Аз трябваше да съм мъртъв, не невинният човек


Прави са хората, като казват, че животът е непредсказуем и ни поставя пред избори и изпитания, за които дори не сме се сещали. Някои решения са лесни, други – спонтанни, трети тежат като смъртна присъда. Истинска драма преживях преди десет години и тя изцяло промени съдбата ми.
Много обичах приятелката си Виолета и точно сляпата любов към нея в един момент ме завлече на дъното. Тя не беше от жените, които се задоволяват с малко, разпределят парите, за да изкарат от заплата до заплата. Красива, кокетна и суетна, бившата ми искаше и невъзможното от мен. Бях готов на всичко, само и само да не я загубя. Страхът, че може да ме напусне, се оказа по-силен от инстинкта ми за самосъхранение. В стремежа си да задоволя всичките й желания и капризи започнах да върша глупости. Коя от коя по-голяма. След като продадох жилището, което наследих от баща си, и за нула време профуках всичките си спестявания, раздялата с Виолета стана съвсем реална. Тя нямаше да приеме живот с лишения, значи аз трябваше да намеря пари. Затова реших да си пробвам късмета – започнах да играя комар. В началото ми потръгна и точно помислих, че късметът ми се е усмихнал, изведнъж се завъртях в черна серия. Като другите глупаци и наивници, и аз си казах, че това е просто временно и след няколко игри отново ще започна да печеля. Просто трябваше да изтърпя и затова през деня взимах заеми от приятели и колеги, а вечерта пропилявах всичко.
Наближаваше рожденият ден на Виолета. Напоследък беше започнала да се държи доста неприятно и грубо, затова исках на всяка цена да й направя подарък, който ще я впечатли и ще я накара да промени лошото си отношение към мен. Така преминах всички разумни граници. Като най-долен крадец обрах златните накити на собствената си майка и обсебен от своята щастлива звезда, влязох в казиното... Наближаваше полунощ, когато пиян и съсипан, го напуснах. Бях разорен. За няколко часа пропилях скъпите бижута, пазени от поколения в семейството, както и спомените на майка ми.
Едва се държах на краката си и клатушкайки се, вървях в тъмното – без посока, без мисъл в главата, без капчица надежда. В един момент, останал без сили, паднах по лице на мокрия асфалт. И както лежах в калта, внезапно ме напуши смях – див, истеричен, налудничав. Вече не можех да се залъгвам – аз не ставах за нищо. Бях долен крадец, пропаднал покерджия и прост неудачник. Как ще погледна майка си в очите и ще й кажа, че със собствените си ръце съм я обрал? Ами Виолета? Представих си как презрително свива уста, вирва нос и ме отминава като най-долно нищожество... Това не можех да понеса. По-добре беше целият този кошмар да свърши веднъж завинаги.
Лесно, на пияна глава и потънал в отчаяние, реших, че единственото ми спасение е да сложа край на живота си. Дъждът се усилваше и допълнително ме депресираше. Бях мрачен и потиснат, когато видях в далечината фарове на приближаваща кола. Това беше моят час – отчаян и обезумял, реших да се хвърля пред нея. Всичко щеше да приключи бързо и лесно.
Следващите няколко минути никога няма да забравя. Стоях на пътя, светлината от фаровете ставаше все по-ясна и в следващия миг изскърцаха спирачки. Чух глух удар. Стиснах очи и се чудех защо нищо не чувствам. Когато ги отворих, на метри от мен видях колата, забита в крайпътно дърво. Страхливо приближих и забелязах, че главата на шофьора лежи върху волана. В този момент изтрезнях напълно. Няколко секунди се взирах в чистачките, които продължаваха да работят, после се обърнах и избягах.
Не помня как съм се прибрал. Заключих се в стаята си и до сутринта не мигнах. По-късно чух от познати, че заради влошената пътна обстановка предишната вечер са станали доста произшествия. Един автомобил се забил в крайпътно дърво и шофьорът, който го управлявал, е починал на път към болницата... Бях сигурен, че това е онзи мъж, който умря, за да запази мен... Мразех се! Не се побирах в кожата си. Вече бях не само крадец и комарджия, а и убиец! Един човек загуби живота си по моя вина. Аз трябваше да бъда мъртъв, а не невинният човек.
