Сладките осемнайсетгодишни


Чаках своите осемнайсет години така, сякаш в деня, в който ги навърша, Господ ще слезе на земята, за да ме поздрави лично.

Работех в Народната библиотека, където майка ми ме уреди с връзки, за да направя необходимия за кандидатстване осеммесечен трудов стаж. Бях се провалила на кандидат-студентските изпити и по онова време това си беше голям срам – пълната отличничка от гимназията разнася книги из читалните, моля ви се! Почти бях престанала да се храня и поради километрите, които извървявах из складовете на Народната библиотека, бях станала кожа и кости. Сутринта в деня на празника си припаднах от глад у дома. Майка ми се изплаши до смърт, направи ми закуска и дълго стоя на масата срещу мен да ме гледа как дъвча и преглъщам, докато ръката ѝ ме галеше по косата. На работа почерпих колежките си. Бяха невероятно мили дами на различни възрасти, които се грижеха за мен като за дете. Купих кафява торта с бели розички от една социалистическа сладкарница и разредена кока-кола в пластмасови чаши от барчето в мазето на библиотеката за почерпка. Подариха ми шал и книга. Стихове на Дамян Дамянов. Вечерта имах приятели на купон у дома, откъдето майка ми придвидливо се беше изнесла за през нощта.

На следващия ден седнах на старото си бюрце в стаята на Междубиблиотечно заемане, където работех, и горко се разревах. Милите женици там бая се изплашиха от тази спонтанна моя тъга. Когато ме попитаха защо плача, през хлипания излях:

„Защото вече съм стараааааа….”.

Това истински ги разсмя, разбира се.

Но беше факт – чувствах се стара. Животът ми на пълнолетен човек в онази 1987-а година изглеждаше толкова предвидим и скучен, че можех да го сравня единствено с обезличената подреденост на старостта. Щях все някога да вляза в университета, после щях да се омъжа, за да ме разпределят да работя в едно и също село с мъжа ми, щях да имам ведомствен стол, станция на морето, заем от взаимоспомагателната каса, апартамент в новостроящ се панелен квартал, партийни или ОФ събрания, приятели и колеги и приятели и колеги ченгета, все по-смаляващи се мечти и все по-раздуващо се лицемерие. Представях си как в някакъв момент раждам деца просто, за да ми се случи нещо интересно. Как си шия дрехи по „Бурда“ и моля познати, пътуващи „на запад“ да ми носят цветни чорапогашници и сапуни Fa. Как цял живот от някое друго бюро или от мултиплицираната си в хиляди други панелни домове една и съща кухня мечтая някога да видя Париж, Лондон, Рим, Мадрид… За Америка ресурсът на мечтите ми дори не стигаше, защото си знаех, че няма начин изобщо да стъпя там. Мечтаех за театъра – сцената ми се виждаше единственото възможно бягство от побиращия се в точки и подточки план на моя бъдещ живот. Ми как да не ревеш?!…

Детето ми става на осемнайсет.

Планирала е всичко отпреди година. Записала си е шофьорски курс точно така, че да може да държи изпит за книжка два дни след навършване на пълнолетие. Сама е ангажирала бар, събрала си е пари за някакъв тоалет, „букнала“ си е фризьор. Така или иначе си ходи на фитнес и спортува, яде здравословно и пази природата, така че е в чудесна форма и това ѝ дава самочувствие. Поякога все още ѝ правя закуска и често я галя по косата. Приема грижата и ласките ми с разнежване и прегръдка – някога аз приемах тези на майка си с обръщане на очи и лека досада. За рождения си ден ходи на вечеря и пие специално розе. Ще завърши престижно училище, в което се говори на английски. Наесен заминава да учи. Сама си е намерила университети, кандидатствала е в тях и в пощенската ни кутия и на имейл адреса ѝ все още идват покани да се запише в еди кой си, защото там ѝ обещават еди какво си. Избира си бъдещото училище не само според учебната програма, но и според местния климат – не иска да е на мрачно, облачно и студено място. Явява се на онлайн интервюта и когато я виждам на екрана на компютъра минути преди да я види комисията, зяпвам – не е нужен нито един от подготвените от мен професионални съвети за добро представяне – то си знае детето. Прави си бюджет на парите, поставя си цели, стои до късно и става по нощите, за да си ги постига.

Има десетки приятели, които правят като нея. Понякога чати с тях, докато заедно гледаме филм у дома и това ме докарва до лудост. Чувството ѝ за хумор е световно. Световно е и мисленето ѝ. Набелязала е места, където смята да пътува в близката година. Планирала е да прави стажове и да учи по допълнителни програми в някакви точки на света, до които се стига с осемчасови полети. Вижда се в бизнес конгломерати, в престижни галерии, в световни организации. Не се съмнява, че може да променя света, просто организирано и вдъхновено обмисля как точно да го направи.

И нищо не може да я спре.

Знаете ли, не е само моето дете така. Нашите деца, които ние, дето бяхме на техните години, когато започна преходът, отгледахме, вече пораснаха. И са такива, каквито новото време има нужда, както нашето е имало необходимост да има точно нас. Всякакви са децата ни точно така, както и ние бяхме – има и амбициозни, но и „по течението“, и умни, но и мързеливи, и смели има, но и нагаждачи, и с огромни светове в главите и умовете си, но и такива, чието тесногръдие плаши. Хора са.

