Сред строителите на българското семейство – Бистра и Симеон Радеви
Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org
Тя е Бистра Винарова (6 ноември 1890 – 15 април 1977), художничка, дъщеря на генерал Върбан Винаров, а по майчина линия от рода на Захарий Зограф. Следвала първоначално живопис – 1911-1916 г. при проф. Ф. Дорш в Дрезден, а през 1916 – 1918 г. при проф. Ханс Хофман в Мюнхен. Нейното име е сред имената на европейския авангард, в кръга на художниците експресионисти от „Червения кръг” като Феликсмюлер, Ото Дикс, Оскар Кокошка, както и на българските художници Бенчо Обрешков, Жорж Папазов.
В началото на 20-те години специализира графика във Виена в Художествената академия за жени. През 1923 г. открива с голям успех единствената си самостоятелна изложба „Графика” във Виена. Никос Казандзакис публикува рецензия за нея, в която изтъква големия талант на българката.
Той е Симеон Радев (19 януари 1879 – 15 февруари 1967), писател, дипломат и общественик. Един от строителите на съвременна България.
Рядка привилегия е да учиш в Охрид и Битоля и след това в султанския лицей, да ти е покровител самият екзарх Йосиф I, да започнеш да публикуваш в най-престижните български литературни списания още като младеж, да следваш в Женева, да издаваш двуседмичен лист на македонските революционери на френски език „L’effort” (1900) и „Le movement Macedonien” (1992) в Париж и завърнал се в София с диплома по право да владееш петте основни европейски езика и три ориенталски (турски, арабски и персийски).
Успоредно с журналистиката, Симеон Радев успява да осъществи главното дело на своя живот – „Русия в началото на XX век” и „Строителите на съвременна България”.
Прави също преводи – “Дамата с камелиите” на Александър Дюма-син, разкази от Мопасан, „Психология на тълпата” на Густав Льобон.
По поръка на ВМРО след Първата световна война той става масон и участва в масонските конгреси. През 1922 г. във Виена художничката Бистра Винарова се среща с историографа, дипломата и общественик Симеон Радев.
Запознанството им става „случайно” във Виенската опера. На представлението трябвало да отидат майката на Бистра и приятелката й Султана Рачо Петрова, но двете били поканени на друга среща и преотстъпват билетите си на „младите”. Тази първа среща била пълна катастрофа. Симеон искал да впечатли красивата Бистра с познанията си, но тя се ядосвала, че й пречи да гледа спектакъла. Едва следващите срещи ги сближават и те решават да се оженят, независимо че за ръката на Бистра Винарова претендира и известният гръцки писател Никос Казандзакис. Той се запознал с българката по време на откриването на нейна графична серия във Виена. Двамата се сприятелили, но Никос страдал от липсата на взаимност при срещите им.
Райнер Мария Рилке също бил поразен от чара на Бистра Винарова. Той забелязал българката на откриването на изложба във Виена, но не успял да я заговори. Веднъж двамата се сблъскали случайно в една галерия. Рилке сметнал това за знак от съдбата, използвал момента и казал: „Щом се срещаме, значи, че съдбата ни свързва“. Рилке, който по това време бил секретар на скулптора Огюст Роден, посветил на Бистра нежни стихове. Любовта им останала платоническа, което се разбира и от многото писма, запазени в архива на художничката.
През 1922 г. Бистра Винарова и Симеон Радев се сгодяват във Виена, а на следващата година се женят в Цариград. Младоженците имат романтично желание да живеят в Италия и всеки от тях да се отдаде на любимото си занимание – Симеон да пише, а Бистра –да рисува. Под влияние на обществения натиск Радев продължава дипломатическата си кариера. В изисканите салони на Виена, Вашингтон и Лондон започнали да говорят за прочутата двойка. Осем години те живеят в САЩ, където Симеон Радев е посланик. До приятелство с известното семейство се домогват политици, учени, артисти, журналисти.
През 1940 г. Радеви се завръщат в София. Съпругът е отзован от правителството на Георги Кьосеиванов. Така е прекъсната дипломатическата му кариера. В софийски хотел, още преди семейството да намери квартира, Бистра нарисувала портрета на своя мъж - единствената и неповторима любов на нейния живот.
Съвременниците им разказват, че между двамата съпрузи съществувала телепатична връзка. Когато през януари 1944 г. над София прелитат големите англо-американски бомбардировачи, Радеви са поканени да се приютят във вилата на една от дъщерите на генерал Рачо Петров – Мими. Един ден Симеон слиза до София, за да свърши някаква своя работа. След час във въздуха се разнася мощен тътен. Бистра разбира, че София отново е подложена на бомбардировки. Художничката се свива в един ъгъл на къщата и започва нервно да пуши. След малко тя се обръща към познатите си и им казва: „Чух го! Той е жив и скоро ще си дойде!“. Всички мислят, че Бистра бълнува от вълнение. За да подиша свеж въздух й помагат да седне на една пейка в двора. В този момент в далечината съзират фигурата на Симеон Радев, който тичал към вилата с думите: „Чу ли ме, защото аз те чух!“
На въпроса как е замислил „Строителите на съвременна България” Симеон Радев отговорил:
„Взех да се питам защо да си давам за цел едно сухо изложение, когато епохата, в която встъпваше България след Освобождението си, ми се показваше една област, където можеше да намери задоволство и успех. Всичко това, което носех в себе си – мисъл, въображение и чувство.”
След 9 септември 1944 г. неговото оцеляване е въпрос на сделка. Той е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома. Писателят и журналист Траян Радев (1929 – 2010) е техен син.
В книгата „Ранни спомени” Симеон Радев пише: „В 1954 година бях много потиснат и като размишлявах как да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите младини, когато ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че “съм българин и с радостта, че се уча.”
Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са:
Дадох ли нещо на България?
Бистра Винарова живее десет години след смъртта на съпруга си. Всяка привечер тя сяда срещу портрета на Симеон Радев, до който стоят томовете „Строители на съвременна България”, и тихо очаква да чуе стъпките му.
Четете още:
🔴 Уших знамето, защото воеводата ми заповяда, носих го, защото народът искаше!"🔴 В препълнен автобус, млада жена се обажда по телефона и това заинтригуваа всички
🔴 Цената на майчината любов
Източник: Bulgarian History
Коментари
Харесайте ни във facebook!
