Козият рог (ФИЛМ)
И тая кървава история започва с насилие. Някой си Дели Мустафа, пъдарин от Еркеч, влиза в дома на Караивана от Загоре и изнасилва известната със своята хубост Караиваница. Мъжът й бил с овцете. Беззащитната жена от страх и мъка загубила ума си и когато мъжът й се върнал, заварил я обезумяла. Караиван я натоварил на муле и я закарал в Кукленския манастир «Свети врачове», за да се лекува там на аязмото. Нещастницата скоро починала и там била погребана, край Кукленския манастир.
След погребението — озлобен и отчаян — Караиван запалил къщата си в село и заедно с десетгодишната си дъщеря Мария отишъл да живее на къшла в планината. Десет години проживели самотни в тази къшла. Мария и озлочестеният й баща. В село Караиван не се вестявал, за да не човъркат спомените незарасналата рана. Отбягвал да се среща с хора, та се разчуло, че той е полудял, и вече никой не посмявал да мине край неговите къшли. Пътеките затам обраснали с трева, местността се превърнала в безлюден пущинак. От време на време долитали оттам див кикот и блеене на кози, та от това разбирали хората, че горе някъде, сред дивите скали, в царството на мечките и орлите, Караиван е все още жив.
Забравили за Караиван всички и никой не го и споменавал дори когато бил намерен Дели Мустафа мъртъв, с промушени гърди. И не с ятаган бил промушен, нито с кама, а с кози рог. Тъй го и намерили — стоял си рогът в гърдите на пъдарина, забит от дяволска ръка.
Турците настръхнали. Затърсили убиеца на Мустафа, но не попаднали на дири. Узнало се само, че неделя и нещо преди смъртта си той влякъл някаква кадъна в гората с разхайтени като него бабаити; хванал станимашкия оцетар Роксани и му навирал на главата нажежена пиростия, за да му вземе парите, а на един драгоманин, които водел жътвари, задигнал коня. Достатъчно грехове, за да има кой да го пребие.
Незасъхнала пръстта въз гроба на Дели Мустафа, някой застрелял с пушка карагюзлийския спахия Кара Мемиш Дервиш ага, както си пиел кафето на кьошка. Куршумът долетял от съседната брястова гора, когато славеите пеели своите вечерни песни и шуртели двата чучура на гивгирената, правена за «хаир» от агата чешма. Разтичали се синовете на сеизите на Кара Мемиша, пазвантите и аргатите, претърсили гората корен по корен, но убиеца не открили. Кара Мемиш — спахията — имал в харема си девет българки, бил разплакал много майки, много мъже носели от него синини в ребрата и негов убиец можел да бъде всеки от неговите триста селяни.
На ден Голяма Богородица станала нова кръвнина. Нечута и невиждана. Убили по пътя за Узунджово, в местността "Орман боаз", хасковския кола - гасъ Хюсни и заедно с него — двама, прочути със своята жестокост арнаути. Арнаутите били застреляни, а Хюсни — про-боден с кози рог. До мъртвите спокойно пасял катър с дисаги бели махмудии. Небутнати с ръка, непипнати. Озадачили се потераджиите, тръгнали да издирват разбойниците, стреснали се. Дири наистина не открили, но вече знаели: ръката, дето праща един след друг бабаитите при аллаха, върши туй не за пари, а за отмъщение. Околността около "Орман боаз" била старателно претърсена. Стигнали потераджиите чак при Караиванските къшли, но там заварили само лудия Караиван, който сеел просо в решето — брадясал, с накървени очи. Като забелязал турците, лудият взел да се кикоти и те побързали да се махнат от това зловещо място.
Минала зимата. Агите позабравили съдбата на Дели Мустафа, Кара Мемиша и Хюсни. Но ето че веднаж двама козановски ловджии — Алишът и Меко — нападнали една жена, както си копаела на нивата. Не минали три дена от тоя подвиг на козановските бабаити, една нощ пламнала къщата на Алиша. Ужасеният Алиш издънил прозореца и скочил навън (вратата се оказала подпряна), но се съборила стряхата и пламналите дъски и греди го затрупали. Комшиите се притекли и го изровили още жив, но с прегоряла кожа. Пренесли го в една колиба, ала подир два дни и колибата пламнала. Пазачът, които се навъртал край Алиша, избягал, а насилникът изгорял. Пазачът успял да види подпалвача: чудошице в кожа, с рога. Три дни се тресъл той и зъбите му тракали от страх.
Подплашеният от съдбата на Алиша Меко се затворил в дома си зад дуварите, отвързал злите кучета и на всяко от четирите кьошета на двора поставил по един аргатин със запретната пушка. Месец и нещо никой не влизал и не излизал в тая белязана къща. Меко седял вътре с пушка на коляното и пиел вино, за да заглуши гласовете на страха. Боял се дори да заспи. Задремвал ли — стряскал се и гърмял с пушката в тавана, където трополели мишките. Дигало се в тревога селото, събирали се комшиите, разлайвали се кучетата. Една нощ пак изгърмяла пушката, но никой не станал, не се притекъл. На заранта аргатите намерили своя господар проснат на пода, с дуло в устата и разцепена глава. Смазал го бил страхът и се гръмнал със собствените си ръце.
