Дървото на живота в българските обреди


Както вече стана дума в предното изследване, за древния българин отвоюваният от силите на хаоса  космос е разслоен на три нива – горен /духовен/, среден /земен/ и долен /на мъртвите/ свят.
“Аксис мунди” или световната ос пронизва тези три нива и свързва отделните измерения, с което се гарантира равновесие и хармония във всяко едно от тях. Идеята за това взаимно проникване и естествено продължение на различните реалности е много важна за нашите предци. Това е вярата в безкрайния цикъл на живота, който е преминаване и едновременно съществуване в различните светове. Преживяването на тези метаморфози осмисля морала, традициите и борбите във всеки ден от живота.
Стремежът е разбира се достигане до върховното ниво, което е пребъдване в най-горното измерение на вечните стойности. Подобно  разслоение на схващането за време описва Ст. Гайд в своите изследвания на тракийската писменост. Той говори за съществуването на три пиктограма за понятието „време”, открити върху древни тракийски обредни плочици и съдове.  /”Тракийското писмо декодирано”, Стефан гайд/           
Българските народни празници като измерение на сакралното време в сакрално пространство - /антипод на “тук - сега” от ежедневието/ са задължително съпътствани от различни превъплъщения на световната ос или “дървото на живота”. Това дърво, чиито корени смучат живителни сокове от миналото на достойните отци и чиято раззеленена корона е пълна с плодовете на възвишена духовност. Затова е обяснимо настоятелното маркиране на горното пространство в различните обредни атрибути, „имитиращи” – дърво на живота.
Ритуални предмети, изпълняващи такава функцията  откриваме в голяма част от най-важните обреди от празничния календар           на българите. Особено осезателно е присъствието им по време на коледните празници, като това  без съмнение е свързано с началото на новия годишен цикъл и надеждите за благоденствие.
На Коледа всички мъже от дома отиват в гората да отсекат здраво дърво, което наричат “бъдник” или “златно дръвце”. Това дърво се посреща с почести от всички и се завива в бяло платно. В него се издълбава дупка, където се налива тамян и се запушва с капаче. Девойките пеят песни, в които дръвцето разказва, че ще порасне до небето та по него да слезе “млада Бога”. След преломяване на обредният хляб, когато всички от дома се причестяват символично и оставят дял и за Богородица – бъдникът се слага в огнището и трябва да гори цялата нощ. Оставя се най-възрастният мъж да будува и да не оставя дървото да угасне. По горенето му се гадае за новата година. За разлика от другите народи, които също почитат дървото на живота по Коледа като кичат елхи, при нас то се оставя в огъня. Това е показателно за древния тракийски корен на този ритуал. За траките се свидетелства, че гадаели  по пламъка на огъня. Огънят със специфичните си качества на материя и нематерия е символ на  духовните измерения. Забележително е как за древните ни предци благоденствието и успеха са свързани с пребъдването в духовен плам. Подобен призив виждаме по-късно в християнските апостоли, които съветват да “не се угася пламъка на духа”./бел. 1/
Веднага след трапезата на Бъдни вечер се изпълнява характерен обичай – заплашване на дърво, за да ражда. Домакинът отива до всяко дръвче и замахва да го сече, а другите го увещават да го пощади, защото ще роди много плод тази година /любопитна аналогия има с евангелския разказ, където Христос проклина смоковницата, която няма плод/.
Своеобразно “дърво на живота” е коледарската сурвакница. Тя се прави от дрянов клон - дървото, което първо цъфти. От клончетата се свързват два или три кръга /соларен знак/ - отбелязване на различните нива на космоса, които това дърво свързва. Украсява се с плодове, пуканки, парички и конци.
Малки момчета ритуално удрят родителите си и другите в къщи за здраве. Етимологията на думата “здраве” е именно свързана с “дърво”, т.е “да бъдеш като дърветата”, което говори за представата за човека като дърво на живот – същество, което има достъп до всички измерения, материални и духовни. В много народни песни се пее – “… в градинка ли си раснало, или от Бога паднало”.
Подобна етимология откриваме и в значението на коледарският кривак, който си кичи и дарува от домакините на всяка къща, където коледарите влязат. Той се носи от Станеника, своеобразен цар на коледарите, които удря с него в земята и нарича за благоденствие за всеки един от дома. Станеникът в ролята на медиатор между земните и небесните измерения, знаково повторен от присъствието на “дървото на живота” – “стълба” между отделните нива на подредения космос трябва да постанови и ориса предстоящата година.
Абсолютно идентично е положението с “русалийската тояга”. Тя е атрибут, носен от “ватафа” – цар на “русалийската дружина” – група от седем или повече мъже, които имат церителска дарба. Русалийските обреди са доказано наследени от тракийската култура, а тоягата на ватафа е наследник на тракийските тирсове. Тук отново имаме поява на дървото на живота в мистични ритуали, свързани със свръхчовешки възможности за изцеление т.е. прехождане между материалния и нематериален свят.
Но желанието да се отъждестви с “дърво на живот“ е очевидно не само по празници, но и в ежедневния изглед на древния българин. Той е задължително закичен с китка – най-вече маркирайки  “горното”, тъждествено на короната на дървото, т.е. небесното духовно измерение. Тук отново може да се направи връзка с йероглифа за жизнена сила, който е именно раззеленено клонче.
Мъжът кичи калпака си, жената забрадката. В някои региони главите са толкова обкичени с цветя и птичи пера /също символ на небесното/, че приликата с дърво е просто буквална. Особено в сватбените премени закичването е в апогея си. Тогава се носи специално сватбено знаме на върха на което е закачена ябълка – показателно за веруюто на предците ни, че новото семейство ще захрани отново вечния цикъл на живителните сокове на  дървото на рода – ще  се извие безкрайното човешко хоро от предци, отци и синове.
В днешното време светът все повече се превръща в една “глобална” гора от дървета без корен и бъдеще. Полезно е да си спомним за изпитания от бащите ни начин за възпитаване и постоянно възпоменаване на това “чудно дърво на живота и рода”, но то явно се вижда с други очи.
Не е ли изумително как на пръв поглед наивни и даже примитивни жестове, завещани ни от време-оно се оказват език, плод на едно над-материално, възвишено и одухотворено съзнание. Как предците ни са можели да видят в обикновеното дряново клонче или овчарския кривак – един дълбоко философски и сакрален символ. Можем само да се учим от славните си прародители, които като истински дървета на живот са успявали да устоят здраво вкоренени в земята и същевременно способни да се издигат до измерения на духовен разцвет!
Ася Василева – етнолог
 
 
Бележки:
Бел.1 – Според Й. Гиною ритуалното изгаряне на бор при румънците може да се тълкува като реминисценция на някогашно кръвно жертвоприношение. В румънски обреди, свързани с жизнения цикъл на човека – борът се явява заместител на човека и при раждането на дете се засажда бор.
Известни са  са и приказките на различни народи, където животът на героя трае, докато дръвцето му е живо.

Източник:



Коментари



горе