Как един пленен български офицер спаси знамето на своя полк

На 6 октомври 1918 г. подполковникът събира състава  19-и пехотен Шуменски полк и благодари на бойните си другари за подвизите, извършени от тях. Пред смълчаните им погледи, той заръчва на знаменосеца да му предаде знамето. Сетне споделя на подчинените си какво ще предприеме: „Аз реших знамето да бъде изгорено. Изгорено на тази огнена клада пред вас. Изгорено, но неопетнено…“

Със сълзи на очите, полковата светиня е предадена на командира. Той се приближава до кладата, коленичи и поставя знамето в буйния огън. Сетне войниците отдават почест за последен път на своя боен символ.

На 8 октомври полкът преминава под френско командване, на гръцка територия. Тази история щеше да завърши трагично, ако няколко дни по-рано подполк. Куцаров не беше решил да направи нещо, за което никой не е подозирал.

На 5 октомври, ден преди строяването на частите и предаването на знамето, подполк. Куцаров остава сам в палатката си. Той сваля знамето от дръжката му, а на негово място увива парчета от стари дрехи, върху които поставя оригиналния калъф. Знамето пък старателно сгъва и поставя под хастара на куртката си. По-късно пък изработва скривалище в куфара си, където „за всеки случай“ скрива знамето.

През следващите 9 месеца, докато е в плен, командирът е нащрек, винаги спи сам, не общува с други хора. Нито един негов съратник не подозира за конспирацията. Негова първостепенна задача е да запази бойното знаме невредимо. И успява! Знамето „преминава“ през военнопленническите лагери в Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун, без никой да подозира за съществуването му.

През май 1919 г. Куцаров се завръща в България. Пристига в Разград, където е мирновременният гарнизон на полка. Офицерите го очакват. Вместо да го посрещнат възторжено обаче, те не са очаровани от пристигането му. Един от тях заявява, че не желае в бъдеще подполк. Куцаров да бъде в редиците на частта. Причината за това е ясна – военните се чувстват омерзени от постъпката на другаря си, който според тях се е подиграл със символа им. Питат го дори защо не е решил да сложи край на живота си след този позор.

В този момент подполк. Куцаров безмълвно започва да разкопчава куртката си и след миг бойното знаме е поставено на едно от офицерските бюра. Настава невъобразима еуфория, разнесла се дори извън стените на щаба. Не след дълго, тълпи от хора се стичат, за да се срещнат с Куцаров и лично да му благодарят за извършения подвиг. Благодарността се превръща в празнично шествие из улиците. Пред общината героят държи слово пред събралото се множество, което го боготвори.

Героизмът на подполк. Куцаров не остава подминат. Той е награден с орден „За храброст“, а през 1924 г. – и със специалния знак „За спасяване на знаме“.

Куцаров продължава военната си кариера, като през 1928 г. вече е генерал-майор. Последните години от живота му сякаш са доказателство за израза „няма ненаказано добро“. След 1944 г. о.з. ген. Марин Куцаров е репресиран от комунистическата власт за това, че е бил царски офицер. Попада в затвора на 70-годишна възраст. Разболява се и е освободен предсрочно. Умира в родния си Шумен през 1949 г.

Ако в наши дни спрете няколко случайни минувачи по улицата и ги запитате за факт от българската история, който ги прави горди, мнозина от тях ще ви отговарят, че Българската армия няма нито едно пленено бойно знаме. И действително, днес в експозицията на нито един музей по света не ще откриете трофейно българско знаме.

Заслуга за това имат българските воини и техните неимоверни усилия. Сред тях е и Марин Куцаров – един забравен, но достоен герой, чиято история си струва да познаваме и разказваме.

Какво четем:

🔴 За политиците няма Божи заповеди

🔴 17-годишната Стилияна, която изуми България с писмото си до политиците, проговори! Вижте откровената ѝ история (ВИДЕО)

🔴 Собствениците да получат земята под блоковете

Източник: Bulgarian History

Коментари