В музиката и в любовта трябва да има лудост


Какво го спасява от разочарования и предателства? Васил Найденов отговаря искрено и емоционално, че е зодия „Дева“, но не винаги е приземен. „В изкуството, ако много се приземиш, става страшно. Започваш да приземяваш и хората около теб и тогава човек има нужда от някаква магия, от някаква виртуалност. Защото любовта е нещо, което не можеш да пипнеш и докоснеш, но това не значи, че не съществува в пространството. 
Човек има нужда от тази виталност. И когато хората си тръгват след концерт, макар и с една песен, и са малко по различни малко по- добри, по влюбени, по- обнадеждени, значи ти си постигнал това, което е твоята задача- задачата на всички артисти“, споделя Васил Найденов.

– Г- н Найденов, как се печели и задържа любовта на публиката толкова години? 
– Последният ми концерт беше в Русе. Беше буквално претъпкано. Зрителите бяха много доволни и наистина казаха, че отдавна не е имало в Русе такъв български концерт. След това, в хотела, много  от тях дойдоха с цветя и давах автографи до 5 сутринта. Говорихме си и това за пореден път доказва, че за българската музика си има публика и не е случайно, че някои от тези песни се пеят вече 30-40 години.

– Защо вече такива концерти са рядкост?
– Преди години редовно се пътуваше и имаше българска музика, много от моите колеги пътуваха и правеха концерти по стадиони, летни театри, спортни зали и драматични театри. За съжаление този период поотмина, тъй като много хора се „грижат“ тази българска музика да я няма и въпросната „грижовност“ за съжаление не е само заради възрастовата група на тези мои колеги, защото голяма част са много по-млади от мен, някои са на 30-40 години, което е една прекрасна възраст за един артист и музикант. 
Без да имам право да се оплаквам от пътувания, но говоря така от името на много наши артисти. България има много добри гласове не само в областта на оперната музика, България е гласовита държава и го е показала на всички световни сцени. От тази гледна точка, може би се постъпи неправилно към част от артистите. Защото всеки един, има един естествен път и в киното, и в театъра, и в музиката е така- в един период от време, нормално е, започват да не те търсят толкова, но е нормално, пак казвам, когато стане по естествен път. 

– Как се раждаха вашите песни през годините?
– Имам авторски песни, но съм имал шанса да работя със Стефан Димитров, с Бог да го прости Тончо Русев, с Митко Щерев, с който съм бил години наред и в „Диана експрес“, и всички тези хора са ми давали песни. И с най добрите поети, което също е много голям шанс, защото както казва Мишо Белчев, много е важно какви думички ще ти бъдат сложени в устата. Тези думички трябва да стигнат до сърцето на хората и да останат по някакъв начин, и най- важното, да си кажат: „А и на мен това ми се е случвало. Аз имам същите любови, същите раздели, същите проблеми в живота, същите успехи, същите възторзи…“ Когато си на сцената, малко или много си част от живота на тези хора

– Тончо Русев си отиде, но песните остават. Какво, според вас, е посланието на песента и за кого е – за автора, за изпълнителя или за публиката?
– То е взаимно. Много е важно, както Тончо пишеше- персонално за всеки. Той обикновено знаеше всеки изпълнител какво представлява като емоция, като интелект, като култура. Което е много важно, защото всеки е строго индивидуален. Тончо можеше да действа психически на артиста- какво иска от него. От друга страна, пишеше по стиховете на известни наши поети, което също е хубаво, защото обикновено в поп музиката, особено в днешно време, първото нещо е да измислиш някакво канто, оттам да навържеш някакви думички. Но не винаги тези думи имат смисъл, защото „обичам те“ и думата „секс“ могат да се кажат по милион начини, стига да си достатъчно интелигентен и ерудиран. Всички говорим за любов, но когато думата е първична и когато е поднесена на каруцарско ниво, това е понякога даже под нивото на хореографията. Често артистите се извиняват че това се харчи. Да, но той се харчи и наркотикът, това означава ли че всеки от нас трябва да е дилър, и да убиваш хора? Много казват, че хранят семейство. Ами значи ли това, че трябва да убиваш било с наркотици, било в буквалния смисъл на думата само и само да изхранваш своето семейство?

