Мисли на Николай Хайтов за България и българина



Още в първите ни срещи и разговори с писателя Николай Хайтов голямо впечатление ми правеше неговата ясна и точна мисъл, мъдростта, която изричаше в кратки форми. Често се замислях върху казаното от него, откривах дълбоката същност на думите, а те събуждаха в съзнанието ми нови мисли и чувства. Така у мене спонтанно се зароди желанието да си записвам тези негови отделни – изказани по различни поводи – изречения, защото те показват колко земен, непосредствен, човечен и мъдър бе писателят. Мислите, които тук представям на читателите, са изречени в непосредствени разговори, в случайни срещи, на път, в мимолетни разговори с обикновените хора, без каквато и да е подготовка и нагласа. Хайтов не обичаше да позира и да се прави на интересен – парвенющината му беше безкрайно чужда.
...

Възпитан съм в обич към Отечеството и това чувство е определящо за поведението ми.

Разбрал съм, че главната вина за българина идва от нихилизма и безродието. Пометена е държавата днес и тя стои на ръба на пропастта.

Без националната ни идентичност ние въобще не сме нито племе, нито народ.

Сегашното време е по-лошо от кърджалийското, защото народът по време на кърджалийското е бил обединен и твърде успешно се е спасявал. А сега брат е налегнал брата да му вади душата кога с памук, кога с юмрук.

Един потъпкан народ не бива да скланя глава.

Н. Хайтов често казваше: „Стресни се, племе, заспало!”

Истински защитник на всичко българско, Н. Хайтов изпадаше в гняв, когато се принизяваше родното за сметка на чуждото. По този повод той изричаше думите: „Това е заложена у нас прокоба от немилостивата майка природа да мразим своето.”

Национализъм у нас няма, масмедиите удариха тъпана, удариха и остатъчното у българина национално самочувствие.

Често в разговорите напомняше, че „народ, забравил история и чувство на национално достойнство, не е щастлив народ”.

У нас е изкоренено чувството за национализъм – по-рано бяхме интернационалисти, сега сме глобалисти.

Най-голямото ми желание беше българският народ да знае къде е гробът на големия българин Васил Левски.

Трудно ми е да гледам гърчовете, зомбирането и обезбългаряването на младото поколение.

Вярата е нещо много важно за един народ. Едно време народът ни вярваше и нямаше кражби.

Човек, който вярва в бога, знае, че рано или късно ще дава сметка за делата си.

Гузните съвести се страхуват да не се изправи срещу тях, както винаги, мъжествен и прям, да заклейми всички продажни управници, стиснал черното знаме с надпис: „Те погубиха България.”

Според Н. Хайтов Апостола е личността, която винаги може да ни спаси от нравствения поток на съвременната цивилизация. „Защото гибелта на Левски носи спомена за Българското възраждане.” За Хайтов Левски бе не само повече от олтарна величина, но и личност, която носи послание на времето.

Книгата „Гробът на Левски” трябва да се прочете от хора, които милеят и пазят чиста своята национална памет.

Това е едно от жестоките престъпления по нашите земи – изчезване на костите на Апостола.

Заедно с беднотията и беззаконието върви усиленото заличаване на националната ни памет, а от тази по-жестока последица едва ли може да има.

По план е предвидено в България да няма нито икономика, нито богатство, нито знание, нито традиционна култура, да няма нищо. И наистина го докараха дотам.

В чужбина съм се срамувал от това качество на българина – слагачеството.

Българинът е най-гениален в развалянето. Уверихме се в това при ликвидирането на селското стопанство през 1992 г.

Да обичаш българското, днес не е на мода. Днес трябва да обичаш Америка и Евросъюза и по-бързо да забравим Апостола и капитан Петко войвода.

Всички българи трябва да служат до последния си дъх на Отечеството, да не се примиряват с предателството на националните ни светини.

Когато го питах кое ни доведе до този катаклизъм, наричан още преход, отговаряше: „Доведе ни липсата на чувство за дълг към Отечеството.”

Патриотизмът е най-висша добродетел, но го няма в днешните наши младежи. Всичко в материалната сфера е възвратимо, необратимо е само изчезналото веднъж национално съзнание, изчезналият идеал.

Големият удар върху България дойде всъщност след отродяването на младежта от литературната ни класика, а с това отрязахме клона, на който се крепим.