Както всеки убиец се връща на местопрестъплението, така се върнах и аз. Не на мястото на катастрофата, отидох на погребението. В града ни не стават често големи нещастия и трагедии, така че бързо разбрах кой е загиналият, кога и къде ще е опелото. Някой може да се възмути от постъпката ми и може би ще има право, но аз наистина дълбоко страдах и се разкайвах. Пред ковчега, виждайки с очите си злото, което бях направил, се сринах и исках аз да бъда на мястото на жертвата. Никога не бях се чувствал по-нищожен, по-подъл, по-излишен.
Писъците на отчаяната вдовица, която държеше в ръцете си невръстно дете, разбиваха на парчета сърцето ми. Изгориха ме като въглени горещите сълзи на безутешните родители – те бяха изгубили най-скъпото, единствения си син.
Няколко дни не бях на себе си. Проклинах се, крещях, плачех с глас, а в кошмарите си чувах как жертвата ме обвинява, че съм оставил дъщеря му без баща. Седмици наред бълнувах, но когато кризите отминаха, взех важно решение, което промени няколко живота. На панихидата за 40-ия ден изчаках вдовицата да се прибере от гробищата и събирайки цялата си воля, позвъних на вратата й. Когато младата жена излезе, се представих за приятел на съпруга й от ученическите години. Излъгах, че съм разбрал случайно за смъртта му и съм дошъл да поднеса съболезнованията си. Нещастната жена ме гледа мълчаливо няколко секунди, после избърса сълзите, които се стекоха по бледото й лице, и ме покани да вляза. Стоях в малката дневна и гузно оглеждах снимките по стените - всички те бяха запечатали незабравими моменти от щастливия живот на семейството. Допреди злополуката. Усмивките на съпрузите ме пронизваха като остриета - Господи, аз разруших живота им! Детски плач ме изтръгна от мрачните мисли. По челото ми се стичаха тънки струйки пот. Извиних се на домакинята, измислих някаква неотложна работа и на тръгване обещах, че пак ще ги посетя.
И изпълних обещанието си. Когато след два дни отново се изправих пред вратата им, в ръцете си държах пълни чанти с хранителни продукти. Така започнах редовно да гостувам на Калина и малката й дъщеря Весела. Бях при тях, когато малката вдигна много висока температура и се наложи спешно да я закараме в болницата. Чух първата й дума, станах свидетел на първите й стъпки, видях дори как духна свещичката за рождения си ден... Все по-често гостувах в този дом и някак неусетно се сближих с вдовицата и детето. Излизахме заедно на разходка, носех Весела на конче, купувах й бонбони и с часове я люлеех на люлките. С времето в очите на Калина по-рядко се появяваха сълзи и все по-често в тях вместо мъка виждах друго – доверие.
Не знам кога и как, но престанах да мисля за Виолета, да се интересувам от скандалите, глезотиите и номерата й. Приключих с нея. Спрях да пия, за комар не исках да чувам. Намерих си по-платена работа, изкарвах и за себе си, и за разбитото семейство и често след работа бързах да ида при Калина и Весела. След време разбрах, че вече при тях ме води не вината, а една тиха и всеотдайна любов. Неусетно се бях влюбил в жената, която загуби съпруга си по моя вина. Разбирах, че няма как да върна времето назад, но се заклех да не изпускам шанса да поправя поне малка част от стореното. Чувствах се длъжен и реших да се грижа за това семейство завинаги. Нямах никаква представа докъде ще стигнем. Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх Калина да не научи истината. Не знам какво бих правил, ако някой ден, когато порасне, Весела ми потърси сметка за това, че съм я оставил да расте сираче. В едно обаче съм сигурен - докато съм жив, ще страдам, че на нея отнех бащата, а на Калина - съпруга. Но съм готов с цената на всичко да се грижа за тях и доколкото ми е по силите, да им дам щастие, обич и сигурност. Те заслужават това.
Анонимен


Какво четем:

🔴 Плащаш, за да работиш!

🔴 Българин е уникат сред 1115-те футболисти в бундеслигите до 19 г.

🔴 Бербатов показа пред Европа какви деца ражда България

Източник: lichna-drama



Коментари



горе