– Това разгневява ли ви, никога ли не сте бил поне малко меркантилен? 
– Това е една доста широка тема, има хора, които се опитват непрекъснато да ни навират в лицето, че всички те имат потребности и по този начин са готови да се продадат по възможно най-евтиния и вулгарен начин. Това е било винаги под моето достойнство. Имал съм възможност да се занимавам и с политика, предлагали са ми членства в партии и какво ли не, и ако съм бил по-комерсиален и по-меркантилен, дето казваше мой познат- „Отдавна да си станал заместник-министър“. Но това просто не ме вълнува и това е извън мене. Не съм убеден, че обезателно трябва да отидеш в парламента и обезателно трябва да си законотворец и да правиш законите, и съдбите на хората. За всяко нещо си има хора и всеки си е прав за себе си. Но тука вече ние трябва да бъдем толерантни помежду си и никой на никого няма право да вреди и никой никому не е длъжен. Става дума за една търпимост и толерантност, която напоследък доста е поизчезнала и стана мода младият човек да бъде безскрупулен и нагъл, за да може да оцелее.

– Има ли някаква история, случка с Тончо Русев, за която често си мислите?
– Той казваше винаги: „Василе, не се радвай, когато всички започнат да говорят за тебе хубаво. Независимо дали в медии, дали журналисти или публика. Трябва да има противоречие и трябва да има хора, които те одобряват и други- които не те харесват. Запомни от мене: Когато всички започнат да говорят добре за тебе: че си много велик и голям, това е началото на края.“ В думите му има голяма логика. Защото, ако това стане, ако започнат прекалено да те ласкаят, трябва да се замислиш, че нещо не е наред. 
И друго, което се сещам- преди години отивам да записвам „Клоунът“, която е негова песен. Чу „Клоунът“, хареса го и в един момент се сетих, че имам една авторска моя песен, която никога не стана голям хит, защото просто редакторите не я завъртяха, макар че тя е много приятна. Той два-три пъти я пуска, отново и отново я слуша, и каза: „Това е страхотна песен, на кого е?“ Казах му че е моя. Така че, Тончо беше човек, който можеше да оценява успехите и на другия, което е много важно Да съумяваш да оценяваш какво може до тебе другия, независимо каква конкуренция е.

– Към какво не можете да се адаптирате в живота?
– Не мога да се адаптирам към простотията и към нахалството във всичките му измерения. Много трудно можеш да намериш допирни точки с простака и с агресивния човек. Независимо от това, че един човек до теб може да не е завършил Кембридж, да се е родил в някое бедно село, когато той е добронамерен, може да е беден, може всичко, но това не значи че е духовно беден… С такива хора можеш да намериш допирни точки и да си кажеш милион неща, което понякога с богати хора не става. И това е една от причините да не ходя по коктейли, защото е губене на време и по-хубаво е да гледаш един филм, или да прочетеш книга, или да говориш с някой, който ти е приятел, отколкото да си участник в едно паркетно бръщолевене, пълно безсмислие.

– Мъдростта и уединението пазят ли ни от суетата?
– Аз не съм човек, който може са се уединява, даже това ми е голям дефект. Аз съм човек, който ако остана 5 минути без някой до мене, ще полудея. Така съм свикнат от малък и много преди да стана известен, това е до характер. Има хора, които умеят да са си себедостатъчни. Аз понякога съм готов да правя компромиси само и само до мене да има някой, с който да мога да си говоря, с който да мога да се карам, даже да се бия, но да има някой, с когото да има какво да си кажеш.

