Дванадесетте пътници


Времето навън бе мразовито, тихо и спокойно, а звездите по небето светеха по-ярки от всякога. Бам! Чу се звъкът от саксия, хвърлена по нечия външна врата. Бум! Фойерверки искряха в далечината. Всички посрещаха Новата Година, а часовникът току-що бе ударил дванадесет!
- Та-ра-ра-ра! - оповести пристигането си пощальонът. Голямата пощенска карета спря пред главната порта на града. В нея имаше дванадесет души и  тя не можеше да побере повече, защото бяха заети всички места.
- Ура! - крещяха хората по къщите си, посрещайки Новата Година. Всички бяха станали на крака и вдигаха тост за Новата Година.
- Здраве и балгополочие през Новата Година! - чуваше се отвсякъде. – Красива жена! Много пари! По-малко глупости!
 Да, това си желаеха хората един на друг, докато звънът на чашите ознаменуваше всеки тост. А в това време пощенската кола спря пред портата на града с непознатите гости - дванадесетте пътници.
Какви бяха тези хора? Имаха паспорти носеха багаж; да, имаха даже и подаръци за теб, за мен и за всички хора в града. Кои бяха тези непознати? Какво искаха и какво носеха?
- Добро утро! - поздравиха те пазача пред градската порта.
- Добро утро! - отвърна той, защото часовникът вече бе ударил дванадесет. - Вашето име и професия? - попита пазачът първият странник, който слезе от каретата.

 - Виж в паспорта ми! - каза мъжът. - Аз съм себе си!
Той бе един прекрасно изглеждащ човек, в мек мечи кожух и с кожени ботуши. - Аз съм човекът, на когото всички се надяват. Ако ме посетиш утре, ще те почерпя за Нова Година. Пръскам пари, давам подаръци и да, дори организирам балове; и то какви! Тридесет и един прекрасни бала, това са всичките ми свободни нощи. Корабите ми са замръзнали, но в кабинета ми е топло и уютно. Аз съм търговец, казвам се Януари и нося само сметки!

 После слезе вторият пътник. Той беше комик, театрален режисьор, организатор на маскарадни балове и всякакви други забавления, за каквито би могъл да си мечтае човек. Багажът му се състоеше само от една голяма бъчва.
- С тази бъчва ще си спретнем несравнима веселба! - гръмко обяви той. - Обичам да забавлявам другите, пък и себе си, защото имам най-краткия живот от цялото семейство, само двайсет и осем дни. Да, понякога ми подаряват още един ден, но това не е от значение.  Ура!
- Тук не е позволено да се вика! - навъси се стражът.
- Аз мога да правя каквото си искам! - извика мъжът. Аз съм принц Карнавал и пътувам под името Февруари!

 В този момент от каретата се подаде третият пътник - Март. Отдалеко си личеше, че той е горд човек, с голямо самочувствие и то не без основание! Беше далечен роднина на Четиридесетте мъченици и бе пророк на времето. За негово съжаление това не бе много доходоносно занимание и той бе леко залинял. В дупките на копчетата си имаше затъкнати дребни стръкове от теменужки.

 - Марш, Март! - извика четвъртият, докато слизаше от каретата. - Март, Март, как още не си се запътил към стаята на охраната, там се пие твоя любим пунш, оттук мога да го помириша! Хайде, да те няма!
Но това не бе вярно;  странникът само искаше да си направи Априлска шега с него, за да покаже на обитателите на града какъв голям шегаджия е. Той бе много весел, малко работеше и много празнуваше.
- Добро настроение един ден и лошо на следващия! - отбеляза той. - Днес дъжд, утре слънце, заминаващи и пристигащи хора... Аз давам къщи под наем, организирам сватби и погребения, умея да се смея и да плача, имам летни дрехи в куфара си, но би било много глупаво да ги използвам сега. Ето ме! Обичам да нося копринени чорапи и зимни ръкавици.

 След него от каретата слезе една дама:
- Госпожица Мая - представи се тя. Беше облечена в зелена като буково дърво копринена рокля, а краката си бе обула в ботуши. В косата си имаше анемонии и така силно ухаеше на дива мащерка, че пазачът не успя да се сдържи да не кихне.
- Бог да те благослови! - каза тя и това беше поздравът й.
Толкова красива бе тя. И певица на всичкото отгоре! И не каква да е певица, ами горска певица! Не пееше по театри и панаири, не! Тя обичаше да се разхожда насред свежи зелени гори и да пее за собствено удоволствие.

