Погребах мечтите си завинаги

В един момент в далечината, но в отсрещното платно забелязах друга кола, спряна в аварийната лента, с отворен капак. Събрах кураж и отидох да попитам шофьора за номера на «Пътна помощ». Сърцето ми подскачаше от жегата и от притеснение какво да кажа на този човек и да не би да ме помисли за някоя магистралка. Когато приближих, видях, че на седалката се беше опънал мъж с костюм и слънчеви очила и като че ли беше задрямал. Изкашлях се и почуках по стъклото. Учуден, той ме попита какво прави по това време момиче като мен в тая жега на магистралата. Изчервих се и му обясних проблема си. Непознатият излезе от колата си и тогава видях, че е красив, висок, млад, около 27-28-годишен. За секунди изтръпнах, като че мъж не бях виждала, ала усетих, че този е специален. Обясни ми, че чака «Пътна помощ» да прибере колата му. После отидохме до моята, той я погледна и каза, че нищо й няма, просто съм я задавила с бензин и вече мога да потеглям. Благодарих и му предложих да го закарам до София, задето ми помогна. Все пак пътуването ми до Пловдив не беше спешно. Той не искаше да ми разваля плановете, но аз настоях и когато най-сетне дойдоха да изтеглят колата му, все пак се съгласи да се качи при мен. По пътя към София се запознахме. Казваше се Деян, на 28 г., от Пловдив, висшист и работеше като одитор в една фирма. Беше тръгнал в командировка към София.

Съдбата обаче пресече пътищата ни и ни срещна на магистрала “Тракия”.

Преди да се разделим, си разменихме номерата, и аз се прибрах вкъщи. Нашите много се учудиха, че се връщам толкова бързо, защото им бях казала, че ще спя в Пловдив. Набързо им разказах всичко и те много се смяха. На другия ден Деян ми позвъни, че все още е в София заради колата, и помоли да се видим. Бях много щастлива и в същото време неуверена, защото за първи път щях да излизам с мъж, когото не познавах. Почти целия ден бяхме заедно, много неща си казахме и се опознахме. От този ден в сърцето ми се настани любовта.

С Дидо се виждахме всяка седмица. Той често идваше в София, а аз започнах редовно да ходя в Пловдив при приятелката си и заради него. Така измина една година. Накрая с Дидо не издържахме и той ме покани официално пред родителите ми да отида да живея при него в Пловдив. И без това си имаше собствено жилище. Нашите вече го познаваха достатъчно и му имаха доверие, а и го приеха като мъжа до мен. Така отидох в Пловдив. Беше ме малко страх, защото започвах нов живот, на чисто, без приятели и без работа. Дидо обаче не беше само мой приятел и мъжът на сърцето ми, той беше и мой учител. Помагаше ми и ми даваше кураж за всичко, защото в началото бях депресирана и отчаяна. Той беше много мъдър човек и все боравеше с философски мисли и ми казваше така:

”Всички понякога падат, но разликата между силните и слабите е времето, което губят, за да се изправят!”

Тези думи няма да ги забравя никога! Дидо успя да направи от плахото и неориентирано момиче, каквото бях, една красива, лъчезарна и изпълнена с ентусиазъм и вяра в себе си жена. Три години живяхме в хармония и любов и околните ни се чудеха и ни завиждаха, защото рядко се среща толкова силна връзка между мъж и жена. Родителите на Деян ме приеха топло и за тях бях мечтаната жена за сина им. И до днес аз съм тяхното момиче. Сутрин ставах рано, оправях дрехите му, гладех ризата му, лъсках обувките му, а той приготвяше закуската. Обикновено излизаше по-рано от мен, но на вратата винаги се целувахме, казвахме си мили думи, а аз по навик му оправях вратовръзката и си го целувах по брадичката. Там най-много обичах, а той ме целуваше по вратлето.

