Катя Паскалева – копнеж по живота



Колко копнеж може да се събере в един човешки живот? Колко неистовост? Колко пиянство? Колко любов? Невъзможно е да измериш неизмеримото, но може да го срещнеш. Знаят го всички онези, имали късмета Катя Паскалева да мине през живота им. Вселената Катя, както я наричат. Любовницата на живота, както пишат за нея. Мария от „Козият рог“, Стефка от „Вилна зона“, Лиза от „Звезди в косите, сълзи в очите“, Тана от „Матриархат“ и още и още жени. Търси ги в свърталището на собствената си душа, за да ги изиграе пред камера, облича ги със себе си и така в повече от петдесет филма.

От смъртта й изминаха тринайсет години, но този месец със закъснение отбелязахме 70 от рождението й – преди десетина дни беше премиерата на документалната лента на Ема Константинова по сценарий на Георги Тошев „Катя Паскалева. Последната роля“. А днес е последният ден, в който може да я видите като муза на художници и самата нея като художничка – в Мраморното фоайе на НДК е подредена изложбата „Аз, Катя!“. Включва двайсетина нейни акварела и портрети, които са й правили Златю Бояджиев и Георги Божилов-Слона.

Актрисата хваща четката, вдъхновена тъкмо от Слона –

мълчаливеца с непонятните картини,

Катя Паскалева е единствената българска актриса с награда от фестивала в Карлови Вари.

когото десетилетия по-късно ще величаят като новатор в БГ живописта. Среща го, когато е още студентка във ВИТИЗ и той става първият й съпруг. Домът им е тесен, но сърцата им за близките – широки, и там, в Пловдив, по времето на зрелия и посивяващ соц, при тях е палитра от цветове, свобода и приятели. А приятели са им фигури като Начо Културата, като живописеца Димитър Киров и съпругата му – неземната балерина Русалия, като Маврото, както наричат състудента на Катя от ВИТИЗ Стефан Мавродиев, като режисьорката Юлия Огнянова. Делникът им е наситен с изкуство и водка, със същото е пълна и чашата на празника им, която пресушават до дъно. После повтарят, потретват и така нататък, докато спрат да броят - защото когато обичаш, не броиш.

„Не искам да отивам в рая. Там е скучно - бели облачета, птички пеят. И какво от това?

Става ти досадно и ти се отива в ада...“,

казва актрисата в едно интервю.

А в нейния свят винаги е било интересно. Там не се стъпва на пръсти, не се шепти, няма полуистини, полухора, получувства, полуживот. Има плътност, плът и дори една плесница, която отеква в историята на БГ киното и докарва сериозен главобол колоса Ицко Финци. Случва се на снимките за филма на Едуард Захариев „Вилна зона“. Сцената е, когато Стефка и Йонко са като гръмнати от постъпката на им – те го гласят за „добра партия“, а той им води приятелката си, за която е решил да се жени. Според признанията на Ицко ударът бил толкова силен, че му се завило свят. „Стегнат шамар, не кинаджийски и не театрален - по бузата, където е меко, а в челюстта. И главата ми се тресна силно", разказва актьорът пред журналиста Пенчо Ковачев.

В друга лента - „Бумеранг“ на Иван Ничев, потърпевш е младият тогава Любен Чаталов, за когото лентата била дебютна. Понеже имал проблеми с любовните сцени, тя безцеремонно го попитала: „Момче, ти да не си обратен? Женски цици не си ли виждал? Ето, пипни ги...“ и заедно с глътка водка го мотивирала да си свърши работата...

От такива откъслечни разкази за събития, случили се преди години, днес сглобяваме легендата за Катя Паскалева – една изключителна жена и актриса, до която пълното приближаване е невъзможно, а и неудобно... Приживе тя самата сякаш изпитва неудобство от това да е звезда. Вторият й съпруг Иван Росенов е разказвал, че не гледала старите си филми, нямала дори „Козият рог“ - шедьовъра на Методи Андонов, който я изстрелва на върха едва на 26 години. Камерата на Димо Коларов я обожава и опровергава всичките й по-ранни критици, които твърдели, че не е достатъчно фотогенична. През 1972 г. в България лентата не печели „Златна роза“, но пък в Панама Катя Паскалева получава награда за женска роля. Година по-късно пък във вестник „Работническо дело“ прочита, че е удостоена в Белгия с награда „Фемина“. Вместо екранната Мария на червения килим в Брюксел дефилира жената на дипломата, която получава отличието заедно с грамота с подписите на дванайсетте белгийски принцеси.

Три години по-късно триумфът също е с име Катя – тя е удостоена с награда за принос в развитието на световното кино на кинофестивала в Карлови Вари. Засега остава единствената българска актриса с това отличие.

През 1976-а най-сетне получава и признание у дома – за играта си във „Вилна зона“, част от която е и прословутия шамар по Ицко Финци, актрисата взема „Златна роза“ за женска роля. В списъка й с отличия през годините влизат и наградата от Съюза на филмовите дейци за „Памет“ през 1986-а и за поддържаща женска роля в „Ева на третия етаж“.

Накратко, Нейно Величество Славата прави опити за флирт с Катя Паскалева, но не успява да я подчини. В редките си интервюта актрисата казваше: “Не се срамувам от нищо, което съм направила. Никога не съм играла, за да служа на някого, не съм била лицемерна, за да получа някаква изгода. Била съм наивна чак до глупост”.

 

ПОСЛЕДНАТА ЗАВЕСА

Остави шошета и книжни квадратчета

Голямата актриса напуска този свят на 23 юли 2992 г., само на 56 години. Продължителната битка с рака на гърлото е изпила силите й, оставила я е безмълвна, но не и без думи. В болничната стая звездата на БГ киното не спира да води бележки върху квадратни листчета. Продължава да изучава себе си – както го е правила цял живот. „Аз играя последната си роля – на актриса, поставена пред изпитанието дали ще удържи да размие границата между реалността и условността… И премиерата… всъщност е финалът на спектакъла живот“, пише тя.

„Работният процес се ръководи от един грандиозен Режисьор (ако Той действително съществува.) И... премиерата... всъщност е финалът на спектакъла живот... Тю! Колко е сложно!.. В живота ходех небрежно и безцеремонно облечена, не като актриса, защото нямаше нужда да доказвам, че съм такава, сега пък ще си отида облечена като актриса, нали?“, отбелязва тя в друга бележка. След смъртта й вторият й съпруг – режисьорът Иван Росенов ги издаде в книжката „Книжни квадратчета“. Заедно с филмите те са наследството на Катя.

Другото, останало от голямата й душа, са картините й – идете и вижте акварелите от серия „Виолетово“, „Зелени шошета“ и „Заплетено“, защото и сто пъти да прочетеш, не е като веднъж да видиш.

 


Какво четем:

🔴 100 000 болни пенсионери на работа

🔴 Пациенти искат изобщо да не се плаща потребителска такса

🔴 Платени русофоби фалшифицират историята ни

Източник: Монитор



Коментари



горе