– Защо не се раждат големи нови шлагери от добри млади композитори?
– Българинът е изключително музикален. Има изключително кадърни хора, но положението с тези, които композират, в никакъв случай не е толкова лесно. Много хора си въобразиха, че това е много лесен занаят и всеки, който пее под душа, вече е готов да пише и да композира. В този тип народно творчество нищо лошо няма, но не винаги това е гаранция за качество. И може би звучи подценяващо, но да сте ме чули да говоря, че аз съм композитор или автор на музики? Макар, че има много неща, които се пеят през годините, но винаги съм стоял до Стефан Димитров, до Митко Щерев, и сме работили било като певец, било като инструменталист, учил съм се от тях как се пише тази музика, учил съм се как се прави музикална форма. На много от младите наистина тази материя не им е толкова известна, защото те са улеснени с днешните компютри. Така че правенето на шлагери не е проста работа. 

– С какво още бе по- различно вашето поколение?
– Нашето поколение не беше толкова агресивно към парите. Не умеехме да се молим на спонсори, да ходим да търсим билбордове, да правим рекламни кампании. Докато младият човек може много-много да не го бива, но в това отношение ще има 5 цвята коси, ще има специални бради, ще има облекло, което е изключително екстравагантно. Макар че аз съм човек, който винаги съм се обличал модерно, в края на краищата „кецовете“ за пръв път ги сложихме аз и Косьо от група „Тангра“, направо ги въведохме в международен план, даже и в Русия. Бях човекът, който пръв сложи обеци, на конкурс на Евровизия на т. нар. Белгийска Евровизия. В Белгия си купих диамантени обеци, така че в това отношение аз не съм бил Дева Мария и човекът, който е бил не-модерен, не-агресивен в някаква посока, но всяко нещо има мярка. 
– Смятате, че в момента няма такава мярка?
– В момента всичко е много подчинено само на външен ефект и на думата „плащаш“, „плащаш“, “плащаш“, колкото може повече ротации. И в края на краищата, хората не може да не те забележат, защото ти влизаш по някакъв начин, както политиците, в дома им. Но това не значи, че ти ще останеш в тяхната памет като изкуство и музика. Пак казвам, има много кадърни хора. По принцип кадърният човек се съмнява в своята кадърност, знае какво не знае. Докато простият човек не знае какво не знае и не иска да знае. Колкото и да е игра на думи, то означава много и обикновено такъв човек казва: „Само напред и нагоре“. А другият човек не е намерил този път за преуспяване и това е една от причините да няма приемственост в едно по-младо поколение и да се получи този вакуум на, да го наречем, посредствени музиканти. 

– Приятелството и любовта, за които пеете, ценности ли са все още?
– Без любов нищо не става. Аз непрекъснато се карам с по-младите си колеги. До мене екипът е от хора, които съм подбирал много внимателно. Не е лесно да намериш млади и кадърни хора. От тях продължавам да искам да се научат да обичат повече, защото младото поколение е доста по-стерилно, доста по-практично, в което нищо лошо няма. Но в музиката и в любовта трябва да има една взаимственост, трябва да има една лудост, трябва да има малко повече любов и към това, което правиш. Защото хората като те гледат, те интуитивно усещат дали обичаш това, което правиш, или го правиш механично.

Нашият гост
Васил Найденов е зодия „Дева“, роден е на 3 септември 1950 година. Започва кариерата си като вокал на рок група „Диана експрес“, с които изпява песента „Синева“. Самостоятелната му кариера бележи своето начало от 1979 г. със саундтрака към едноименния филм „Адаптация“. Мелодия на годината стават песните му „Телефонна любов“ (1982 г.), „Чудо“ (1983 г.) и „Сбогом, казах“ (1985 г.). Любимец на поколения българи.


Какво четем:

🔴 Лофант - чудодейното биле, което запазва младостта

🔴 Уникално: Братя близнаци се появиха като комити на абитуриентския си бал! (Видео)

🔴 Нешка Робева съкрушена от вестта за кончината на Светлин Русев! Треньорката загуби скъпия си приятел навръх рождения си ден

Източник: Труд



Коментари



горе