От позора към срама. И обратно


Тръгвам към този психологически нелек текст с една предварителна уговорка: бързам да уверя, че аз съм против равенството – цяло есе публикувах по темата. Равенството е деструктивно, за да не кажа некрофилно явление, равенство на благоденствието и благородството няма – има само равенство на духовната и материална нищета. Всички, преминали като нас през господството на комунистическата доктрина, са вкусили горчивия плод на това равенство. Хората не са равни по заложби, не са равни по морални качества, не са равни по духовност, не са дори физически равни – няма как да бъдат равни и социално.

От казаното обаче не следва, че всяко неравенство е препоръчително. Ако всяко равенство е по принцип социална и морална несправедливост, съществува справедливо и несправедливо, социално оправдано и социално неоправдано, морално и аморално неравенство. Колко нееднозначна е оценката, пролича и в едно току-що блеснало в социалните мрежи видео, което начаса ми грабна окото. Да поразтълкуваме.

И така, място на действието е зимният френски курорт Куршевел – казват, най-скъпият в Европа, а може би и в света. Тъй като разказваното звучи от невероятно по-невероятно, за да защитим документалния характер на сюжета, ще се наложи да конкретизираме адреса: хотел „Наммос” – също един от най-скъпите под слънцето. Това кътче на насладата е летовно местожителство на люде като Роман Абрамович, Дейвид Бекъм, Джордж Клуни и компания. Бутилка шампанско (най-луксозното, разбира се – „Moët”) там струва 350 евро.

Споделям всичко това, не защото съм рекламен агент на Куршевел и „Наммос” – доколкото се изхранвам не от дивиденти, а от хонорари, кракът ми едва ли ще стъпи някога там. Всички споменати данни, както ще видим, са елементи от фабулата. Като милиони мои сънародници, аз значи няма да летувам там, но като милиони мои сънародници вече съм представен национално на местопрестъплението. Защо местопрестъпление ли? Ето защо:

Споменатото видео показва как синът на най-богатия българин Цоло Вутов – Владо Вутов, който сам е предприемач и като такъв участва в редица национални инфраструктурни проекти като магистрала „Струма”, разпуска в споменатия алпийски курорт. Разпуска не как да е – разпуска така, както неговите курортни съжители Роман Абрамович, Дейвид Бекъм и Джордж Клуни едва ли някога са разпускали: в компанията на десетина юначаги левентът се къпе в шампанско за 40 хиляди евро. Бутилките гърмят една след друга, една след друга и една през друга изригват като гейзери, героите на деня се обливат взаимно във фонтани от скъпоценната пенлива течност, а околните курортисти ги гледат стъписано. Всичко това се разиграва, разбира се, под звуците не на „Годишните времена”, а на чалгата „Шушана”, чиято лампичка светнала и т. н.

Е, какво пък толкова – ще рече непредубеденият читател – след толкова общонародна бедност, нека и ние, многоизстрадалите българи, се наредим веднъж до богатите и красивите! Не, няма да се наредим до тях – ще се разграничим от тях. Изпълнението на нашите юнаци не ни приобщава, а ни противопоставя на всички останали курортисти, които (в това не бива да се съмняваме) се чудят и маят – не толкова на парите ни, колкото на акъла ни. Защото, както споменах, богатите и красивите едва ли ще си спретнат подобен парад на суетата и парвенющината.

Работата е там, че и печеленето на пари, и тяхното харчене, и принципното отношение към материалните ценности е въпрос преди всичко на битова култура и на морал. Така показно, така демонстративно, така маниерно, панаирджийски и просташки пропиляваните пари подсказват начина, по който са изкарвани. В цялата постановка няма и искрица бохемски чар, няма го и вълнението на самородната наслада – има само демонстрация на наслада. Няма го благородния хедонизъм на артиста, няма и следа от онова фолклорно веселие, така присъщо на народа ни. Има само маскарад, алчност и уродливост, има дебелашко самодоволство, пред което Бай Ганьо и цялата му байганьовщина бледнеят. Всичко, разиграло се в лукса на френските Алпи е като че ли илюстрация на съвета: дай на човека пари, за да му видиш акъла. Е, видяхме го – в цялата му показна грозота.

Не знам защо, но все ми се струва, че между показното разточителство на ганьовците от екрана и ежедневната просия на просяка пред дома ми има някаква връзка – колкото невидима, толкова и действителна.

И ако някой рече, че тази отврат е цяла-целеничка днешна България в най-автентичния ѝ вид, ще възразя, че в моите очи не е така. Ще възразя отново с видео, с документалистика ще възразя. Една видеодокументалистика, която е не по-малко реалистична, не по-малко достоверна от коментираната дотук – всеки може да я види в мрежите, редом с маскарада на курортните милионери, които ни маскарят.

Семейство нашенци нейде от североизтока приютяват в дома си и спасяват от премръзване група щъркели, дават им топлинка от собствената си постеля, за да ги върнат обратно от смъртта към живота. Дори да не го знаят дефинитивно, те интуитивно го усещат: любовта към животното е любов към живота: и към нашия, и към хорския, и към всичкия живот във всемира. Бедността на тези гостолюбиви хорица е изписана по покъщнината им – благородството им по угрижените им лица е изписано. Те са също България – аз и ти са. И то в по-голяма степен от палячовщината на претенциозните палячовци. Поне така ми се ще да вярвам.

Що се отнася до имиджа ни пред света, той несъмнено страда. Защото благородството на благородниците ни (те са наистина такива – благородството и благородничеството са различни неща) е за вътрешна употреба*. Благородството на онези така бедни материално и така богати душевно люде, които са моето същинско Отечество, е видимо само за нас, само ние си го знаем. Докато ламтежът, простащината, грозотата на Бай Ганьо в банята са на витрината – явни, видими са за цяла Европа. Така е, защото селянинът и селяндуринът не са едни и същи хора – и дори родственици не са.

И още нещо ми дава искрица надежда – за моя собствена изненада тази надежда не я носи щъркел – тя идва от чуждия на светоусещането ми лагер, от лагера на „Шушана” с лампичката и от оргиите на новобогаташите идва: клиповете с дебелашкото им пиршество са един след друг изтривани от мрежата – аз хванах като че ли последния влак. Тази трескавост говори за срам. Че има от какво да се срамуват, не ще и дума. Не ще и дума, че този срам засяга и нас директно – доколкото сме техни сънародници, той лепне и по нашите чела. Но да има от какво да се срамуваш е едно, а да се срамуваш, е друго. Така или иначе наличието на срам е добро начало – срамът е първото стъпало към изхода от позора. Дано не се окаже и единствено…





* Историята за спасените щъркели вече се разпространява чрез социалните мрежи и в съседните на България страни.


Какво четем:

🔴 Валери Петров – Всички гледат породата, търсят расови белези, а пък има в природата удивителни мелези

🔴 Легендата за героичната отбрана на Трапезица

🔴 Българка с награди за висша мода в САЩ

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе