Симеон Узунов: Бях парализиран, но след 13 операции проходих!


Въпреки болестта си издадох стихосбирка - „Сънувана прегръдка“, която вече е на пазара

Едва година след раждането лекарите поставят на Симеон Узунов от родопския град Смолян страшната диагноза детска церебрална парализа. Болката и последвалите множество операции не го сломяват. Амбицират го да се бори за живота с пълна сила. С упоритост и воля успял да захвърли инвалидната количка. Постигнал го е с много рехабилитация и труд. Симеон е твърдо убеден, че ще се справи: “Трябва и бастуна да успея да хвърля”, споделя упоритият младеж.

Минава през невероятни изпитания и успява да се справи, без да губи оптимизма си. Момчето започва да пише стихове още от пети клас. Тогава решил да опише това, което е преживял. Публикува всичките си стихове в собствен сайт. Първата му стихосбирка е издадена, когато е едва 14-годишен. Най-големият му фен се оказва 71-годишната му баба Нели. Ето какво още сподели упоритият младеж специално за в. “Доктор”.

- Мони, как се чувствате в момента?
- Добре съм. Когато духът ти е силен, с тялото можеш да направиш чудеса, всичко е до психическа нагласа. А аз съм силен по характер и няма да се предам. Имам подкрепата на толкова много приятели, за които и не съм мечтал. В момента съм на рехабилитация във Велинград. Уча в Европейския колеж в Пловдив бизнес администрация, дистанционно обучение. Имам 13 направени операции, до 2008 г. бях в инвалидна количка. Сега се движа с една „канадка” и с човек до себе си – това е моята 71-годишна баба Нели. Тя ми помага и ме придружава навсякъде.

- Явно много се разбирате…
- Няма какво да делим с нея, но пък взаимно си помагаме. Тя също е със заболяване – кокоша слепота. Баба Нели е била 20 години инспектор и още толкова преподавател в смолянския техникум по туризъм. Тя споделя, че мъката й по моето заболяване я е ударила в очите, сама не може да се оправя. Явно природата така е решила – взаимно да се допълваме... Помагаме си един на друг, аз съм голям оптимист, никога няма да се предам и ще се боря със заболяването, с времето здравето ми се подобрява. След като успях да захвърля количката и да се движа – за мен това е голямо подобрение. Смятам, че това постигнах с рехабилитациите, които правя и ще продължа да ги правя във Велинград, Момин проход и Смолян.

- Родителите ви работят извън България, за да могат да осигурят средства, така ли е?
- Да, те са на гурбет в Германия, за да печелят и да покриват разходите за рехабилитация и психотерапията ми. Майка ми Лина кандидатства за социален асистент, но й отказаха. Социалните прецениха, че в къщата ни в смолянския квартал “Райково”, където живеем, има достатъчно възрастни хора, които могат да ме гледат и не е нужно да се плаща за асистент.

- Във Велинград медицинският персонал страхува ли се от вас?
- Не, разбира се. Те ме познават от години, много съм доволен от грижите им за мен, медицинският персонал е на ниво и много добре се отнасят не само към мен, но и към всички останали болни.

Благодарен съм на д-р Попова,

която ръководи санаториума и се грижи за рехабилитацията ми.

- Днес е един от големите християнски празници - Рождество на Света Богородица…
- Да, това е един прекрасен слънчев ден, аз самият съм в позитивно настроение, сутринта запалих свещичка за този хубав празник. Може би съвсем не е случайно, че разговаряме на този ден… Пожелавам си в бъдеще да седна на работното си място, да има достъпна среда за хора като мен, работодателите да не се страхуват да наемат хора с увреждания. Представете си само – 95% от хората с увреждания у нас са безработни!

- Мони, каква е вашата „Сънувана прегръдка”?
- „Сънувана прегръдка” описва живота ми – всичко, което съм преживял. Описал съм и 13-те си операции, болката си… Когато написах стихотворението „Болка”, през 2006 г., бях гипсиран до кръста. Исках да кажа с него на хората в моето положение, че трябва да си дават повече кураж, хъс и да не се отчайват. А „Мълчание” е посветено на Христо Ботев. Странна е историята на този стих – когато вървях с количката и с баба на 2 юни, пред мен се изпречи паметникът на Ботев в Смолян. Сякаш този български герой започна нещо да ми говори и така се роди стихотворението. А моята „сънувана прегръдка” е да стъпя здраво на краката си, да проходя, да имам приятели, които винаги да са до мен, да имам реализация в живота.

- Вашите 13 операции са направени в България. Защо така решихте?
- Всичките интервенции са направени в Центъра за ортопедично лечение “Проф. Бойчо Бойчев” в Горна баня и в специализираната клиника в Етрополе и са много сполучливи. Миналата година чрез интернет успях да се свържа с най-модерната в Европа клиника за лечение на парализи в Мюнхен. Подготвих си документите и онлайн си запазих ден за преглед.

Германските лекари са категорични, че повече операции на този етап не са ми нужни. Препоръчват ми много рехабилитация, фитнес и спорт, както и посещения при психотерапевт заради изживения стрес и за да се премахне вътрешнит страх. Знаете, че това заболяване има психологически аспект – например да не падна от височина. Сеансът обаче е 20 лв.

А ТЕЛК ми даде 217 лв. пенсия…

Оптимист съм и вярвам в себе си – това съм аз!

- Споделихте, че сте благодарен на родителите си, защото не са ви изоставили…
- Да, благодарен съм и на родителите си, и на моята баба – те са неотлъчно до мен. Знаете, че заболяването ми изисква грижи и ако те не бяха до мен, нямаше как да стъпя на крака. Това се случи благодарение на лекарите, на непрекъснатата рехабилитация и на упоритостта на родителите ми. Обществото в Смолян също много ми помага – и за операциите, и сега… Искам да изкажа голямата си благодарност към г-жа Лидия Арсова, председател на неправителствената организация „Екосвят Родопи”, която ме прие на стаж и така имам и своята работа, както и на колежа в Пловдив, защото такива като мен рядко имат шанса да продължат образованието си. На децата като мен и на родители им ще кажа, че ако искат да се изправят на крака, е необходима постоянна рехабилитация в специализирани заведения.

Нашата държава трябва да се грижи за такива деца като мен, за хората в неравностойно положение, но самата държава е твърде назад в тези й грижи от други европейски страни. Ще спомена, че исках да отида във филиала в Поморие за рехабилитация. Първо, бяха грешни телефоните в сайта на санаториума. След това ми отговориха, че нямат пътека за детска церебрална пареза. Оказа се след справка в здравното министерство, че имат такава пътека. Процедурите с лечебната кал там много биха ми помогнали, но така и не можах да се свържа с тях. Мисля, че когато хората чуят за диагнозата ми, се притесняват какъв човек ще дойде при тях – дали ще е адекватен, дали ще е с някакво умствено изоставане. Надявам се това интервю да бъде прочетено и от персонала на Поморие, за да може догодина да ме допуснат в санаториума – засегнати са само двигателните ми способности и нямам умствени увреждания!

Люба МОМЧИЛОВА


Какво четем:

🔴 УТРИННИ ЖЕНИ - Недялко Йорданов

🔴 Портокали и мандарини никнат в дома на драгижовчанин

🔴 Как да отидете на поклонение в Атон?

Източник: Блиц



Коментари



горе