Не! Аз съм една горда българка и не искам милостиня!


  Това са думите на една нормална, честна и съвестна българка! А факта е, че тази българка горда и силна е клошарка! Това е истината за много други горди и честни българи които виждаме понякога тайно или не, да се промъкват и ровят в контейнерите за смет. Тази клета възрастна женица с неизвестна за мен съдба, е реална и е от разказа на мой приятел. Който и дал последните си пари, останало му ресто от магазина. Тя му благодарила, просълзена взимайки стотинките в сбръчканата си трепереща ръка. Разказала му как цял живот се блъскала за държавата, а е останала без пенсия. ( За тези които не знаят, аз самата ми се губят доста години. От времето когато имахме само два избора - или работиш без договор, или си безработен.) И сигурно много са като тази жена и мен със стабилен промеждутък за който не можем да докажем, че сме се трудили.

  Когато приятеля ми поканил жената да отидат до дома му и семейството му да и помогне с храна, тя гордо отсича тези силни по дух думи:

  -Не! А съм една горда българка и не искам милостиня! Докато той разказваше пред погледа ми се изредиха толкова силуети на хора видени от мен да се скитат сами изоставени, немили и недраги.

  За жената на моите години която семейна драма я съкруши и от умна, образована жена работеща на отговорна работа се превърна в отритната от приятели и общество "луда". И как през сълзи пое в ръцете си кафето което и купих в студения зимен ден. За краткият проблясък на радост в огромните и празни очи. За бивш шеф на завод който по някаква неизвестна за мен причина бе докаран да се рови за храна, в контейнерите. Не го бях виждала десетилетие. Преди бе представителен, сериозен и коректен човек. А до контейнера видях състарено, нещастно и приведено копие на предишната личност. Позна ме стресна се и се изправи. В ръката си държеше парче баничка. Засрамено ми каза:

 -За котките я извадих. - И почна да къса на дребни праченца баницата на котките и да гледа със гладен поглед как те погълнаха всичко. Сърцето ми се скъса. Не можех да накърня и малкото му достойнство и се обърнах влязох в закусвалнята купих му баничка и му я дадох.

 - Не ми я давай, бе дете! Тя беше за котките! - Но аз му я тикнах в ръцете и тръгнах без да чакам. Зад гърба си чух тихо:

  -Благодаря!

  Срам е, срам за нас! За държавата ни! Защото тези болни, изоставени, ограбени от банките хорица са наши, съседи, познати и близки. И ние в лицемерният си срам, страх и глупост отвръщаме погледа си от тях и се правим, че не ги виждаме! Успокояваме се, че те видиш ли някак сами са си го причинили! И слушаме и въздишаме по лицемерни, религиозни или политически идеали. Гордо и показно размахваме пари давайки ги за дарения така, че всички да видят колко сме европейци и филантропи! А забравяме, че сме българи, че сме хора и, че всеки миг съдбата може да се обърне и ние да сме тези които да седят сами в мрака, в скръбта и болката си! Може всеки от нас да е следващият отхвърлен и изоставен с единствен шанс да се нахрани ровейки в контейнерите за огризките захвърлени от други.

  За това, че сме виждащи слепци! За това, че молим господ да ни помогне, а не помагаме на нуждаещите се! За това, че душите ни са болни и от това страдат и телата ни и децата ни и родината ни! Примирени и покорни слепци, умиращи в мизерия или сред несметни богатства! Винаги САМИ!


Какво четем:

🔴 Най-прочутите латински сентенции

🔴 С влак от София до Бургас за 3 часа

🔴 Хвърлят ли роми децата си пред коли (ВИДЕО)

Източник: spodeli



Коментари



горе