Един ден Дидо трябваше да замине в командировка и аз му оправих багажа. Целунахме се, както винаги, и го изпратих, после му помахах. Обикновено по обед той ми звънеше, но този път не го направи. Бях си взела почивен ден, защото не се чувствах добре, и мислех аз да му позвъня, но си казах, че може би шофира, и не исках да го притеснявам. По едно време започнаха да ми звънят познати и колеги по телефона и странно - всеки ме питаше как съм, а аз се смеех по телефона и обяснявах, че чакам да ми се обади Дидо. Хората отсреща са знаели какво е станало, но никой не е смеел да ми каже, защото са усещали, че аз все още не знам. Но аз, тъпачката, пак не подозирах защо точно в този ден телефонът ми прегря от обаждания на тъжни гласове. Само Дидо не ми звънеше. Вечерта напазарувах и тъкмо се прибрах, за моя изненада родителите ми ме чакаха пред апартамента. Влязоха и едва тогава видях, че са бледи и посърнали, но аз - тъпа и заблудена - все им се усмихвах и не исках да ги питам какво им има, макар да виждах, че баща ми беше неспокоен и искаше нещо да ми каже. Майка ми също. Накрая ме помолиха да спра да шетам и да седна да ги изслушам.

Тогава научих трагичната новина, която преобърна живота ми и го срина за секунди.

Дидо катастрофирал и починал на място. Загубих ума и дума и изведнъж спрях да мисля. Като на филм виждах до себе си образи, чувах гласове, но не знаех къде съм. Ставах, разхождах се из апартамента, а нашите не знаеха какво да правят с мен. Сякаш ме обзе някаква лудост и започнах да чистя, да мета, да мия, а нашите ме гледаха като обезумели. Само Дидо беше в мислите ми и как сутринта се разделихме. Ходех непрекъснато на балкона да видя дали колата му не е пред блока, но уви - нямаше я. Надявах се да чуя, когато се прибере, как включва алармата, но чувах само смеха на децата пред блока. Привечер се появиха и родителите му, незнаещи на кой свят се намират. Плачеха, а аз просто стоях и гледах. Само една сълза се стичаше по бузата ми. Вечерта беше тежка. Имаше много хора вкъщи - едни идваха, други си отиваха, но мътно си спомням как съм я прекарала. И денят на погребението ми е през мъгла. Кой се е занимал с това, просто не помня. Изпратихме Дидо в другия свят, а аз останах сама. Единственото, което имам и до днес от него, е годежният пръстен, който ми подари 5 месеца преди трагедията. След смъртта му загубих вяра в живота, погребах мечтите си и изгубих себе си. Живеех ден за ден, така е и до днес. Прибирах се вечер от работа и всичко вкъщи ми напомняше за Дидо, като че ли той ме чакаше там. Даже въздухът мирише на него и парфюмите му. Отварях гардероба, където стояха саката и панталоните задно с ризите, които периодично гладех, и обувките, които лъсках, макар да нямаше кой да ги облече и обуе. В банята си стояха неговият шампоан, душ-гелът, самобръсначката - нищо не исках да изхвърлям. До вратата си стояха домашните му чехли.

Тази година станаха 4 години от смъртта му, но аз все още живея с него и с вещите му.

Няма как да го забравя и знам, че ако сега ме гледа, иска да съм щастлива с някого и знам, че прави всичко възможно да ми намери партньор, но аз не искам. Не ми липсват контактите с мъже и в никого не виждам и частица от Дидо. Наскоро почиствах банята и без да искам, изтървах електрическата самобръсначка, която той ползваше да си оформя брадата. Приставката й се отдели, когато падна на земята, и като се наведох да я вдигна, в ръката ми паднаха малки косъмчета - от брадата му. Разплаках се и ги събрах с болка. Сложих ги в една бяла хартия и ги увих. Сега те са ми като талисман в чантата, защото само това ми остана от тялото на Дидо. Може да ме мислите за луда, но ако някой от вас е обичал истински и е загубил човека до себе си внезапно, може да разбере как се чувствам. Благодаря на съдбата, че ме срещна с този мъж и се надявам отново да ни събере, но в другия живот, ако има такъв. Според мен любовта дори и след смъртта може да е жива и човек може да обича вечно. Ще отговоря на всички, които ми пишат.
Моля ви, нека писмото ми завърши с едни от последните думи, които Дидо ми каза: “Трагедията на живота не е, че свършва толкова скоро, а че чакаме толкова дълго да го започнем!”

Болка от спомени

Писмото е публикувано във в. "Лична драма"

Какво четем:

Коментари