други биологични майки, като мен. Можем да се подкрепяме и заедно да очакваме на фейсбук страницата “Чакам те” осиновените ни деца да ни открият. Нямаме за цел да разбиваме семейства, да ги отнемаме от техните родители или грубо да нахлуваме в живота им. Те си имат родители и семейства, както и повечето от нас имаме семейства и други деца. Желанието ни е, ако и те искат, да познават биологичния си произход и да се срещнат с биологичните си братя и сестри. Ние ги очакваме!
Какво четем:
🔴 От 1 юли 2018 сексът в Швеция - срещу писмено съгласие🔴 Загива легендарният български летец Димитър Списаревски
🔴 Днес е Игнажден, внимавайте кой ще влезе пръв в дома ви
Източник: 168chasa
Коментари
Последвайте ни във facebook!