Разнесла се мълва, че дяволите са се съюзили с раите. Ловджпите престанали да ходят на лов. Бабаитите престанали много-много да излизат. Взели турците "в кратуна да се кашлят". В турското кафене се разправяли фантастични приказки за подозрителни шумове, странни следи, предупредителни белези и предзнаменования. Турчин не смеел вече да замръкне в полето, нито да се отбива в християнски къщи. Бедните повъздъхнали, зарадвали се наплашените от спахиите селяни; те почувствували ръката на един невидим, неумолим закрилник, кой го не рачел да им се покаже, но не забравял да отмъсти за всяка неправда и обида. Вземал си някой турчин да се заяжда и криво да поглежда, казвали му да си върви по пътя, за да не види "кози рог". Кърджалийският спахия не се вслушал в тия думи, надвзел жито от своите селяни, а сетне го намерили мъртъв, о глава, напъхана в крина, и промушен с кози рог. Оттогава «козият рог», както взели да наричат отмъстителя, станал кървава заплаха за душманите.
По селата в Загоре пак започнали да свирят на гайди, да излизат момите на хоро, булките да окачват нанизи на шията, да святкат сребърни чапрази на кръстовете им. В Караивановото село ставали найй-кръшните хора, защото най-изкусни кавалджип имало там. В това село започнали да идват младите хора от Станимашко, за да се венчават на кавал и гайди. Други просто идвали да поиграят на воля, че в ония тежки времена не навсякъде можело да се играе. И ето, на такъв един празник на хорото се появила кръшна мома с огнени очи. Тя с такова сърце играла, тъй чевръсто скачала, че божурът от ухото и паднал. Момата се навела да го вземе, но когато се навеждала, от пазвата й паднал и прихлопал в калдъръма един кози рог. Тя се смутила, грабнала рога и го мушнала в пазвата, а след това побързала да се скрие в пъстрата празнична навалица.
"Кози рог, кози рог!" — тия думи като трънка минали. Гайдите спрели. Кавалджиите изпънали вратове да дирят с очи странната мома, а ергените стояли като ударени. За нещастие, роднински очи познали в лицето на хубавицата Мария, Караивановата дъщеря. Това била едра, парлива, скоклива новина. Да се задържи такава новина в тайна било невъзможно. Един циганин-копанар я занесъл на билюкбашията. С много сеймени и башибозук той заградил Караиванските скали. Мария се бранила с пищов и нож, но като видяла, че няма да се спаси, затичала се към една скала и вместо жива да падне в ръцете на турците — метнала се оттам в пропастта. Развъртайки едно дърво, «лудият» Караиван разгонил сеймените, които връхлетели да го вържат, пробил си път и потънал в гъсталака със сдупчени от сейменските куршуми гащи. В колибата на Караиван турците намерили торба подострени рогове. В ямата за картофи пък открили най-различни премени: кукерски, просяшки, цигански, с които безстрашната хайдутка и баща й правели нощните си разходки.
Скоро след тия кървави събития в Кукленския манастир «Свети врачове» пристигнал един одърпан косаджия и предложил да остане там като манастирски аргатин. Познал ли е в негово лице някой от калугерите Караиван, не е известно. Знае се само, че косаджията заболял през лятото от треска. В предсмъртния си час той поискал да бъде изповядан и открил на изповедника кой е и как попаднал в манастира. От тая изповед, преразказана сетне на другите монаси и превърнала се в предание, ние знаем, че единствената мисъл у Караивана след смъртта на жена му била отмъщението и че той дълго се приготовлявал за това. за да бъде отмъщението страшно Направил се дори на луд, за да го изоставят и забравят. Знае се от тая изповед, че Дели Мустафа е бил хванат с примка от Мария, когато спял в една бахча. Цяла неделя гя го развеждала в гората с примка на шията като с оглавник, докато най-сетне му забила рога и го метнала в реката. За да застреля Кара Мемиша, безстрашната Мария се качила на един бряст срещу чифлика му. Три дни чакала там без вода и хляб, докато се покаже на кьошка старият сластолюбец и развратник. Там, на бряста, тя седяла и докато сеймените преравяли гората "под краката й".
Дома на Алиша Мария и баща и запалили с топка козина, оваляна в катран. В това турско село те проникнали преоблечени като оцетари. В суматохата никой не им обърнал внимание. Докато подплашените турци се щурали насам-нататък и гърмели напосоки в тъмното, Караиван и Мария носели вода, за да гасят пожара. Тия разкази били наистина страшни, но онова, което най-много развълнувало изповедника, било признанието на Караиван, че за да отмъсти за жена си, той отишъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж отмъстител. Самият той — сакат в едната ръка и лош стрелец — не разчитал, изглежда, на себе си, та прехвърлил всичките си надежди на Мария.
