Татяна Илиева: Кипър ни е мащеха, но ни дава подслон, Родината макар и жестока, си е наша майка


“Ще пазим теб, Българийо, в сърцето / и споменът за майката добра. / При мащеха доведох си детето, / но вярвам, тя ще бъде по-добра”.

Така една млада българка от Никозия излива в стихове своя живот. Къде е “у дома”, къде е надеждата?, пита тя. Как отговаря на тези въпроси съдбата на семейството й, разделено от години между България и Кипър? Може би не всички ще се съгласите с мислите и чувствата на Таня Илиева, но прочетете нейната история…

Представи се на читателите на “Български новини”..

Здравейте! Казвам се Татяна Георгиева Илиева, на 34 години. Щастливо омъжена за Илиян Илиев и с прекрасна дъщеря на 14 години – Габриела. Родом съм от едно райско кътче – Белоградчик. Вече 12 години живея и работя в Кипър, в Никозия.

Какъв беше животът ти в България?

Завърших училище и почти веднага се омъжих… Съпругът ми търпеливо ме изчака 3 години, за да завърша училище, и още една година след това. Бог беше благосклонен към мен и ме дари с прекрасен човек, който е винаги до мен в трудните моменти. Подкрепя ме и ме обича безпрекословно, моята опора в живота. Детето ни е едно прекрасно нежно създание, което осмисли живота ни, но, когато не можеш да му предложиш нормално детство, дори едни нормални условия за отглеждането му, нещата вече стават сериозни. Живеехме при родителите му, после при моите, но разликата в поколенията, както при повечето семейства, принудени да споделят един покрив, си каза думата.
Затова ли решихте да напуснете България?

Съпругът ми работеше по онова време в “Бърза помощ”, а се знае, че заплатите на медиците в България не стигат за нищо. Искахме да имаме собствен дом, където да сме самостоятелни и щастливо да отглеждаме плода на нашата любов, но беше невъзможно. Това беше и основната  причина да напуснем България и да потърсим работа в чужбина.

А как се озовахте точно в Кипър?

Имах приятелка (на която цял живот ще съм благодарна), чиято майка е омъжена на острова, и двете ни подадоха ръка в трудния за нас момент. Те намериха работа на мъжа ми и така надеждата проблясна в очите и на двама ни. Той замина и ме остави с дете на 2 годинки. Това беше един от най-трудните моменти в живота ми, към който не искам да се връщам. Беше трудно и за двама ни – той сам в Кипър, а аз, макар и с детето – сама в България. Затова след половин година решихме, че трябва и аз да дойда при него, защото парите, които той изкарваше, ги изпращаше на нас и не си заделяше нито цент. Тръгнах, без дори да имам представа къде отивам. Оставям дом, дете, родители и приятели, загърбваш досегашния си живот и отиваш къде? При своя любим! Това беше единствената мисъл, която ме крепеше.

Помниш ли как пристигна, какви са първите ти впечатления от Кипър?

Оооо, първото ми пътуване бе наистина запомнящо се! Беше декември – ужасен студ и мъгла. Качихме се в самолета, поседяхме половин час и ни свалиха. Паднала мъгла и отложиха полета за сутринта. Хайде пак през гишетата да анулират проверката. Почти цяла нощ седяхме на аерогарата, докато решиха да ни извозят в хотел “Хемус”. Изсипаха ни вечерята в скута и ни разхвърляха по стаите. Хапнахме набързо и тъкмо се затоплихме и заспахме, и в 5 сутринта ни събудиха и пак – автобус, летище, чакане. А можете да си представите ужаса на съпруга ми, който ме чака на летището в Ларнака, когато вечерта изведнъж полетът от София изчезва от екрана. Никой не дава информация какво става. В крайна сметка се разбрало, че полетът е отложен за сутринта и се върнали в Никозия. И най-сетне на 4 декември 2000 г. към 12 ч. на обяд пристигнах на острова.

Първото ми впечатление? Почувствах се като в Рая. Измръзнала и недоспала, изтощена физически и емоционално, изведнъж ме посрещна ослепително приветливо и красиво слънце. Вярвате ли, това беше първата ми мисъл: “Аз съм в Рая”. Ненавиждам студа от малка и на тукашния климат наистина се чувствам комфортно. Нямах търпение да видя Илиян и да мога свободно да поплача и да излея насъбралата се в мен емоция. Виждаше ми се толкова променен, макар и за кратките 6 месеца, в които бяхме разделени. Имаше тен, хубави дрехи, собствена кола. Пътят. Палмите. Слънцето. Всичко беше като на филм…

Заслужаваше ли си този “филм”, който сте изживели?

Бях решена да дойда, да работя и на всяка цена да изкараме позволените тогава 4 години. Работата, за която дойдохме, беше в оранжерии за цветя. Илиян пръскаше цветята с различни препарати. От лекуване на хора в България се превърна в лекар на цветята. Живеехме в къщичка вътре в самите оранжерии с още едно семейство, на възраста на родителите ми. За мен всичко беше ново и интересно. Провинциалното момиче, дошло в големия град! Радвах се, че съм тук, макар че тъжах за дома и детето.
Не започнах веднага работа. Бях вкъщи цели 3 месеца… Очаквах с нетърпение да стане 16 часа – времето, когато се прибираха всички у дома след работа. Първият месец беше добре, но това стоене сама започна да тежи. Реших, че ще използвам времето, за да науча езика и следващите два месеца по цял ден четях и учех. На третия месец започнах работа в цветарницата при цветята.

Това е твоето първо работно място. Как се справи?

Да, това беше първата ми месторабота в Кипър. Започнах с езиковите проблеми. Мислех си, че съм научила нещо от гръцкия език, но там се сблъсках с жени, които ми говореха, а аз не схващах нито дума. Мислех, че знам повече от 200 думи, а изведнъж се оказа, че не разпознавам нито една. Но аз съм упорит човек. Много слушах, когато говореха около мен. Запаметявах думи, след това питах какво означават и така напредвах.

Самата работа беше тежка, но не чувствах умора. Имаше много българки, жени на средна възраст, които ме учеха как да бера цветята, как да ги чистя и въобще за „законите на джунглата” там. Назначиха ме на работа при розите. Бях  22-годишна – най-младата там. Не мога да кажа, че съм имала особени трудности с колежките. Не че нямаше такива, които се опитват да ти подлеят вода, но аз бях над тези неща. Точно след 3 месеца жените, с които работех, правеха своите 4 години на острова и трябваше да си тръгнат за България. Това беше моментът, в който учена-недонаучена в работата останах най-старата работничка при розите и ми дадоха нови жени, които да обучавам. Харесвах работата си и вложих всичките си усилия, за да разбера как точно да се грижа за розите, защото те са многогодишни растения и от твоята ръка и преценка къде да отрежеш розата зависи дали ще роди отново или ще изсъхне. Това си е цяла наука! И така минаха неусетно 4 години. След това увеличиха възможните години за престой на чужденците на 6 и ние останахме още.

Това е много дълъг период, през цялото време ли беше разделена от детето си? Кое ти даваше спокойствие, за да продължите да работите тук?

Разбира се, това е преломен момент в живота на една майка. Раздялата с детето е голяма психическа драма. И все пак я преодоляхме. Всяка неделя се чувахме с детето, то си растеше без нас. Бях спокойна, че майка ми полага най-добрите грижи за нея, но в същото време майчината болка ме изяждаше отвътре. Но стисках зъби, защото исках да постигнем целта си и да устроим едно по-добро бъдеще за дъщеря ни. Виждахме се рядко – веднъж годишно, когато се прибирахме в отпуск. Радостта ни беше голяма в този месец, но с привкус на раздяла. Започвах да стягам багажа, а Габи обикаляше отстрани и повтаряше: „Мамо, защо пак трябва да си отивате? Защо, мамо?“ Как се отговаря на този въпрос? Казвах й: „Маме, отиваме да изкараме парички, за да си купим наш дом. Да ти направим детска стая. Ти ще си я избереш! Каквато ти искаш! Няма да плачкаш, миличка…“ Не пожелавам и на враговете си да преживяват това, но вярвам, че това ни направи по-силни. Животът кали и дъщеря ни!

Поне успяхте ли в плановете си за ваш дом?

Четирите години гурбет станаха шест. Благодарение на тях купихме наш дом във Видин, откъдето е съпругът ми. Обзаведохме го по наше желание и модел. Искахме да е комфортно, топло, уютно като оазис на нашата семейна любов. Габи избра своята стая с мотиви на морско дъно и се радваше, че ще има свой кът за предстоящия и важен път напред в живота. Бяхме щастливи, че сме тримата заедно и то не къде да е по света, а В КЪЩИ.

