Търкай, народе, и "Стани богат"!


Наскоро, докато прещраквах лениво каналите с дистанционното, попаднах на някаква телевизионна анкета. Невидим младежки репортерски глас закачливо питаше разни деца и тийнейджъри из улиците на София за какво мечтаят. Заслушах се, защото първият анкетиран, на когото попаднах, направи много дълга пауза, преди да отговори. Помислих си как сигурно мечтата му е толкова голяма и щура, че не може бързо да ѝ намери думи, с които да я изрази пред микрофон, тикнат изневиделица под носа му. Затова и когато отчетливо чух „да съм много богат“, помислих, че нещо не съм разбрала. Явно и репортерът беше попаднал в същото двоумение, защото веднага попита „в какъв смисъл“.

„Ми в смисъл да имам пари, в какъв!“, уточни младежът, видимо раздразнен, че не разбираме нещо толкова конкретно и ясно.

След него останалите отговориха общо взето същото – „да имам печеливш бизнес“, „да спечеля милиони“, „да мога да си купя каквото пожелая“, „да спечеля от тотото“… Дожаля ми за мене си, да ви кажа, защото пак бях натоварила с някакъв несъществуващ възрожденски патос една съвсем обикновена и делнична ситуация. Защо на мен, а всъщност и на репортера, ни беше нуждо да провиждаме кой знае какъв закодиран дълбок смисъл в един толкова директен и пределно разбираем отговор като този, че мечтаеш просто да имаш много пари? И какво, нима ние не си мечтаем за същото?

Мечтаем си, разбира се. Но някак между другото си го мислим, пожелаваме си го просто. Да имаме пари, за да правим разните там неща по-лесно и да не му мислим непрекъснато за двата края и как да ги свържем. Но когато става дума за мечти… Мечтите не бяха ли някакви големи, направо гигантски идеални желания, които ни карат да надскачаме себе си, да преодоляваме човешките си граници и да правим необмислени неща? Не се ли наричаше мечта нещо на пръв поглед напълно невъзможно като да можеш да летиш или да връщаш времето, или пък нещо много красиво и трудно достижимо като да намериш хапче против рак или деменция, да пребориш световния глад, да обиколиш света на ролери? Мечтата не беше ли дори онова нещо, което не е важно непременно да се изпълни, но е наложително да го имаш, ако си човек? И как, и кога стана така, че децата ни – тези около нас и онези от анкетата, на която пападнах – не мечтаят да станат космонавти, а милионери?

Не съм нито наивен до глупост добряк, нито божи проповедник, за да държа сметка за подмяната на ценности. Но с невъоръженото си око на съвременен човек и гражданин виждам цялата система, която се опитва да ни наложи нови морални ценности. И колкото и да ми е тъжно да го кажа, те са в пълен синхрон с действителността, в която се е случило да живеем.

На 1 април например по Българската национална телевизия ще тръгне наново старото и доказано печелившо телевизионно шоу „Стани богат“. Когато за първи път се появи в националния ефир като част от програмата на Нова телевизия преди седемнайсет години, то беше истинска революция в културата ни на зрители. Не за друго, а защото изведнъж разбрахме, че знанията, осведомеността и интелектът могат да носят печалби и дори да направят някого богат. Въпреки че българското издание на този световноизвестен и обичан формат не успя да връчи голямата награда на никой от своите участници, възможността това да се случи вдъхновяваше и по един, макар и твърде лековат начин, караше хората да вярват, че културата и богатството не са задължително противоположности. Че да си начетен е ценност, бяхме възпитавани от деца, но до този момент някак не смятахме, че може да има прако пропорционална връзка между интелигентността и финансовото състояние.

По същата тази БНТ, по която „Стани богат“ ще се завърне с Михаил Билалов вместо Ники Кънчев като водещ, дълги години гледахме и попълвахме празнини в общата си и не толкова обща култура, благодарение на едно друго състезание – „Минута е много“. Да, разбира се, че от гледна точка на днешното разбиране за шоу то беше последното телевизионно състезание, което може да се нарече така, въпреки онова емотиконоподобно човече, което коментираше отговорите или поведението на участниците. Очите ни днес са свикнали толкова много с искрящи и цветни декори, светлини и компютърни ефекти, че клетото „Минута е много“ е като избелял стар и окъсан буквар пред състезанията от нов телевизионен тип. Но да оставим настрана визията и да обърнем внимание на друго – в този телевизионен праформат на днешните раздаващи милиони предавания наградите бяха… книги. Не милиони, а книги. И въпреки че никой от участниците нямаше да промени стандарта си, ако спечелеше, това беше най-дълго задържалото се в ефир българско телевизионно състезание. Поне до последното му издание на 31 декември 2011 година, след двайсет и шест години ефирен живот и една петгодишна пауза между двете му прераждания. Никой нямаше нищо против да участва там, просто за да провери знанията и рефлексите си, които дори нямаше как да му донесат някакъв кеш.

