Не искам да пиша това: Когато трагедията със сина на Московски ни зарадва...





Не искам да го пиша, не бива...

За първи път се почувствах така след смъртта на Валери Петров.

'Най-после, пукяса изродът...", "Мръсен евреин, разстрелвал лично царски офицери", "Партиен поет, номенклатура, подлога на Живков", "Къв пък толкоз поет е тоя, некадърник", "Аман, цял живот едни и същи, добре, че умря, да даде път на младите"...

После, когато небето отне сина на Росен Плевнелиев.

Сега...Сега, когато детенцето на Московски...

Чета във форумите, чета по стените на много от вас, приятели, чета мнения на неслучайни, уж интелегентни и будни хора. Чета още в първите мигове, докато тялото не е изстинало.

"Арестувайте бащата, убил е детето", "Веднага оставка, изрод", "Тъп гербераст, това ще ги стигне всички мръсни герберасти", "Като не можем ние, Господ ще накаже слугите на Бойко", "Какво като е министър, а ние, обикновените хора?"...

Истина ли е това? Какво се случва с нас?

Добре, мразиш бащата, мразиш партията му, но запази тишина поне, преглътни, представяш ли си какво изживява това семейство, може ли да има по-голямо наказание, ти застрахован ли си, човек ли си изобщо или някакво подобие, сянка на самия себе си?

Никога не сме били канонично религиозни, правоверни в класическия, да го кажем "руско-славянски" смисъл на думата, но поне бяхме богобоязливи. Изповядвахме свян от смъртта, съчувствие, имаше ментална граница, която не смеехме да пресечем, дори в най-тежките си изблици на ожесточение.

"Ние, обикновените хора..."?

Всъщност "ние", обикновената глутница негодници, неудачниците, декласирания социум, професионалните хейтъри от фейсбук. Които горяхме на площада книгата "Фашизмът" и кълняхме Желев: "Да ти умре и другата дъщеря". Озлобените вестители на демокрацията.

Възможно ли е трагедията с едно дете, една невинна душа, да ни зарадва и да отпуши най-низките страсти на общественото бесуване?

И тук не става дума за партийна запалянковщина, има някаква подмяна в генотипа, същностна, това не сме ние, други хора сме сякаш, безнадеждно заразени с мизантропия.

Сред океана от хули ме потресе следното мнение на уважаван човек: "Да, жестоки сме, циници, но герберите ни направиха такива, и сега злобата ни ще се излее като кръв по улиците..."

Герберите ни направиха такива?! Дано е така, защото ако е, излиза, че има просто лечение за мерзостта - пада от власт ГЕРБ и готово, пречистени сме, събуждаме се отново старите хора.

И кои са тези "гербери"? Това не сме ли аз и ти, човека до нас, съседа, приятеля, колегата? Довчера бяхме "сини" и "червени", после "царисти", сега сме "гербери", утре какви ще сме, какви...На какви ще се делим утре и в дните след това - преди да се спусне завесата?

Вярваме ли си, че с "края на герберизма" идиотската омраза ще изчезне? Ще спрем ли да ехидничим пред чуждото страдание, то да ни зарежда с патос? Ще спрем ли да се храним от човешката болка, да лешоядстваме?

Аз мисля, че сме мъртви отдавна и само физически обитаваме грешната земя. Плътници. Душите ни са пусти. Последните симптоми на живот и морал можеха да бъдат забелязани в края на 80-те години.

Не искам да сипя поколенчески обобщения. Свестните хора още ги има, но все по-самотни сред нечовешките врява и безумство...

А пред смъртта всички сме равни. Нека помълчим, да не сипваме отрова в мъката.


Какво четем:

🔴 Гледам болна свекърва, а не ми плащат

🔴 Кой превърна децата ни в убийци  

🔴 Дядовци и баби гледат с европари внуци

Източник: Ретро



Коментари



горе