Когато се прибрахме, Габи вече трябваше да бъде първокласничка! Преди да напуснем Кипър, работодателят, при когото бяхме, помоли Илиян да се върне след 3 месеца. На този човек, вече покойник, дължим много. Времето течеше и ние трябваше да вземем решение дали мъжът ми ще се върне или не в Кипър. Мислихме и обсъждахме дълго тази перспектива. Не ни се искаше отново да се разделяме. От друга страна виждахме, че цената, която бяхме платили с работата в чужбина, си струваше и реализирахме мечтите си. Трите месеца минаха бързо и още веднъж взехме решението да живеем отделно на няколко хиляди километра разстояние. Той се върна, а аз останах във Видин с първокласничката.

Имахме апартамента, за който жадувахме и не жалехме средства, за да го направим своя мечтан дом. Но сутрин, след като завеждах Габи на училище и се приберях в него, оставах в него сама! Тогава осъзнах, че домът е там, където са твоите близки и там, където се чувстваш щастлив. Имах дом, но какво да го правя, когато съм сама? Колкото изкарваше Илиян, пращаше на нас и пак не стигаха нито за нас, нито за него. Разбрах, че така не става и отново стегнах куфарите. Оставих Габи да продължи втори клас без нас и дойдох на острова.

А защо не взехте детето да живее с вас?

По-късно решихме да я вземем тук при нас. Не можеше да продължава така. Виждахме, че животът в България не става по-добър, а напротив – с всяка изминала година ставаше все по-несигурен и труден. След дълги години, разкъсвайки се между две държави, между сигурния живот и дъщеря ни, решихме, че за всички ще е по-добре да сме заедно. И то в Кипър. След като Габи завърши втори клас и се научи да пише и чете на родния си език, на което лично аз държах много, тя дойде при нас. Решението, което бяхме взели, могеше и да има негативен ефект за едно малко дете, защото обстановката, езикът, хората са напълно непознати. Но за наша радост нещата се развиха по най-добрия начин. Габи се бореше, сама научи езика, сама подготвя уроците си и до ден-днешен, и сама се справя с живота. Сега е в гимназия и, въпреки сложността на материала, се справя чудесно и се гордеем с нея!

Как минаваше животът ви тук след като вече цялото семейство се събрахте? По-добре ли се устроихте?

След премахването на визовия режим сменихме работата си, защото Илиян все пак не можеше цяла вечност да работи сред препаратите и отровите, с които пръскаше растенията всекидневно. Тогава намерихме работа в един завод за алуминий и желязо. Всъщност беше на родителите на моята приятелка Ани, която ни подаде ръка да се установим тук. Работата ми харесваше, макар да беше трудна за жена. Дадох всичко от себе си, спечелих доверието и на работодателите, и на колегите.

За съжаление, кризата не пощади и нас. Ето, от няколко месеца и аз съм безработна. Не се притеснявам. Който има „орекси”/желание/ за работа и не се плаши от нея, няма проблем да намери такава, поне така мисля аз. Трудностите са тези, които ни отварят нови пътища и върхове за преодоляване. Те ни правят по-силни и упорити в извървяването на житейския ни път.

Какво те крепи в тази ситуация?

Крепят ме най-любимите ми хора. Може би нямаше да мисля така, ако до мен не бяха моята истинска, голяма и нестихваща любов – Илиян, и най-изгарящото слънце на света – Габи. Затова от позицията, на която съм сега, знам, че нищо не може да ме събори, щом сме тримата заедно и сме хванати ръка за ръка.

Крепи ме и поезията, с която се занимавам. Това е моят вътрешен свят. Винаги съм обичала поезията и съм я носела в сърцето си. От няколко години насам изразявам чувствата, мислите, емоциите си, пишейки стихове. Вече публикувам в няколко литературни сайта. Имам написани над 600 стиха и се радвам, че Бог ми отвори вратите към поезията и ми помогна да изразявам себе си и всичко от заобикалящия ме свят чрез думите и римите. Благодарна съм на страната, която ни е приютила и ни дава хляб и подслон, макар и да е мащеха. Докато е тук на острова моята дъщеря и ние сме щастливи, дотогава ще останем в Кипър. Ако пък стане вече невъзможно за живот, имаме родина, която макар и жестока, си е наша родна майка…


Какво четем:

🔴 Казусът "Иванчева" изправи софиянци на нокти! Не е за вярване каква защита й дръпнаха в мрежата

🔴 Снимка от София разплака България! Това българско момче е...

🔴 Прогноза до края 2018: Вашето близко бъдеще зависи от това, което видите първо в тази картинка!

Източник: newsbg



Коментари



горе