Ако завъртим малко поглед из другите български телевизионни програми, ще видим, че състезателният дух навсякъде носи рейтинг. Това не е български феномен, разбира се – навсякъде по света се фабрикуват формати, които имат за цел просто да залепят повече зрители за екрана, а покрай тях и съответното количество рекламодатели с парите им. Какво обаче е съдържанието и посланието на тези бъкащи едно след друго състезания? Не се сещам например за никое, от което да научавам нещо полезно. По едно време се мотаеше из ефира едно с помпозното заглавие „Аз обичам България“, в което поне някаква родна история и култура следваше да бъде лежерно и „атрактивно“ представяна на априори затъпяващата публика. Там обаче кичът беше толкова здраво стъпил, че в момента единственият ми спомен от неговото съществуване се изчерпва с паянтов декор на кладенец и гиздава родопска къща като от читалищно представление и два отбора известни участници, които за нещо се джафкат, както си е по сценарий. С нищо никого не обогатяват и всичките там игри за готвене, пеене или преструване на някого другиго, но да кажем все пак, че те и нямат никакви други претенции, освен да забавляват и да не натоварват ничий интелектуален багаж.

Знаете ли обаче кое е най-популярното шоу с награди у нас? Знаете, разбира се: Националната лотария. Тя вече не е просто някакво си предаване, в което се печелят награди – тя е манталитет, ежедневие, мечта. Когато и да си пуснете телевизора, все в някакъв близък момент на екрана лъсва поредният очукан човечец, беззъбо усмихнат на невероятния си късмет да стане милионер. Държат хорицата пред камерите едни грамадански постери с изписана многонулева сума и призовават целокупното българско население да си пробва и то късмета, че ето, не е лъжа и всеки може да спечели. До тях усмихнато кима красива девойка, която идва в пакет с парите, за да придаде малко звезден блясък на клетника, загубил ума и дума от сполетялото го рядко щастие. И тя – нали затова ѝ плащат – приканва народа да търка картончета. И той търка, какво да прави. По спирки, по каси в магазини, по бензиностанции – купуват картончета българите и търкат с последната си стотинка, белким най-накрая паднат някакви парици и животът им магически вземе, та стане щастлив. И не са виновни хората, че търкат. Какво друго имо става да правят, като от години са свидетели на това как сума народ, изтъркал коленете си от наколенки и без един работен ден живее охолно в една страна, в която някога се казваше, че който не работи, не трябва да яде. Търкат и търкането ще си остане най-активното им действие за деня, защото отвсякъде ги облъчват с посланието, че късметът е единственото нещо, което може да те направи богат. И че усилието, знанието и интелектът са нещо, без което можеш, но виж, без пари… Та затова търкай, народе! Като не е днес, може да е утре, ако не е утре, може никога, ама пък ей на как чичо Пенчо от Левуново спечелил двеста бона, леля Гана от Каспичан и тя с половин милион, защо следващият да не съм аз?! А и какво ти коства – някакви левчета и едно метално, че да потъркаш каквото там трябва да се търка. Като не става с учене и работа, с търкане по може да стане. Стига да уцелиш правилното за търкане нещо – нечия изтривалка, влиятелен гръб, политическо самочувствие, картонче от лотарията…

Мечтите днес са практични – такива ги предаваме на децата си. Затова и те все повече ще пълзят, вместо да летят – за да търкаш картонче, не гледаш към небето. И книгите, раздавани в телевизионно състезание като награда за култура и образованост, ще им се струват пълна отживелица.

А що се отнася до „Стани богат“… дано и то не им стои по възрожденски ретро с идеята, че от труд, при това интелектуален, могат да се печелят пари. В този смисъл искрено се надявам някой наистина да спечели голямата награда по БНТ. Не, че ще спре масовото търкане, но поне ще мога да го прилагам като доказателство, когато един ден ми се наложи да обяснявам на някой млад човек, че между знанието и високия стандарт има връзка и тя се нарича труд.

Мария КАСИМОВА


Какво четем:

🔴 Фукнята на мотористите - не в центъра на София (ВИДЕО)

🔴 НЕВЕРОЯТНОТО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗЛАТНИТЕ НИ МОМИЧЕТА!

🔴 Незабравимият Димитър Димов в цитати от романа "Тютюн"

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе