Магьосникът на думите Ангел Каралийчев


Тази статия нямаше да я напишем, ако в средата на март зимата не се беше върнала, ако хора в Североизточна България не бяха хукнали да спасяват в къщите си премръзнали щъркели и ако не се бяхме сетили как в един разказ на български писател майка лястовица е оставила детето си със счупено крило в пукнато гърне и е отлетяла на юг, но сърцето й се къса дали то ще се успее да иззимува, а и да се опази от черния котарак... Но да караме подред...

Ангел Каралийчев e роден в 1902 в село Стражица (днес град), Великотърновско. Всяка година по няколко месеца бащата работи в Унгария в зеленчукови градини на българи, за да изкара пари за семейството, а майката гледа четирите деца и им разказва приказки, защото в къщата им има всичко на всичко две книги...

Когато Ангел е в шести клас, учителят дава на децата съчинение за войната, а по това време бащите им, „преминали“ през Балканската (1912) и Междусъюзническата война (1913), са някъде по фронтовете на Първата световна война (1914 - 1918)... Впечатлен от съчинението на Ангел, учителят му дава Андресеновите приказки и още няколко книги и магията на думите завладява момчето завинаги...

След две години то е вече гимназист в Търново. И пет години всяка събота върви пеша 40 км до Стражица, за да поеме наобратно в неделя, натоварен с хляб, сирене, варени яйца и такива неща, за да може с тази храна да изкара седмицата и да може да учи... И Ангел учи, но повече чете книги, освен че започва и да пише, докато русенско ученическо списание публикува първата му творба. В него Ангел  прочита стихотворение на някой си Никола Фурнаджиев (с ударение върху „а“- то), гимназист в Елена. Двамата връстници си разменят писма, после се срещат в Търново, към тях се присъединява и младият поет Асен Разцветников и тримата стават неразделни...

Завършил гимназия в 1921, Ангел Каралийчев цяла година работи в Стражица като землемер и стотинка не харчи само и само да събере пари и стане студент. И следващата есен се записва в Софийския университет да учи химия, но не слуша лекциите и не си води записки, а си пише свои неща. После долу го чакат студентът по медицина Никола Фурнаджиев и студентът по право Асен Разцветников, за да поемат по софийските улици...

Трите войни променят светоусещането на много млади хора. От една страна, бащите, братята и роднините им се бият по фронтовете за България, но много от тях не се връщат... От друга страна, богатите и „връзкарите“ остават в тила и спасяват живота си. От трета страна, Руската революция в 1917 поражда надеждата, че светът може да бъде променен към по – добро, но все пак да уточним, че тогава социализмът и комунизмът съвсем не са това, което са днес...

Ангел Каралийчев „олевява“ още в гимназията, а с Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников са не само приятели, но и съмишленици. И тримата ходят на партийни сбирки, и тримата пишат за левия партиен печат, основно за списание „Нов път“, и тримата са млади и възторжени, нищо че на първата „истински“ издадена поема на Ангел Каралийчев критиката не й обръща внимание...

1923 година се оказва преломна в българската история... На 9 юни с военен преврат законното правителство на Българския земеделски народен съюз, поддържано от Българската комунистическа партия, е свалено, а министър - председателят Александър Стамболийски -  зверски  убит. Част от БКП настоява за неутралитет, а друга част - за вдигане на въстание, понеже руският Коминтерн (Комунистическият интернационал) призовава към световна революция... И тази част надделява, и цяло лято емисари обикалят селата, а есента става много страшно, защото избухват бунтове, но и защото, както пише Антон Страшимиров: “Клаха народа си, както и турчин не го е клал...“

„Левите“ писатели създават т.нар. „септемврийска литература“, но някои от тях са и стъписани, защото разбират, че идеите са едно нещо, а следствията от тях – съвсем друго... Ангел Каралийчев издава сборника с разкази „Ръж” и с някакъв особен мистицизъм внушава, че българският свят е станал съсредоточие на доброто и злото и за да оцелее, човешкото в него трябва да оцелее...

В 1924 в Софийския университет се чества годишнина от смъртта на Яворов. И това си е някакво рутинно културно събитие, на което присъстват и „леви“, и „нелеви“ писатели, но впоследствие ще се окаже, че прочетеното за Яворов есе от Георги Цанев, млад литературен критик, приятел и съмишленик на Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников, ще доведе дотам, че те завинаги ще скъсат с левите идеи...

