ТРАГИЧНИЯТ ОБРАЗ НА БЪЛГАРИНА ЗАД ГРАНИЦА


Живяли ли сте някога извън границите на България за повече от няколко седмици? Усетили ли сте живота "навън"? Миляли ли сте някога за родното слънце и земя? Било ли ви е тъжно, че пропускате рождените дни на близките си хора?

Ако да, то тогава със сигурност знаете, че животът извън граница не е само цветя и рози, а самотните нощи са повече от реалност. Истина е, че в чужбина може да се постигне много, наистина служителите в институциите могат да се държат нормално и наистина транспортните средства пристигат навреме.
По-голямата истина е обаче, че за всичко това, за този "по-добър" живот, се плаща, а цената изобщо не е малка. Плаща се с емоции, жертви, приятелства, сблъскване с дискриминация, неистово упорство и труд и много компромиси. Плаща се с неща много по-ценни от парите. Реките от мед и злато отдавна са част от градския фолклор.

В България все ще има някой, който да каже: "Какво му е толкова трудното, всичко там е толкова уредено?". И това е в реда на нещата. Аз не очаквам от човек, който не е живял в чужбина, да разбере моите размисли по въпроса. Българите извън родината отдавна са тема, която слабо интересува обществото в България, защото е твъде далеч от битието.
Родната преса рядко и почти по изключение пише за тези над 2 милиона българи по света в "другата България". Те биват възприемани като хора, които са избягали, спасили са се, и на които "всичко им е уредено". Но повярвайте, драги читатели, това далеч не е така.

Отскоро съм в Австрия, но за двете години, през които съм била тук, се сблъсках с доста българи и техните съдби. Проблемите на тези хора минават отвъд битовизма. На тях не им липсва прехрана, не им липсва подслон. Те страдат от факта, че са завинаги чужди, в чужда държава, с чуждо слънце.
Докато в България се опитваме да бъдем различни, то в чужбина изпитваме нужда да принадлежим към нещо. Неотдавна ми се случи една възрастна австрийка да откаже да говори с мен заради националността ми. В такива моменти е трудно да запазиш самообладание и да вярваш в "толерантния западноевропеец". Но ти се налага.

Тук някой друг ерудиран българин ще каже: "Те сами са избрали тази съдба". И ще бъде прав. Всеки заминава с ясната представа, че животът зад граница, интеграцията и приспособяването към новата култура не са лесни, но никой не е напълно подготвен за това, което го очаква. Целта на тези размисли не е по нашенски да се оплакваме, нямат за цел и да събудят съжаление. С тях аз просто целя да представя една по-различна гледна точка.

Всички ние сме изтъкани от българската нишка. Всички ние в чужбина милеем за страната си. Както хората са казали, оценяваш нещо, когато вече го нямаш. Важно е обаче да се прави разлика между Родината България и държавата България. Държавата е тази, която кара повечето българи да заминават, а Родината и родното ги карат да се връщат.

Факт е обаче, че точно българите в чужбина, тези избягали "предатели", са хората, които осигуряват значителен източник на чуждестранна валута, увеличават националния доход, финансират вноса и допринасят към платежния баланс чрез паричните преводи до своите близки. Според изчисления това е вторият по големина финансов поток след преките чуждестранни инвестиции.

А възможността за завръщане в Родината винаги си остава реална и обмисляна възможност. Нека не забравяме, че емигрантите са хора, които могат да приложат събраните в чужбина умения и да направят нещо смислено за обществото. Когато в него се създаде образ на "успелия човек" - някой, който е образован и работи усилено, то този успех става еталон и се разпространява, мотивирайки и другите хора. Емиграцията разполага с духовната нагласа и потенциал – финансови възможности, знания, идеи и контакти. Не я отритвайте така лесно.

Помислете.

Почувствайте.

Погледнете от друг ъгъл.

Бъдете по-широко скроени. Всеки има право на личен избор, а правилният отговор е мит. Наречете ме наивна оптимистка, но аз вярвам в щастливия край, вярвам в розовото бъдеще и вярвам в българите. Убедена съм и че всичко, което му трябва на човек, е малко надежда и вяра. Защо не повярвате и вие?
Дотук със скромните ми разсъждения. Другото времето ще го покаже...

автор: Ива Ценкова


Какво четем:

🔴 Бебета с рекордни размери проплакаха в София

🔴 В Ченгенето, на уиски и кебапчета

🔴 Момичето, което може да вдигне на крак цяло родопско село

Източник: Gnezdoto



Коментари



горе