Възпитаха се така, както ние им помогнахме да го направят. Видяха ни по площадите, когато ги водехме на митинги в детските им колички. Внимателно ни наблюдаваха как се справяме с новите реалности, в които паданията бяха много, а ставанията трудни. Преживяваха с нас новите реалности, където ние трябваше някак да приложим онези стари добродетели, на които ни учеха, и въпреки това да оцелеем. Виждаха ни озверели и овълчени, конформисти и предатели, чуваха ни да говорим за корупция и олигархия и свикнаха да слушат непрекъснатото ни безсмислено и бездействено мърморене.

От огорчението, с което живеем, разбраха, че трябва да се махнат оттук. По-големите отдавна заминаха. По-малките вече събират багажа. Вече не отиват просто да чистят къщи и да разнасят пици по домовете, а с цялото си самочувствие на европейци, които по право имат места по цялото земно кълбо. Дори провинциалният дух на малката нация вече не ги владее. Пускаш ги в който ти хрумне съвременен голям град и те моментално се вписват в средата му. Докато се озърташ, за да се ориентираш, вече са инсталирали най-подходящите апове, с които всичко им е в дланта – транспорт, магазини, забавления, музеи. Изглеждат точно като връстниците си в онзи свят, който, за да отличим от нашия, наричаме „цивилизован“. На осемнайсет говорят минимум по два езика. Състезават се наравно с онези, които някога плашеха нас, само защото идваха от по-големи и мощни държави. Хич не им пука – вървят напред и действат по вселенски планове, които сами си правят както им хрумне. Променят в движение, откриват, борят се. Със сигурност от време на време им се плаче. И хубаво е да сме наоколо, за да им подложим рамо, докато го правят. Че и ние мъничко да ги погалим по косите, както нас ни галеха…

Преди ден се случи така, че се разприказвах с едни майки от Раднево. Хубав бил градецът, поминък имало – цяла „Мини Марица-Изток“ и няколко ТЕЦ-а, където заплатите били повече от прилични, хората живеели добре и всичко си имали. Вярвам им – едни усмихнати, хубави жени около своите трийсет и нещо, четиредесет, добре облечени, информирани и любопитни към света. По-млади от мен жени, деца са били, когато ние вдигахме студентски стачки. Разказват за децата си и нормално – вълнуват се. На еди коя си момиченцата са балерини. Печелили конкурси и ходели да танцуват на фестивали в Испания, тука нямало къде. На друга синът ѝ тренира ММА – така трябвало, че в тоя живот у нас, пък и по света да може да се защитава. На трета дъщерята е първа на европейски конкурс за поезия. В града в Италия, където се провел конкурсът, кметът я поздравил лично и ѝ казал, че оттук нататък това е неин втори дом. Церемония имало, писали по местните вестници, че една тийнейджърка от българския град Раднево е най-добрата млада поетеса на Европа. А пък в Раднево журналистите нищо не написали. Било време на политически избори и вестниците им били запълнени, едно квадратче даже не можело да се намери, така обяснили. Пък после, когато минали изборите, преценили, че информацията за оцененото навън българско дете от града им е вече остаряла. И пак даже снимка с текст отдолу не пуснали. Не било интересно, и колегите им в София не били пишели за децата ни математици, дето печелят разни световни олимпиади. Трета ми разказва, че детето ѝ ще учи прогимназия в Стара Загора, а после гимназия в София. Така от само себе си ще се подготви за бъдещото си заминаване.

„И да се върне от университета в чужбина – казва, – пак в Раднево няма да си дойде.”

„Защо така – питам, – нали има поминък и хората са добре?”

„Тясно е – отговаря ми майката, – душно е като атмосфера за младите. Искам да има всякакви възможности детето ми. И да го оценяват и подкрепят, когато го виждат, че може.”

Нищо им няма на децата ни, мили пораснали деца от времето на прехода, които днес сме родители на осемнайсетгодишните! Прекрасни са, направо страхотни! Даже се чудя как ни се получиха такива на нас, дето изнесохме и продължаваме да носим на гърбовете си цялата родна политическа свинщина. На нас, дето помним какво значи духовност и култура и които с очите си виждаме как я превърнаха във виц, в обществена смешка. С какво заслужихме тези умни хлапета, на които нищо тук не можем да предложим и които от детските им години подготвяме за „световни хора“… за да не ги наричаме повече „емигранти“, че горчи някак?! Е, получиха ни се невероятни децата, въпреки нашите грешки. А може би точно заради тях. Дадохме им това, което успяхме да съхраним и което успяхме да научим и разберем. Остана само да им отвоюваме обратно държавата. Или поне да им покажем смисъла те да си я отвоюват.

Нашите сладки осемнайсетгодишни мъдреци, на които ние, децата на прехода, днес единствено се надяваме…


Какво четем:

🔴 Ивановски скални църкви – българското чудо

🔴 пациентка с левкемия е в ремисия без лечение

🔴 Катрин Тасева спечели бронз на обръч в Пезаро

Източник: Площад Славейков



Коментари



горе