Добрата Естония, дивата България: изкривената картина за две държави от ЕС



Германските медии пишат за Естония като за страната на чудесата. България пък в повечето случаи е представена като Мордор1 - място, в което властват бедност и корупция. През последните седмици двете държави често се споменават заедно, след като България пое от Естония председателството на Съвета на ЕС. Това е повод да погледнем зад медийния образ на тези страни, за да покажем, че имидж и реалност не винаги съвпадат.

-----------------------

Израснал съм в България. На 21 години заминах да следвам в Естония и живях там 16 години. Преди няколко години заедно с жена ми – естонка, се преместихме в Германия. Непрекъснато се изненадвам колко зле изглежда от тук България и колко добре – Естония.

Това пролича още при първите ни контакти в Бавария. Когато жена ми казваше откъде е, реакциите бяха „Уау!“ Какви реакции получавах аз? В най-добрия случай: „Хм...“ Това обаче ме дразни по-малко отколкото изкривеното представяне на Естония и България в авторитетни медии, при това често маскирано като експертно мнение. Вече трудно го понасям, защото моят многогодишен опит в двете държави показва друго. Затова ще се опитам да обясня откъде идват тези имиджови различия.

България: корупция, бедност, насилие над бежанци, несвободна преса и каруци. С тези ключови думи (напр. в „Ди Цайт“, „Зюддойче цайтунг“ и „Ди Велт“ около Нова година) могат да се обобщят публикациите за България като нов председател на Съвета на ЕС.

Това е една от причините единадесет години след влизането си в ЕС България все още да е чужда за хората в Германия. Всъщност, както при много други държави от Източна Европа, и в материалите за България можеха да се покажат снимки на небостъргачи от стъкло, процъфтяваща ИТ индустрия и модерно урбанистично разнообразие. Това обаче противоречи на клишето, а просвещаването на публиката има нужда от време и място – т.е. излиза скъпо. Вместо това получаваме смесица от всичко, което тук се разбира под „изток“: изостаналост и странен начин на живот като при Костурица. По правило тази картина се дооцветява с „факти“ от индексите за корупция и свобода на пресата.

Дигитално общество, E-Residency , Skype, ефективност и модерни дипломати в сауната – това са ключовите думи за Естония. „Естонската държава функционира почти изцяло онлайн“ („Ди Велт“), „Искате да регистрирате фирма? Готово след 18 минути“ („Зюддойче цайтунг“), „Управляваме тази държава като start-up“, „С големи кампании в интернет се привличат нови граждани от целия свят, без значение на религия, етнос, възраст и пол“ („Цайт онлайн“). Материалите, които придружаваха естонското председателство на Съвета на ЕС, бяха толкова възторжени, че тези, които не познават Естония, си задават въпроса дали там живеят хора от плът и кръв.

Онези обаче, които поне малко познават най-новата история на Естония, могат да се запитат защо германската преса май нито веднъж по време на естонското председателство не обърна внимание на факта, че 26 години след провъзгласяването на независимостта все още шест процента от населението нямат гражданство. Нали в крайна сметка етнос и религия са без значение – поне за страната на E-Residency2?!

Само за сравнение: делът на рускоезичното население без гражданство в Естония е по-висок от дела на ромите в България. Как би реагирала германската преса, ако България откаже гражданство дори на един единствен човек, защото е ром? За да стигне до този въпрос обаче, някой трябва да намери взаимовръзката между факти, които в обществените възприятия никога не се появяват заедно.

Лоялност към държавата и подозрение към държавата

Заради различната им история в европейските страни индивидът, етносът, обществото и държавата са в различни взаимоотношения помежду си. Който не взима предвид това, лесно става жертва на предразсъдъци. Лоялността към държавата например е решаваща разлика между естонското и българското общество. В Естония лоялността към държавата е начин на живот не само на политическия, но до голяма степен и на интелектуалния елит. Обратно - българският интелектуалец по правило се разграничава от държавата и нейния апарат. Непримиримото подозрение към държавата е основна същностна черта на интелектуалците в тази част на Европа.