Минало е телевизионно ренде върху мозъчните гънки на почти целия народ, здраво място не е останало.

Не уважавам Желю Желев, защото той е неискрен и направо опасен, защото се опита да върне земята на селяните в реални граници, за българите мохамедани и за редица други грехове спрямо българския народ.

Най-ужасното ми преживяване е да наблюдавам как държавата се срутва, и то в буквалния смисъл, като взривена сграда. У нас е хаос и ние сме обречени на сиромашия.

Днес думите Родина и Отечество не се употребяват от държавници и политици, те казват „тази страна”.

От какъв национален идеал се нуждаем днес? От най-стария, известен досега. Идеалът, наречен Отечество. От готовността да го браним и се сражаваме за него, за да имаме възможност сами да редим съдбините си по наша кройка и традиция. Както вървят сега нещата, за пълното обезличаване на българина са необходими не повече от две десетилетия.

Апостола е най-голямата подпорка на българина. Тревожа се дали ще я има България и каква ще бъде.

Каквото се посее в съзнанието на децата и младите като светоусещане, национално самочувствие, отношение към останалите народи и прочее, това и ще се жъне в бъдещето на политическата нива.

Най-важното за българина сега е повече да не изглупява. Да се опре на собствения си разум – нали за това носи глава на раменете си. Той е по природа недоверчив. Трябва да е според мен отсега още по-недоверчив към всички и всичко.

В момента българинът е покрусен, изгладнял и което е най-опасно – духом омаломощен. Родоотстъпниците все повече се намножават.

Обичта към Родината – от всички национални идеали този е най-старият и най-провереният. Народът без него не е народ, а сбирщина, която очаква своето заколение.

Нямаме самочувствие и гордост. Накарай един народ да се срамува от себе си и той е наполовина свършен.

Българинът трябва да разбере, че националните идеали не са празна приказка, а средство за оцеляване и съдба.

В България всичко се прощава освен моженето и успеха.

Народностното чувство у българина може да се смята ако не изкоренено, то поне силно и страшно потъпкано. Това подлага националната ни сигурност в момента на особени рискове.

България сега не се ръководи от държавници, а от самодейци, увлечени в преследване на теснопартийни и в крайна сметка лични интереси.

Сега паролата е друга: подкупвай, разделяй и владей. Пари за отцепничество, колкото искаш. Важното е нацията ни да бъде духовно обезличена и омаломощена, а съзнанието, и особено езикът й,  да се подменят.

Никога външната ни политика не е била по-сляпа отсега и това се отнася и до отношението ни към югокризата.

Изтървем ли собствената си Родина – изтървали сме всичко.

Всаждането на безродничество е духовен геноцид с неизмерими последици. Хората, масата народът, улисан от хлебните проблеми, не подозира въобще как тихомълком се подриват устоите на нацията.

Отродителната политика в България е отлично съгласувана. Отродяването от българското се извършва по всички направления.

Извършва се „забърсване”, подменяне на националното съзнание на българина с „европейско”, „световно”.

Отродяването на българина се извършва чрез пресушаване на национализма като основен грях.

Що за аршин ще имаме, ако национализмът в армията се изкорени и за какво биха рискували живота си нашите младежи при една война, ако не изпитват любов към една страна, която ще бранят – ето, това е отродителството.

Най-старата ни идея е да носиш върховенството на Отечеството си в сърцето, а не в дебелото си черво. Това е най-старата ни национална идея, откакто има на света родове и племена, държави и нации.

Демокрация у нас няма, тя е изродена в слободия.

Много се ядосвам, че освен правителството и президентските съветници искат българомохамеданите да се обявят за небългарска малцинствена група, готова за преливане към турците.

Не може човек да бъде само наблюдател, ако се чувства българин.

Животът на капитан Петко войвода показа, че Отечеството върви напред само когато има кой да пожертва нещо за него от себе си.

Аз знам, че ние не можем да съществуваме без данъци, но когато нашата страна легна само върху данъци, това не е държава.

Ако понятието Родина не е в кръвта ти, в съвестта и съзнанието ти – държавата е отсечено дърво. Трябва само да го ринеш, за да го изхвърлиш.