 - Сега идва господарката, младата господарка! - чуха се няколко гласа от каретата.
И без да се бави в този момент от каретата слезе една дама - млада и деликатна, горда и хубава. По традиция тя организираше велик празник на най-дългия ден от годината, така че гостите й да имат време да изядат всички ястия, които им бъдат поднесени. Тя можеше да си позволи собствена карета, но все пак пътуваше като останалите в пощенската карета, защото искаше да покаже на всички, че не е горделива. Но тя не беше сама - с нея беше по-големият й брат Юли.

 Юли беше добре охранен човек, стилно облечен и със сламена шапка. Не беше взел много багаж със себе си, защото както сигурно се досещате, това е доста досадно в жегите. Носеше само плувната си шапка, а това хич не е много.

 След него от каретата слезе и майка им - госпожа Августа, продавачка на плодове, притежателка на рибарници и плодородна земя, облечена в огромна селска пола. Тя беше дебела и запотена и взимаше дейно участие във всичко; самата тя дори носеше вода на работниците на полето.
- С пот на лицето да изкарвате хляба си - отсече тя. - Така е написано в Библията, пък после ще си правим пикници и ще танцуваме сред прохладата на короните на дърветата!
Такава беше майката.

 И ето че отново идваше ред на мъж да слезе от каретата - Септември- художник по професия, майстор на цветовете - както гората скоро щеше да узнае. Листата променяха цветовете си, когато той пожелаеше. И колко прекрасно изглеждаха те тогава! Скоро всички дървета щяха да се пременят в червено, жълто и кафяво. Художникът обичаше да си подсвирква весело с уста и беше  пъргав работник. Обичаше да украсява бирената си чаша с листенца от хмел. Наистина - той имаше очи за хубавото. Застана до каретата с кутията си за бои в ръце, а тя се оказа целият му багаж. Следващият странник беше земедвладелец, който все мислеше за оране, сеитба и от време на време за лов и за спортни игри. Господин Октомври беше взел със себе си кучето и пушката си, а в ловната си чантата си носеше жълъди. Имаше ужасно много багаж с него, включително и един английски плуг. Не спираше да говори за земеделието, но не можеше да се чуе много от това, което казва, заради силната кашлица и мрънкането на съседа му. Въпросният съсед се казваше Ноември. Той имаше толкова силна настинка, че вместо носна кърпичка използваше цял чаршаф и въпреки това настояваше да придружава слугинчетата, за да ги надзирава да вършат зимната си работа; но той беше убеден, че настинката му ще изчезне, веднага щом излезе да сече дърва, което беше и работата му като Главен Дървар от Сдружението на Дърварите. Своите вечери той прекарваше в изработване на подметки за дървени кънки, защото знаеше, че след няколко седмици ще има нужда от тези забавни обуща.

 Най-сетне слезе и последният пътник - малка прегърбена бабичка с мангал в ръка. Тя изглеждаше студена, но очите й блестяха като две ярки звезди. Целият и багаж се състоеше от една саксия с едно елхово дърво.
- Аз сама ще пазя и ще се грижа за това дърво - обяви тя, -  за да може то да се извиси от земята до тавана на Бъдни вечер, да бъде покрито със стотици горящи свещи, златни ябълки и малки хартиени фигурки. Моят мангал топли повече и от печка. Ще извадя малка книжка с приказки от джоба си и ще чета на глас, така че всички деца да се кротнат, а куклите по елховото дръвче ще оживеят. Восъчното ангелче от върха на дървото ще полети със златните си крилца и ще целуне всички деца, чак до коледарчетата, които стоят навън и пеят коледни песни за Витлеемската звезда.


Какво четем:

🔴 Червената скала - Равногор

🔴 Чочо Попйорданов в ролята на Седефчо! Да си спомним за големия ни актьор! (ВИДЕО)

🔴 Какво да гледаме по телевизията около Нова година

Източник: УЧИТЕЛИ



Коментари



горе