Тази разлика може да се обясни исторически и културно. В случая с България съществена роля играят отдалечеността на населението в Югоизточна Европа от държавата в Османската империя и авторитарното правителство на комунистите след 1944 г. В случая с Естония обяснението идва от протестантския произход и примера на Скандинавия. Това, че естонският елит се вълнува толкова много от имиджа на държавата, може да се обясни и с придобитата по време на Съветския съюз потьомкинска нагласа - възприятието се дължи на систематично лъскане на имиджа, което пък има дълбоки исторически и културни корени.

Лоялността към държавата е свързана с редица митове и наративи, които в Естония и България произвеждат представи както навътре, така и навън. В естонския случай става дума за постоянно говорене за успехи и ролята на жертва3; в българския – особено в по-новата история на страната – за провали и разочарования.

До нас в чужбина достигат химни за постиженията на държавата в случая с Естония и безпощадни критики на държавата в случая с България. В Германия съответното послание се чува все по-силно и по-силно, сякаш минава през усилвател. Експертите от тези страни принадлежат към част от естонското, съответно българското общество, за която алтернативен начин на говорене е почти невъзможен. Тъкмо защото те се възприемат като експерти и интелектуалци! В ролята си на независим експерт българинът смята не само, че има право, но дори се чувства длъжен да критикува безпощадно своята държава и нейното правителство. Естонският експерт интерпретира своята независимост като свобода да се застъпва за своята страна.

Като българин изградих научната си кариера предимно в Естония. От седем години работя в академичните среди в Германия. При контакт с български гости в изследователски институции и на конференции в Германия никога не ми е идвало на ум, че трябва да се обединим и да създаваме положителен имидж на нашата страна. Моите сънародници също никога не са ми давали знак, че от мен се очаква такова нещо.

С естонците обаче имам друг опит. При тях невидимата мрежа от лоялност към националния дневен ред е осезаема, макар и съвсем дискретна. Веднъж дори бях помолен да съдействам за поддържане на имиджа: естонският колега, който ме броеше за свой сънародник, ми каза, че трябва да сме сплотени „точно като евреите“.

Естонският обет за мълчание

Откъде идва тази „омерта“ при естонците? Страховете от две свързани помежду си неща оказват универсален ефект върху начина, по който естонското общество се отнася към важните теми. От една страна, това е страхът от изчезването на народа, езика и културата. Бастионът срещу тази опасност – това е държавата.

Макар че съществува един проблем: понятията oma riik („собствена държава“) и omariiklus („собствена държавност“) нямат смислови еквиваленти на немски език. Наличието на собствена държава оправдава много повече неща, отколкото можем да си представим в Германия. То възпира вътрешните противоречия: за провалите по правило не се обвинява държавата, защото трудно извоюваната собствена държавност е свята.

Второто страшилище е източният съсед, който се смята за абсолютният враг. Вътрешни противоречия, които биха могли евентуално да навредят на позицията на Естония в общуването ѝ с Русия – или в тази връзка също със съюзниците в НАТО и ЕС, се задушават още в зародиш.

Естонското общество често наказва сурово отклоненията от невидимите граници на плурализма. По време на посещение в република Марий Ел4 в Руската федерация през 2005 г. министърът на образованието Майлис Репс даде интервю, в което въз основа на впечатленията си от визитата оцени като добро положението с правата на марийското малцинство. За тези свои думи тя трябваше да се извини на естонската общественост, която смята марийците (родствен угро-фински етнос) за огледало на собствените си страдания под руско господство.

Друг политик – депутатката Оудеки Лооне, която се отклони от естонските наративи за ролята на жертва, по подобен начин беше прикована на позорния стълб. През май 2017 г. тя каза по телевизията, че според нея в Естония също може да се празнува победата на Червената армия срещу Третия райх. Освен това естонците днес не биха имали държава, ако съюзниците не бяха победили Германия. Господстващият наратив, че Съветският съюз никога не би могъл да участва в сценарий, донесъл нещо положително на Естония, отприщи мощна вълна от ругатни срещу Лооне. Тя можеше да бъде спряна само с публично извинение.

Подобно е отношението и към чужденците. През есента на 2017 г. група чешки кибернетици откри потенциален пробив в сигурността на естонската електронна лична карта. Мнозина, включително журналисти, възприеха това като атака срещу естонската държава и нейния имидж. В някои публикации се разпространяваха конспиративни теории, че става дума за акция, направлявана от Русия.

Тези страхове и наративи за ролята на жертва предоставят широко поле за действие на естонските политици и имиджмейкъри. Грижата за имиджа, разбира се, е легитимна практика в международните отношения. Трябва обаче да се разбере: поради културни и исторически причини някои общества и държави са развили своя усет за самопредставяне различно от други. За добрата журналистика обаче разликата между реалност и имидж трябва да е ясна.

Възприятия и действителност

Медийните публикации за Естония и България често почиват на „факти“ за корупция и медийна свобода. Най-често се препраща към класациите за възприятията за корупция и за свобода на пресата (виж напр. „Цайт онлайн“: „Корумпирана, но лесна за управление за ЕС“, както и „Зюддойче цайтунг“: „Сцената е готова за България“). Човек обаче трябва да е предпазлив, когато използва такива класации в преценките си за малко познати страни. Дали индексът за възприятията за корупция на „Трансперънси интернешънъл“ и индексът за свободата на пресата на „Репортери без граници“ казват най-същественото за корупцията и журналистическата свобода в тези държави? При такива проучвания става дума преди всичко за отразяване на възприятия, по-точно на усещания за конфликт и несправедливост в много различни общества.

Следя българските и естонските медии от повече от 20 години. Дебатът в българските медии ми изглежда по-конфликтен. Това плюс готовността да се занимават с трудни теми и да застъпват различни мнения, прави българските медии в моите очи на читател като цяло по-свободни от естонските. Затова последният доклад на „Репортери без граници“, в който Естония е на 12-о място (преди Германия), а България – на 109-о, най-малкото ме изумява.

Прочетох въпросника на „Репортери без граници“ и се опитах да си представя реакциите на журналистите. Моят извод: съмнително е дали методът на „Репортери без граници“ показва реалното многообразие от мнения и независимостта на медиите в тези страни.

Резултатите са логично следствие от различните култури: в Естония журналистиката е близо до политическия елит и участва в създаването на историите за успеха; в България концепцията за журналистика е изградена върху антагонизъм - между медии и политика, както и между самите медии. Но това означава ли, че естонските медии са по-свободни от българските?

В Естония неприкосновеността на „собствената държава“ и руската заплаха са източници на табута и автоцензура, които едва ли се улавят от такъв индекс. Например първият индикатор на индекса на свободата на пресата измерва нивото на плурализма. Да вземем въпроса дали на всички рускоезични хора, които са живели в Естония преди 1991 г., и на техните наследници трябва да се даде естонско гражданство. Макар и скрито, този въпрос винаги е стоял на дневен ред в страната, до неотдавна обаче беше табуизиран, т.е. разглеждаше се като неподходящ за публично обсъждане. В резултат на това индикаторът за плурализъм години наред не успя да идентифицира един цял спектър от мнения по темата за гражданството и етническата принадлежност. Това обаче не означава, че тази тема изобщо не е присъствала в него.

Основната критика на „Репортери без граници“ към България засяга печатната преса, по-точно нейната зависимост от един депутат от партията на турското малцинство, който притежава финансов контрол върху много вестници. Остава открит обаче въпросът дали „Репортери без граници“ отчитат факта, че тиражите на българските вестници се свиха много по-бързо от където и да било другаде, което доведе до маргинализиране на печатните медии. Т.е. ролята на този „олигарх“ в медийната среда като цяло би могла да е по-скоро малка. Възниква един общ въпрос: как е отчетен фактът, че българските медии иманентно живеят от конфликти? В основата си българските журналисти (и цели редакции) са убедени, че не разполагат с достатъчно място, за да разкрият истината. Каква е връзката между конфликтния климат (напр. готовността за спор) и свободата да изразяваш мнение? Дали конфликтното мислене и поведение е знак за липса на свобода? Или напротив – знак за това, че журналистиката е по-критична и по-плуралистична?

Посочените по-горе фактори играят роля и при възприятието за корупция. В индекса за 2016 г. Естония е на 22-ро място, България – на 75-о. Сигурен съм, че корупцията с пари в брой е много по-разпространена в България отколкото в Естония. Не съм толкова сигурен обаче по отношение на незаконните обичаи в корпоративния свят. Но в естонското общество клиентелизмът и други вредни неформални практики често се свързват с „руския бизнес модел“. Обратно – всичко естонско се асоциира с положителна и безконфликнта неформалност.

Предполагам, че това колективно дистанциране и склонността към сплотеност влияят върху начина, по който хората реагират на въпроси за вътрешните конфликти и справедливостта – а в крайна сметка в този индекс става дума за това. Инстинктът да се омаловажават собствените недостатъци може да изкриви картината и да доведе дотам, че допитването, върху което почива индексът на „Трансперънси интернешънъл“, да не успее да идентифицира истинското разпространение на корупционните практики. Всъщност индексът изобщо не се стреми към това – при него става дума само за субективно усещане. Резултатите обаче се представят като факти за нивото на корупция, например в посочените по-горе вестникарски статии.

Един различен разказ

Медийните образи на България и Естония биха могли да са много по-нюансирани. Има сфери, в които Естония е по-зле от България. Няколко примера, повечето от Евростат: В България по-голяма част от населението оценява здравето си като добро или много добро. Средностатистически българите живеят по-дълго в добро здраве от естонците. Особено драстична е разликата при жените: 56,2 години в Естония и 65 години в България.

Години наред Естония е на първо място в ЕС по брой заразени с HIV. Тук проличава най-ясно сегрегацията в страната: рускоезичното население винаги е било по-предразположено към HIV инфекция. Освен това Естония води класацията в ЕС по разлика в заплащането между половете: ножицата между мъжете и жените е 26,9% в сравнение с 15,4% в България. България е първа сред държавите в ЕС по дял на жените, заети в ИТ сектора. От 2006 г. България показва по-голям ръст на реалния БВП от Естония. България има по-развита протестна култура и по-силни синдикати. Един момент! Тези неща в последното изречение факти ли са или впечатления? Не е важно – просто ми повярвайте, точно както повярвахте на кратките обзори за тези страни през последните месеци.

Не е трудно Естония да се представи в отрицателна, а България – в положителна светлина. Въз основа на тези факти бихме могли да конструираме алтернативен разказ, чиито шансове да получи доверие зависят от това колко решително българският административен апарат ще се бори за него, а естонският – против него. И, разбира се, от това доколко германската общественост е готова да се откаже от своите предубеждения. Моят опит с тези действащи лица ми казва, че шансовете на този разказ са нищожни. Важното обаче е друго – че изгледите на един наратив да се наложи публично зависят не толкова от близостта му до реалността, а по-скоро - от сложна система от мнения и предразсъдъци.

Ето защо завършвам с призив за повече баланс. Журналистиката трябва да различава PR от действителност, за да може да запознае по-добре читателите с естонците, българите и техните общества. Единият постоянно да се хули, а другият да се рисува само в светли краски е най-лошото, което може да се направи.

*Лингвистът Петър Кехайов е израснал в България. На 21-годишна възраст заминава да следва в Естония и живее там 16 години. Доктор по угро-фински езици от университета „Лудвиг Максимилиан“ в Мюнхен. От миналата година Кехайов работи в Института за изследвания на Източна и Югоизточна Европа „Лайбниц“ в Регенсбург, Германия.

Статията на Петър Кехайов е публикувана в германското онлайн издание uebermedien.de


Какво четем:

🔴 Нашенец пита LIDL: Защо цените са най-високи в България – вижте отговорите на веригата!

🔴 ГРОЗНАТА ИСТИНА ЗА КРАСИВИТЕ МИСКИ

🔴 Ученици изработиха тетрадки с българска шевица

Източник: offnews



Коментари



горе