Сега Отечеството не е вече идеал и липсата на този идеал се проявява в абсолютно всичко, което става в нас и около нас.

Държавата работи днес против себе си, защото не признава националните ни герои.

Същината на национализма е не в това да викаш: „Ура за България!”, а да си готов да се жертваш за нея, за Отечеството на дедите и бащите, както са го правили най-великите българи.

Ако всички само вземаме, а никой не се жертва, от държавата ни няма да остане и следа.

България искам да я видя малка, но горда. Макар и бедна, но суверенна, каквато е била преди отродителите да помрачат нашата гордост, че сме българи и да ни отродят с чуждопоклонничество и космополитизъм.

За Жан Виденов ще кажа, че парата няма власт над него, а това е изключително качество за един държавник.

Така започна разграждането на държавата – даде се простор на хаоса, турихме съдбата си в чужди ръце, децата са в чужди люлки.

Сега телевизията е жива гилотина на съвести, воли, пориви, памет. Всичко, което мирише на българщина, тя го сече.

Българското племе е даровито, трудолюбиво, но пречукано, опарено, прекършено духом и телом от редуващите се върху него катаклизми, събития и катастрофи.

Страшна заблуда е, че Европейският съюз ще ни реши въпросите. Българинът, остави ли се друг да му върже гащите, ще остане без гащи.

Едно кроихме, друго шихме, а ушитото след това така разпорихме, че оставихме народа без дреха.
Завистта на българина – това е национално бедствие. Тя е особен вид самоизяждане, което изсмуква половината ни творческа енергия и ни прави негодни за каквото и да е общо дело.

Не за пръв път България е на ръба на пропастта. Сега носим теглото, вече е близо и страданието, а то винаги мъждука с пламъчето на чувството за национално самосъхранение. И местата отново ще си дойдат на мястото.

Днес „национализъм” е мръсна дума у нас. Не дай си, Боже, да кажеш, че си патриот и обичаш България.

Най-големият позор в нашата история е, че ние, българите, допуснахме покушение върху една светиня – Апостола.

Ние се топим с всеки изминал ден, седмица и месец – демографски, физически и умствено, което в никоя друга страна от бившия Източен блок не се наблюдава, освен в Русия.

Страшна е обаче мисълта, че слънцето над България е в залеза и не е сигурно, че утре пак ще ни огрее.

Когато един народ е подложен на измиране от недояждане и стрес, трудно е да го накараш да мисли за друго, освен за физическото си оцеляване.

Попаднат ли българи в задгранична следа – най-бързо се оправят. Жилав, изобретателен народ, а в собствената си родина – безпомощен, и се оставя всеки да го прелъгва и препикава.

Всичко това, което са ни съветвали европейци и американци, ще се окаже бошлаф, освен ако някой от великите си е наумил да очисти земята ни от българи.

Родопа планина – в тази планина хората не подивяват, а дивите опитомява. Затова, който е стъпил в нея, не може да я забрави.

Нашите народностни корени са в миналото. Откъснем ли се от тях – няма да се видим един с друг.
Сега в разграбена България партизанщината се превръща в язва номер едно. Точно както беше през трийсетте години, преди преврата на 19 май 1934 г.

Трудните условия, в които са били заставени да съществуват родопчани, са ги превърнали в жилава балканска порода, хора с големи физически, умствени и други творчески дарби. Мелодиката в родопските говори е от най-съвършените.

Знайте, братя, че ако не си останем българи, ще бъдем само етнически боклук за наторяване на чужди раси и породи, без своя земя, без своя родина и свое име.

Загиваме не само като нравственост и духовност, но и физически като нация. Оставам с убеждение, че тези неща днес най-малко притесняват политици и държавници.

Съдбата на България и българите не е в собствените ни ръце. Ние сме сега като голите охлюви – всеки може да те настъпи и смаже.

Възможно е да се появи един Ивайло, та нека да е и Стамболов – все едно син или червен, че да сложи край на хаоса, в който се давим.

Из книгата „Гласът на Николай Хайтов”, 2004 г.
 


Четете още:

🔴 Това е моята градина! /СНИМКИ/

🔴 Коя голяма любов не е егоистична?!

🔴 "Хитър Петър" Най-гледаният български филм от 1960 г. (ВИДЕО)





Източник: asenovgradnews





Коментари

горе