Според редакторите в „Нов път“„левите“ трябва да се вълнуват единствено от пролетариата - гробокопача на капитализма, ето защо скастрят Георги Цанев, че е представил Яворов като поет на страданието – за тях дребнобуржоазна лигавщина, освен и че упрекват „своите“, че са на едно място с „чуждите“, а „чуждите са техни писатели колеги... Младокът обаче им се опъва, а тримата приятели застават зад гърба му и яростно го бранят... Разправията се разраства, "Нов път" се изнервя и накрая вироглавите млади дават да се разбере, че спират да бъдат партийни пропагандатори и стават хора само на Словото...

Облаците над главата на Ангел Каралийчев обаче се сгъстяват... Зарязал е химията и е започнал да учи в Свободния университет (днес УНСС); не е вече партиен репортер, но друга работа няма; започнал е да играе на рулетка за пари, а знае, че хазартът съсипва; решил е да бъде само писател, а все още мисли защо в есента на 1923 партията му вдига бунтовете, а водачите й Георги Димитров и Васил Коларов още в първите дни избягват в Русия...

Но съдбата си знае работата, защото точно тогава случайно среща Ран Босилек („Бяла спретната къщурка, с две липи отпред...“), по това време редактор на „Детска радост“ – популярно списание за деца между двете световни войни. Прочел „Ръж”, той му предлага да напише нещо за деца и макар Каралийчев да не е много въодушевен, същия ден написва „Житената питка“ – това разказче, което после десетилетия наред няма да слиза  от читанките...

И има защо... „Ситен сняг“ „сипе, сипе“, затрупва къщите и „те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините“... И две деца искат да си хапнат от питката, която баба им е опекла, а тя им разказва как Житената питка „излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените“ и леко се промъкнала през вратата. Плюе си на петите, стига нивата и намира едно житено зрънце, „завило се презглава с бяла черга“, за да го успокои, че догодина то ще израсне в голям житен клас, а после и то ще стане Житена питка...

Може би прочел това, след десетина дни книгоиздателят Александър Паскалев, издаващ и детското списание „Светулка“ (излиза цели 43 години!), предлага на Ангел Каралийчев да напише няколко разказа. И понеже младите писатели „деряли земята“ някой да им поръча нещо, че поне да не ходят гладни, той ги написва, а те му плащат  цели 800 лв. И с нови обувки - тези на краката му едва се крепели, си отива на село. Там го питат как е дошъл, че влакът струва пари. ”Една „Светулка” ме донесе на крилцата си!”- отговаря той.

И от този момент нататък Ангел Каралийчев започва да пише само за деца... Първата му детска книга излиза в 1926, втората - в 1928 и така в продължение на 40 години той написва над 40 книги - любими на поколения деца и преведени на 60 езика... На 60 езика...

А Ангел  Каралийчев наистина е можел да омайва с думи... Неговите синори  гледат „със сини от метличината очи“, а ръжта жълтее „като пламък“; „почернялото от горещия вятър“ лято се къпе в дълбоки вирове и „залива с плисък и смях върбалака“; в „бистрото и бездънно“ небе трептят гласове на гургулици, „над плетищата червенеят сливи“, а тикви са провесили „жълти звънчета, които звънят“... И пчели си приказват къде да отидат за мед, котенце спи върху трикрако столче, а през нощта докато „бистър месец“ гледа земята, „вироглава“ звезда „припва“ към нея...

И това не е всичко... От този вълшебен свят поколения деца научават, че който не работи, не трябва да яде; че раната заздравява, но не и раната от казана лоша дума; че къщата трябва да е чиста не само когато дават „сливи за смет“; че неволята учи, че сговорна дружина планина повдига и че на лъжата краката са къси... И това не са само поуки от приказки, а уроци за живота, които лесно се научават от децата, ако уроците се преподават с магията на думите...

Но децата се вълнуват и от разказите на Ангел Каралийчев -  Трайчо блъска нарочно циганчето Нешко да падне, а то после с лев по лев събирани пари му купува цървулки, защото Трайчовата къща изгаря; на Влади му се яде грозде, обаче техните са бедни и не могат да му купят, но когато спасява давещо се дете, благодарните родители му подаряват три декара лозе; Димчо дава свои пари за учебници на бедния си съученик и приятел Матейчо, разбрал защо той плаче... И така, с магията на думите, Ангел Каралийчев учи своите читатели деца на милосърдие, състрадание, доброта, човещина и любов...

