Михаил Вешим: Министрите се държат все едно управляват Вселената. От ЕС да не я дават на натегачите, с капацитета си могат да разрушат и нея!


Михаил Мишев, известен с псевдонима си Михаил Вешим, е български писател и сценарист. Син е на писателя Георги Мишев. От 1982 г. работи във вестник "Стършел", където от 2003 г. до днес е главен редактор на хумористичното издание. Автор е на стотици разкази и фейлетони.

- Г-н Вешим, вие пишете романа „Оксиморон“. Разкажете повече за творбата?

- Изненадвате ме, че знаете за романа – по принцип избягвам да говоря за ненаписани книги. Но този роман вече е написан, редактиран и дори илюстриран от художника Иван Газдов, предстои и да бъде издаден от „Сиела” – може би до края на януари. Така че спокойно мога да го представя с няколко думи – „Оксиморон” е сатиричен и абсурден роман, едновременно смешен и тъжен. Разказвам за компромисите, които всички правим. Правя ги и аз – по това приличам на Хектор, главния герой на романа. Самият Хектор е един оксиморон – знаете значението на тази стилистична фигура – тя съчетава две взаимноизключващи се думи – например „млад старец” или „дървен камък”. По пътя на компромисите героят на романа се превръща в оксиморон, нещо като проект, нещо като ГМО – в нечовек. В този смисъл „Оксиморон” е нечовешки роман – такова е и подзаглавието. Като автор май казах достатъчно, сега – след седмица-две, думата ще е на читателя.

- Кои са най-големите оксиморони днес?

- Животът ни е пълен с оксиморони – има ги в политиката, в икономиката, в медиите, в изкуството, даже в археологията – „античния” център на София или „вампирите” в Созопол. Не мога да ги разделя на големи и малки, по-скоро бих казал,че някои са недопустими в едно нормално общество, в 21 век. Например „правова държава” – всеки ден имаме доказателства, че това е оксиморон - тоест, такава нямаме. Не знам какво трябва да стане, за да заживеем по някакви правила като нормалните хора от другите европейски страни, към които и ние ужким се числим. Числим се вече десет години, но все с някакви уточнения, че не сме съвсем като другите страни – ние все сме накрая – най-бедни, най-корумпирани… И политиците, и ние, хората, свикнахме с това положение и вместо да се стремим да го променим, вдигаме рамене – „ами, какво да се прави, тука е така”… А „делото на давещите се”, знаете от Илф и Петров, че е „дело на самите давещи се”. Тоест, няма да дойде поредният политически барон Мюнхаузен и да ни измъкне за косите, а трябва сами да се оправяме. Но повечето хора, вместо да измъкват държавата от блатото, предпочитат да се измъкнат през Терминал 2. Аз съм от другите – тези, които искат да променят нещо – тук и сега. И не съм се отказал да го правя, с това,което мога – с писане. В „Стършел” – всяка седмица, с книгите си – всяка година. Това е бавен процес, но не се отчайвам – търся съмишленици сред читателите. Усещам, че имам съмишленици и сред творците – писатели, кинорежисьори, хора на изкуството, музиканти. Например Васко Кръпката – мой приятел и мой пример за гражданско поведение – човек, който не се отказва, не се уморява да се бори за принципите си повече от четвърт век. Мога да изброя още имена и от други сфери. Такива хора не са много, но те ми дават надежда, че нещата могат да се променят.

- Как бихте определили подготовката и началото на председателството ни в ЕС – еуфория, истерия, любопитство...?

- Ако искате с една дума: пренатягане! Типично по нашенски губим мярката и превръщаме едно нормално събитие, което ни се пада по ротация, в нещо извънредно, съдбовно, историческо – все едно с него свършва светът или започва нова ера за човечеството. Та правим даже министерство и умножаваме чиновниците, все едно ще управляваме Вселената. Добре, че никой не иска това от нас – да управляваме Вселената или ЕС , защото с нашия управленски капацитет е ясно докъде ще ги докараме – до разпад. Твърде се изхвърлиха и политиците ни, за да си придадат европейска важност. А иначе истината е, че са далече от лидерите на ЕС – никой не ги взема насериозно. Ако има някакво добро отношение към тях – потупване по рамото или комплимент, то е по-скоро от любезност, като към домакини, и нищо повече…

- Виждате ли прилика между радушното посрещане на висши европейски политици с гостуването на съветските велможи по времето на соца, на които се ръкопляскаше за всяка дума и жест, без значение, дали в него има смисъл или сме съгласни?

- Всеки, който помни целувките Брежнев-Живков, уста в уста, прави аналогия с миналото. Но има и разлики – я протестирайте по времето на Живков, че да ви видя! Ще ви видя в Белене, където в края на 80-те пак отвориха концлагера за онези, които протестираха срещу смяната на имената на българските турци. Днес България наистина е променена, у нас има демокрация – деветте протеста в деня на Европредседателството доказаха това. Каквото и да говорим, днес можем да го говорим свободно – това не е малко постижение. Например в Русия нямат такава възможност.

- От къде идва този комплекс – „да не се изложим пред чужденците“ е далеч по-важно от крещящите проблеми на хората?

- Вероятно е черта на националния характер. Има го още при политика Петко Каравелов – бият го в подземието на Черната джамия, а той казва на чуждите кореспонденти, че в България не бият хора по политически причини. Какво е това? Погледнато героично: е национална гордост. Погледнато иронично: е национална глупост. Може би истината е посредата – има и от двете. Все пак аз предпочитам ироничния поглед – като карикатурата на стършеловата авторка Маргарита Янчева. Тя беше нарисувала куче, вдигнало крак за естествена нужда, а стопанинът му вика: „Не сега! Изчакай да мине европредседателството!”.

- Все по-малко хумористични предавания остават в ефира на телевизиите, а дори и съществуващите, вече са се политизирали или са се превърнали в разследващи. До какво ще доведе окастрянето на хумора? Виждате ли свежа ирония, която се предлага на зрителите?

- Трудно е да се прави хумор. По-лесно е да се снимат разследвания по сигнали или пък да се имитират някакви опити за сатира с изтъркан рефрен – депутатите само „лапат кюфтета”, а не се грижат за народа. За свежия хумор се искат свежи таланти, а къде са те? Не само в телевизията не се забелязват, вие гледали ли сте скоро свежа българска кинокомедия? А комедия в театъра? Какво играе Сатиричният театър – второстепенни и третостепенни чужди автори… Така се принизи вкусът на публиката – аз самият вече не ходя на театър,за да не се дразня. Защото се дразня, когато публиката се смее на пошлости, на цинизми или на евтини гегове – някой преспъне друг или пък издаде неприличен звук откъм задната си част… И публиката си умира от кеф. Изкуството стана евтино забавление. Книгите – също. Най-добре се продават книги за оцветяване за възрастни – представяте ли си? Четящите хора се превръщат в оцветяващи. Когато бях на последния панаир на книгата в НДК, ми хрумна следната мисъл: в магазина за сирене на един етикет пише „сирене”, а на друг „имитиращ продукт”. А при книгите няма такива етикети. Пък продукти, имитиращи книги – колкото искаш по рафтовете. Имитиращи автори – също. Един имитира Чандлър, друг – Дан Браун, трети – Джоан Роулинг. Но оглупяването е световен процес, той няма как да ни отмине. Всеки сам трябва да се предпазва от оглупяване, като избягва пошлостта – от телевизията, от театъра и киноекрана, от книжния рафт. Пък ако може – да предпазва и децата си…

- Собственикът на „7 дни спорт” Юлий Москов, ПР-ката Диана Дамянова и ПР-ката на Вежди Рашидов Ива Петрони, както и съпругата на покойния оперен певец Никола Гюзелев – Анна-Мария, всички свързанис ГЕРБ, спечелиха конкурси по фонд „Култура“, за да ни представят пред ЕС. Това ли са новите културни дейци на бъдещето?

- Това са „гербови марки” – лепят се за управляващите. Винаги ги е имало – твърде много бяха в Живковото време. Спомнете си Любомир Левчев, който ниско се кланяше на Тодор Живков в буквалния смисъл – виждал съм го с очите си. И в преносния – с поезията си. Даже на самия Тошо му станало неудобно и веднъж му казал: ”Левчев, не прекаляваш ли?”. А оня отвърнал: „Другарю Живков, никой не може да ми забрани да ви обичам!” Като него имаше още много такива слагачи - днес имената им нищо не говорят. Но пък има нови „герои”, слуги с наколенки – всеки ден са ни пред очите. Споменавате Юлий Москов – за него имам един спомен. Беше 26 октомври 1989 – на този ден милицията наби и арестува протестиращи еколози в градинката пред „Кристал” – споменах ви,че в онова време протестите завършваха с арести. Целият Полиграфически комбинат, където бяха повечето столични редакции, се разбра новината – всички говореха тихо помежду си, а никой вестник нямаше да я съобщи – такава свобода имаше словото тогава. В кафенето на „Народна младеж” журналисти си шушукаха на ухо: никой не смееше да каже нещо гласно… Отваря се вратата, влиза Юлий Москов, редактор в спортния отдел на вестника. И крещи на висок глас: „Еколози! Педерасти! Едно дърво не са засадили, тръгнали властта да свалят! Да ги бият, така им се пада!” Всички в кафенето млъкват, никой не смее да му възрази – знаят си го, човек на Станка Шопова /комсомолска лидерка/, а може би и на други служби… С такъв по-добре да не се заяждаш. Другарят Москов победоносно оглежда смълчаните колеги, отива на бара и казва: „Едно кафе!”. А продавачката му отвръща:”Няма! Кафето свърши”… Тя единствена от присъстващите намери сила да му възрази. По-късно Юлий Москов стана слуга и на Иван Костов, днес служи на Бойко… Той така живее – като служи. „Гербовите марки” нямат самостоятелна стойност, те са важни, само като се лепнат за управляващите…

Михаил Вешим

Интервю на Васил Василев, BIG5


Какво четем:

🔴 Осем безплатни неща, които да правите в Лондон!

🔴 МНОГО Е ВАЖНО, УТРЕ Е СЪДБОВЕН ПРАЗНИК, ЕТО КОЙ ЩЕ ЧЕРПИ! ПОВЕРИЯТА СА КАТЕГОРИЧНИ, В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ТРЯБВА ДА

🔴 Въвеждането на еврото ще ни направи по-богати

Източник: big5



Коментари



горе