Пейо Яворов – Две хубави очи. Душата на дете в две хубави очи. Не искат и не обещават те…


Пейо Тотев Крачолов (13 януари 1878 – 29 октомври 1914), по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на XX век.

ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела сънят,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя!)
ни укор, ни молба –
и себе и, и тебе да погубя…

************

ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; – музика – лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях –
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! –
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…

************

ЩЕ БЪДЕШ В БЯЛО

Ще бъдеш в бяло – с вейка от маслина
и като ангел в бяло облекло…
А мисля днес; света прогнил от зло
не е, щом той е твоята родина.
И ето усъмних се най-подир
в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,
загледан в две залюбени очи,
и тих ще пия техните лъчи, –
ще пия светлина, лечебни глътки.
И пак ще се обърна просветлен
света да видя цял при ярък ден.

И нека съсипни се той окаже!
(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,
залутан из среднощни тъмнини?)
Аз бих намерил и тогава даже
обломки, от които да създам
нов свят за двама ни, и свят, и храм.

Не знам аз дали слънцето изгасна,

не зная дали ослепях: не знам

света ли е изгинал – и не зная

самси не съм ли оглушал.

в безмълвна тма, без видим път, без ясна

що-годе цел, отегнали нозе

дотегнало ме влачат.

без вяра негде да намеря

навън посока из удавен

в мъглите лес.

Вдървен от студ,

измъчен от безсмислен път и труд

за странното си бреме, изоставен

от себе си и Бога – и готов

на всичко, аз се лутам.

самси на мисълта обезверена

под непросветното небе; самси

в живота обезсмислен, лес оглъхнал

без вятър и без лист.

в безверие, о необезверена

любов, – защото спиш! – и тебе нося.

о звук непрозвучал и незаглъхнал,

любов, – защото спиш! – и тебе нося.

злочеста и честита: аз те нося…

Глава безгрижно прислонила

на рамото ми; стегнала ръце

детински привично на мъжка шия;

под южни небеса в съня си млад

унесена: ти спиш.

И в тъмна сила

разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,

облял те с кръв, сред мрътва самотия

все сам – на саможертвата нерад,

Под кървавия мраз

понесъл те, разтръгнах си гърдите,

сърцето си разкъсах – со струите

на топла кръв дано те мога стопли.

едвам, внимателно, без вопли

и да те не разбудя съм готов

Кръв, и топла кръв се лее

по тебе – и сънуваш, о любов,

че слънцето на китен май те грее…

Внимателно, с последна сила

пристъпям аз: и в тая тъмнота

не ще се спъна; – в тая глухота

не ще въздъхна.

Само, наближила,

смъртта повика ли самия мен

на вечен сън, за ужас и провала

теб може да разбуди.

аз няма да я видя, – оглушен,

аз няма да я чуя: в мрак предстала

и шепотно зовяща.

ще сетя твоя първи трепет аз,

о символ на живот! – и не, живота

не ще успей на ужаса в хомота

живот да те направи…

на всичко, аз те нося – и крепи,

крепи ме любовта, любов!

Вратата се разтвори, на прагът

застана моята любов.

Тя идеше, завършила световен път:

осмяха страстния й зов.

„Любов – любов не найдох по света!“

И падна там. И спусна се нощта!

Разкъсах аз букет приветствени цветя –

и нея, мрътвата, и мен.

Угасна хубавият на лъжата ден;

то беше истина, уви.

И като луд изхвръкнах аз навън:

„Безсилна е лъжата веч!“

И сякаш някакъв вълшебен сън,

развеян от вълшебна реч,

изчезна свет и светлина.

Вдън хаотичното небо

лъщеше кръвопламенно кълбо,

светило без лъчи, око на сатана.

„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,

да каже: тук е ден и тука нощ – ?

Издъхна любовта – лъжата е без мощ!“

И то бе истина, уви.

Но страдам аз, в страданието истина познах,

и сам Исус пред мене е на кръст!

„Защо, кажи, защо е моят страх,

не тури ли съмнението в раната ти пръст?

И ето истина – живот-несуета:

страдание, надежда, тма и бъдещ ден!“

Настръхна труп на кръста – изранен,

разраснал и ужасен; от уста

протекоха зловонни кърви. Облак се изви,

изчезна той, изчезнах аз…

И нямаше страдание тогаз.

Но то бе истината! Истина, уви.


Какво четем:

🔴 "Тарикат" изтегли кредит с чужда лична карта

🔴 Митьо Пищова с некролог в ръка на поклонението на разстреляния бизнесмен Петър Христов (СНИМКИ)

🔴 5 лесни начини за премахване на драскотини от очила (СНИМКИ)

Източник: magnifisonz



Коментари



горе