А в разказа „Майчина сълза“ в „жълтия листак в градината“ ромоли „дребен есенен дъждец“ и „мораво димитровче“ е навело цветовете си над пукнато гърне“, в което се е сгушило птиче със счупено крило и трепери от студ... Неговата „майчица“ му е обяснила защо го оставя и как пролетта ще се върне при него, а то я чака със свито сърце... Внезапно една капка се търкулва до гърнето и разказва как преди девет дни била в окото на една лястовица, но я чула да моли вятъра: “ Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка...“ Тогава капката се отронва от майчиното око и вятърът я донася тук... Чуло това, сакатото птиче се свива и заспива, стоплено от майчината сълза... Удивителен разказ, удивителен....

В 1927 Ангел Каралийчев е вече популярен млад писател и живее на квартира у родителите на поетесата Дора Габе. Тя има приятелка, известна софийска дама и първата българка, популяризирала на Запад нашите шевици. Нейната дъщеря Вела е завършила актьорска школа в Берлин и е актриса в Народния театър, но според тогавашните разбирания отдавна вече трябва да е омъжена, защото е на 32-33 години... И Дора Габе и майката на Вела се уговарят да я „сватосат“ с Ангел Каралийчев, но защо точно с него, защото той е (поне) с 8 години по – млад от нея, никой не може да каже... И ги запознават, но не минава много време и  той прави опит да се самоубие...

Според най – тиражираната версия между двамата пламва любов, но той е болезнено ревнив и й поставя ултиматум да избере или него, или кариерата и когато тя казва, че няма да напусне сцената, той се прострелва. Според друга версия причината е загуба на голяма сума пари на рулетка, а според трета – разочарование от „левите“ идеи...

И за отношенията на Ангел Каралийчев с Вела Ушева има различни версии... Според някои той бил много влюбен и наистина заради нея се застрелва. Близък човек на Ангел Каралийчев обаче твърди, че  само с него той споделил, че се застрелва от „безверие, отчаяние и безпаричие“, че Вела нахълтва в болницата и се представя за негова годеница, взима го в богаташкия си дом и най – добрите софийски лекари го вдигат на крака... Като разбират, че е там, клюкарите си измислят, че той се е самоубил заради нея, а между тях нямало всъщност нищо, но за да не я злепостави и само защото тя била много влюбена в него, й предложил брак...

Но както и да е, те се женят и бракът им продължава цели 41 години, обаче трагедиите не свършват - ражда им се син, но още като бебе умира, след това им се ражда дъщеря, но ненавършила две годинки, и тя умира... Тогава вземат решение повече да нямат деца и се говори за някакви причини „от медицински характер“, но понеже личните трагедии са нещо лично, не пожелаехме да ги узнаем... За дъщеря си Ангел Каралийчев написва повестта „Ането“ и децата я четат ли четат в захлас, а когато на разни срещи го питали има ли деца, той винаги отговарял:“ Всички български деца са мои деца...”, но сигурно не му е било лесно...

През всичките години жена му Вела коригира и редактира приказките и разказите на мъжа си и ги преписва на пишеща машина, превежда му от други езици, ходи по редакции и издателства да му носи текстовете и бракът им е удивително хармоничен...

Казват, че прехвърлил петдесетте, Ангел Каралийчев изживява с една жена дълга „есенна“ любов, а Вела разбира, но не го показва... И когато той умира, на погребението му една непозната приближава с букет кармфили, а като се отдръпва, с жена му на Ангел Каралийчев си пресрещат погледите, сякаш да си дадат знак, че ако всяка от тях е била по своему щастлива с него, когато е бил жив, сега, когато той поема по вечния си път, с по една сълза нека просто го изпратят...

 А според нас черният котарак като чува разказа на оная майчина сълза, се трогва, цяла зима носи на птичето в пукнатото гърне трохи, крилото му заздравява и когато пролетта майката се връща, намира детето си... И затова си представяме как когато хората са изпращали Ангел Каралийчев в последния му път, някъде отвисокото се е чуло пърхане на крила, две жени са вдигнали глава, видели са да пада една голяма сълза и са си пресрещнали погледите...


Какво четем:

🔴 Одрин – непревземаемата крепост падна!

🔴 Да си роден на синора и богаташите да те презират

🔴 Как празнувахме преди ? Семейно, с Дядо Мраз, новогодишна телевизия и отключени врати

Източник: newme



Коментари



горе