Девет години той сдържал яростта си, кътал мъката в душата си и чакал да порасне момичето, което през цялото време възпитавал като момче. Облякъл го в мъжки дрехи, запасал го в пояс, остригал му косите и го научил да стреля и ятаган да върти. Пъргаво и ловко «момчето» Мария по цели дни се катерело след бащините си кози, само се бранело от вълците не по-зле от старите и опитни овчари и тъй се научило да стреля, че от триста крачки с пушката на баща си умервало свински зъб. Девет години мачкал Караиван меката моминска душа, призовавал на помощ и бурите, и ветровете, и вълците, и мечките, и цялата си опитност и хитрост употребил, за да махне всичко женско от момичето.
Ведиаж Караиван забелязал, че дъшеря му се оглежда в калайдисаното саханче. Тогава изпочупил колкото сахани имало в колибата, а след това ги закопал. Косата й не само стригал, но веднаж и я пържил на огън, за да не порасне вече никога. Хурки, ножици, игли — всякакво женско нещо той изхвърлил и унищожил, за да не пробужда в тая мома жената. Следял я със зорки очи да не среща нито ерген, нито старец, нито мъж и успял да направи от нея истински вълкодав, който безмилостно забивал нокти във всеки душмански врат.
Мария винаги вървяла напред, а баща й куцукал подире и, като се преструвал ту на слепец, ту на боринар, ту на оцетар. Тя измислела хитрините, прескачала, когато имало дувари за прескачане, стреляла, когато трябвало да се стреля, и забивала роговете в душманските гърди. Всичко вървяло, както го искал Караиван, но станало нещо неочаквано, което вкарало стария в смъртен грях. Докато дебнели да подпалят къщата на Меко, неделя и нещо те прекарали в колибата на един овчар. Крили се, яли, спали и там онова, което Караиван девет години жестоко тъпкал, прошавало в душата на момичето: влюбила се Мария хайдутката в ятака им, в хубавия овчар, който никак и не подозирал, че под червения елек на младия хайдутин тупа едно горещо женско сърце. По блясъка на Мариините очи и по червените петна на бузите й, които се сменявали със смъртна бледност, опитният баща разбрал, че момичето е влюбено. Каква буря е за-бушувала в душата на тоя силен и страшен мъж, каква дяволска ревност ще да е жарила сърцето му — може да се съди по това, че когато Меко се гръмнал и те напускали колибата, Караиван се престорил, че забравил чакмака си, върнал се и убил овчаря, за да не може никога Мария да го види.
Не знаел Караиван, че Мария се е врекла на овчаря да го види на неделното хоро, а Мария никак и не подозирала, че баща й е убил човека, когото тя, девственицата, страстно обикнала. Узнала ли е Мария след хорото, че любимият и овчар е мъртъв, или престъплението на баща й е останало за нея тайна? — Не знаем. Изповедта на Караиван е може би секнала дотук, а може би да е изневерила паметта на изповедника.
Тая кървава история съм я чувал като момче от отец Аверки — един престарял калугер от манастира "Свети врачове" край Куклен. Той не живееше в манастира, а край него в една колиба, която си беше направил сам. Говореше се, че игуменът го е изпъдил, защото Аверки разказал за неговите кражби. Старият монах не знаел, че игуменът има щедрата благословия и подкрепа на владиката, и неочаквано, на стари години, се беше намерил вън от манастира. Аверки живееше с диви плодове и подаяния. Виждал съм го да чука сухи царевични мамули и объркани с малко брашно, да ги пече. Той беше страстен пушач, а не можеше да си купи цигари. Ние, говедарчетата, като минавахме покрай колибата му, винаги го чувахме да пита за тютюн. Понякога му набирахме окапали по нивите тютюневи листа и му ги носехме, в замяна на което той пи разказваше страшни работи за робството. Една от тези истории беше за Караиван и дъщеря му — хайдут Мария, наричана още Козият рог. Монахът, при когото беше почнал той, Аверки, своето монашество, бил съшият оня манастирски изповедник, който дал на Караивана последната комка.
Като че и сега е пред очите ми отец Аверки — повит в избелялото си расо, с крака, опетлани в парчета от кожа, с бели, ръждясали от тютюневия дим мустаци. При всеки разказ за Мария очите му се насълзяваха. Като плюеше тютюна развълнувано, свършваше все с едни и същи думи:
— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил тоя свят!
Николай Хайтов
Какво четем:
🔴 Тодор Александров – последният цар на планините🔴 Става напечено! Нов голям протест утре, включват се и футболни фенове! (ВИДЕО)
🔴 Колега на доктор Иванов: Освен да си наредя чукове, ножове, отвертки, вилици, пушки и пистолети и да чакам крадците!
Източник: УЧИТЕЛИ
Коментари
Последвайте ни във facebook!
