Добрият Дядо Добри


Струваше ми се, че никога няма да умре. Дядо Добри, единственият жив светец, когото познавам, някак беше влязъл в своето столетие и оттам изглеждаше като човек, който ще го премине с бодри крачки. Дълбоко у себе си бях приела, че този старец е от онези наистина забравени от бога божии хора, които векуват поради изпадане от редицата на „нормалните“. Все едно Господ е толкова зает да се занимава с нас, дето шумно му се пречкаме в заповедите, свободите и ритуалите, че тези, дето са му наистина предани, ги оставя за накрая. Пък то кога е краят на божието време?!

Дядо Добри беше такъв човек – безкраен и безвремеви. Толкова беше излязъл от координатите ни, че всички категории, чрез които мислим и определяме човеците, при него не работеха. Той се беше превърнал в качество, в етическа ценност. Дядо Добри не просто олицетворяваше доброто – той беше станал самото Добро.

Спомням си първия път, когато го забелязах около храма „Св. Александър Невски“. Стоеше изправен с една гега до стълбите и гледаше в земята, та за момент си помислих, че се снима филм и той е част от него. Заприлича ми на рибаря от приказката за златната рибка. В онзи момент преди края, когато заради лакомията на жена си дядото отново е беден. Но някак и щастлив поради спонтанно придобитата свобода от битовите зависимости. Беден, но свободен. Завършен и цял. С вълнените си дрехи, затегнатите с върви навуща и беловласата си глава беше като руски мужик от книжка с картинки, когото някой прилежно е изрязал оттам с ножица и е пуснал да се оправя някак в нашия материален, дяволски свят.

После редовно го виждах, сигурно защото очите ми искаха да го забелязват в града и го търсеха покрай осанките на черквите. Един път го мернах по улица „Съборна“. Вървеше доста пъргаво за възрастта си по тротоара, прегърбеното му като заснежен дрянов клон тяло се отразяваше в лъскавите витрини на магазините, а от ресторантите хора с несдъвкани залци в устата го гледаха с любопитство и недоверие. Крачеше край пълните им бузи Дядо Добри и сякаш целият ни уморителен свят се отдръпваше, за да го пусне през себе си. Като някакво неестествено митично същество, имплантирано по погрешка в привидното благополучие на нашето озверяло време беше този човек. И толкова рязко се открояваше от всичко заобикалящо го, че нямаше как да не приковава погледите върху себе си. Не просто жадните за картинки очи го гледаха – онези очи, вътрешните, те се вторачваха в него.

С времето всички разбраха кой е старовремският старец, който се върти около големите църкви и проси милостиня. Да си виждал Дядо Добри се превърна в нещо като да ти е кацала бяла лястовица на рамото. Познавам хора, които правеха опити да се доближат повече до него, белким воплите на умиращата им ценността система се заглушат някъде из белоснежната му брада. И други познавам – които смятаха почти да си го „осиновят“, та да го вадят като индулгенция, когато им се поразклати добродетелността. Върхът обаче беляза една позната, която всеки път, преди да тръгне нанякъде с любовника си, ходеше да търси Дядо Добри да го пипа за късмет – да не я бил хванел мъжът ѝ… Ценности!

Дядо Добри никога не влезе в нито един от тези сюжети. Събираше милостинята и я даряваше на храмове и манастири. Имаше си свое виждане кой заслужава тези дарения и не се интересуваше дали част от хилядите левове не лъсват впоследствие върху китките на духовниците във вид на скъпи часовници. Дядо Добри имаше директна връзка с онова необяснимо и могъщо нещо, което наричаме Бог. И което аз предпочитам да наричам абсолютно, безусловно и върховно Добро.

Като журналист съм наясно, че доброто никога не е атрактивно. Него си го пазим за показност. Търсим го само когато съвсем сме го закъсали откъм духовна сила – иначе ни е сладникаво, неразбираемо или наивно до глупост. Доброто не е скандално. То не крещи, но мълчаливо дефинира, не раздава правосъдие, но безмълвно съди. Не желае непременно да бъде забелязано и не живее от хорските възклицания и аплодисменти, но е толкова видимо, когато е измечтано и изстрадано. Доброто няма размер, защото и малкото добро е огромно по ефекта на пеперудата. Да си добър не е полезно. Не и модерно. Абе направо си е пълна отживелица…

Такава отживелица, каквато беше Дядо Добри. Дето минава някъде насред деня ти и докато маршируваш обезчовечен между другите маршируващи, те съпикясва. Кара те да спреш за минута и да видиш обкръжението си на бавни обороти. Да вдигнеш поглед от телефона и да се загледаш в детето, което хвърля камъчета в локвата. Да забележиш възрастната жена, която седи на пейката и мижи срещу слънцето. Да се вслушаш в продавачката на варени гевреци, която твърди, че гледан през дупката им, животът ставал по-хубав. Заблеян да се спънеш в някого и на начумерената му физиономия да отговориш с усмивка. Да чуеш славеите в юнските липи на София. Да видиш отново и залеза, и маранята над летния софийски дъжд, и целия останал извън телевизионните риалита, новините, вип персоните, олигарсите, политиците свят, в който и на теб ти е отредено да живееш. И да си дадеш сметка, че много неща гледаш, но малко от тях наистина виждаш.

Дядо Добри беше запетаята в дълго изречение, която чрез времето за вдишване му дава смисъл. Беше онова успокоително усещане, че „има и такива хора“. Беше мисълта, че каквото и да става, може и като него да се живее – с много мъничко за себе си. Беше и надеждата, че колкото и да сме лоши, покварени, зли и безчовечни, все някога можем да се преобърнем и да повикаме обратно душите си. Така, както някога направил Добре Димитров Добрев от село Байлово, трийсет и осемгодишен баща, съпруг и заможен мъж, отрекъл се от имането си, за да е близо до Бога. Старецът, когото всички заедно наричахме просто Дядо Добри. И след когото доброто у нас отново загуби лицето си. Вярвам, че ще го намери обаче – нали все пак и тези хиляди дарения от милостиня са идвали в окъсания джоб на Дядо Добревите потури от нечии други ръце и нечии други сърца…

Днес Дядо Добри отпътува към Бога си. Беше може би последният човек, който ни обединяваше. Защото всички го обичахме.


Какво четем:

🔴 Отбелязваме три празника днес, изберете кой да празнувате

🔴 Отбелязваме успението на Св. Константин-Кирил Философ - Съпокровител на Европа

🔴 Честваме Трифон Зарезан - светецът-лозар

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе