Георги Господинов: Организираната посредственост не обича различните



Георги Господинов се завръща с "Всички наши тела" (изд. "Жанет 45") - въпреки че нови книги от Господинов не липсват, това е първата му книга с нова проза от пет години. Същевременно тя е навлизане в нова територия: сборникът събира не типично конструирани разкази, а над сто истории, които често не продължават повече от страница. Рядък повод да четем микрофикция на български, или както авторът ги нарича - свръхкратки истории.

Това съвсем не са единствените новини около Господинов: в края на миналата година книгата с поезия "Лапидариум" излезе в Германия, а творящата в Ню Орлиънс джаз група "Георги Петров квартет" написа музика, вдъхновена от "Физика на тъгата". Подобно вдъхновение книгата оказа върху също живеещите в САЩ музиканти Лора ал Ахмад и Георги Славов. Романът продължава международния си път - скоро ще се появи в Испания, Полша и Чехия. Скоро "Естествен роман" ще има второ издание в Турция.

Наскоро заедно с Ивайла Александрова, Бистра Андреева, Николай Грозни и Марин Бодаков той влезе в препоръките за българска литература на американското списание Ninth Letter.

Продължава работата по анимационната адаптация на "Физика на тъгата" от Теодор Ушев – втора поредна колаборация между тях след получилият номинация за "Оскар" късометражен "Сляпата Вайша". Междувременно до 16 юни в изложбата "Павилион на утрешния ден" в Credo Bonum може да се види текст/видео инсталацията Future Cancelled на Господинов. В кината в България в момента е "8'19''", филм-омнибус, базиран на няколко негови разказа.

Разговаряме с Георги Господинов в края на неговия почти едногодишен престой в Ню Йорк, където той работи по третия си роман със стипендия на Нюйоркската библиотека.

Как минава един ваш ден в Ню Йорк?

Различно. През седмицата пътувам почти всеки ден от Бруклин до Нюйоркската обществена библиотека в Манхатън. Метрото в Ню Йорк е отделно преживяване, но и добро място за четене и мислене. През деня съм в библиотеката, която сама по себе си е тема за разговор. Имам си собствена стая, малка, но предпочитам да се качвам горе в голямата читалня. Усещането за много книги и хора е хубаво усещане, успокояващо. Понякога сядам в Браянт парк, зад библиотеката, ей така, да гледам лица. Това е прекрасно място, поляната на света. В съботите и неделите предпочитам Бруклин, тук човек все още може да си чуе стъпките. Има една малка книжарничка на съседния ъгъл - Community Bookstore, с много отбрана публика, котка и зелени лампи. Обичам да ходя там. Можеш също да срещнеш наоколо Пол Остър, който живее през три улици.

Наскоро британско-либийският писател Хишам Матар определи англоезичната литература като изключително надценена, а международната – като изключително недооценена заради ниския процент на преводи на чуждоезични автори (1.5% във Великобритания, 3% на книжния пазар в САЩ). Досегашният престой в Ню Йорк и срещите, които сте имали с читатели, автори, издатели, критици там, дадоха ли ви по-различна перспектива към този проблем?

Точно така, малко под 3% е чуждоезичната литература в САЩ и тук това непрекъснато се коментира като недостатъчно. Само преди 10-15 години процентът е бил още по-нисък. Включително има двумесечно издание, което се казва "3 процента", създадено от Чад Поуст и издателство Open Letter.

В САЩ вече има няколко много добри малки издателства, които държат да публикуват ако не изцяло, то в по-голямата си част преводна литература, много европейска в това число. Струва ми се, че във Великобритания положението е малко по-зле, а и числото, което давате, потвърждава. По-малко специализирани в превод издателства, по-ниско любопитство към това, което се случва в eвропейската литература например.

Според мен отварянето към преводна литература в САЩ ще продължи, дано не греша. В момента, ако щете, това е и форма на съпротива срещу затварянето, което идва откъм Тръмп. Всичко, което видях през тази година, представянето на чужди писатели, рецензии, четенията на ПЕН фестивала тук ми дава основания да мисля така.

Една от книгите ви носи заглавието "Невидимите кризи". Има ли кризи, които станаха по-видими за вас след няколко месеца на дистанция от България и Европа?

В "Невидимите кризи" ставаше дума за един период отпреди десетина години, който сега изглежда направо щастлив на фона на днешната нова тревожност. Това, че кризите станаха видими, не е зле, проблемът е, че не може много да се направи. От невидимите минахме в непредвидимите кризи. Хоризонтът на бъдеще рязко се скъси. Щом децата ни почват да ни питат кога ще пуснат ракетите (да си припомним, че някога ние питахме така), нещата не са добри. За мен една от най-видимите кризи сега е тази с тоталната победа на арогантното. Става дума за политическа криза, не само за етическа.

Никога не съм очаквал, че след хиляди години цивилизация, Платон, Шекспир, Толстой, Айнщайн толкова лесно и бързо може да се сменят базисни ценности. Това се случи с победата на Тръмп тук, но то беше само краят на нещо, което е тлеело преди, на някаква "невидима криза", която сме пропуснали да видим. Това се случва и в Европа, случва се, дори още по-тежко, в България. Случва се на всекидневно ниво и там е най-страшното. Случва се в езика, оттам в поведението. Да излъжеш, да споделиш лъжа, да удариш и да си затвориш очите, когато бият някого, да пердашиш безпардонно през тела, да унижиш и демонизираш другия – това се превърна вече в ценност. То всява страх и променя отношения. Лекотата, с която се прекрачват човешки граници... Убийствена лекота.

Има ли моменти, в които виждате алтернатива на това поведение и начин на мислене?

Щеше ми се да има. Разбира се, има хора и у нас, които се опитват да правят неща въпреки. Хора, които със самото си присъствие са бели врани. И като такива стават лесна за отстрелване цел. Организираната посредственост не обича различните. Това, че си малко по-различен или не влизаш в глутницата, ги обижда лично.

Разбира се, свестни и различни хора има в България, има ги сред съвсем младите, които не са минали още през родната мелница. Слава Богу, има ги и сред някои, които са минали. В тях виждам алтернатива, друг модел на поведение. Но средата, уви, е вече променена, с мълчаливото съдействие на много хора. Тайната ми надежда е, че тези, които идват, ще разпознават по-лесно и следват този изчезващ вид – човека. И ще бъдат по-смели, по-чувствителни и по-широко скроени от нас. Това е алтернативата.

Колко повлия тази дистанция на романа, който пишете?

Не знам доколко човек може епически да се дистанцира днес. Ако, разбира се, иска да пише съвременен, не исторически роман. Опитвам се да събирам съвременното и историческото в това, което пиша сега. Плюс едно близко и съвсем реалистично бъдеще. Няма как нещо от тукашното ми живеене почти година да не остане в него, дори не като история, а като усещане, друг ритъм. Пиша бавно, променям, спирам, колебая се... Романът е бавна работа, ако искаш да е нещо, което ще бъде четено и мислено не само година-две.
Илюстрация

Корицата на новия сборник

Смаляване

Като че ли кратката проза имаше ударен момент в началото на десетилетието, но така и не достигна до комерсиален пик. Вкусовете на читателите дори още повече се формираха в полза на обемните романи. Имаше ли вътрешна или друга съпротива към идеята да издадете сборник с микроразкази точно сега?

Не следя дали едно нещо ще е в пик или не, нито може да се прогнозира. Вълната на историческия роман, който обича да е обемен, е видима. Но това не значи, че трябва да спрем да пишем поезия или разкази само защото не се търсели. Предишната ми книга - "Там, където не сме", беше стихосбирка. Когато в края на 90-те, едно силно десетилетие на поезията, излезе "Естествен роман", беше малко като бяла врана. Всъщност ми харесва точно днес, насред голямото бъбрене, да се върнем и към краткостта. Да имаме мяра за всяка отделна дума.

Голяма част от историите звучат като записани на момента размисли и случайно изникнали спомени. Това ли беше начинът, по който бяха написани?

Не всичко, което звучи като написано на един дъх, е направено така. Записвал съм си през годините много от тези текстове в бележниците, но всичко минава през доста работа после. Който е писал кратки неща или стихотворения, знае колко е важно да няма излишна или случайна дума. И колко работа е това. В романа можеш да си позволиш няколко случайни изречения и може никой да не ги забележи. Виждал съм и романи с много излишни страници. В история от няколко изречения нямаш този шанс.

"Омразата винаги ще ни чака на едно близко, родно място. Родината е там, където са нашите врагове." Това гласи целият разказ "Родина". А кога и къде за последно създадохте приятелство?

Обикновено казваме: родината е там, където са нашите приятели. Но това е твърде лека и светла версия. Струва ми се, че родината е нещо много по-сложно, понякога тъмно и мрачно, спомнете си Яворов. Спомнете си личната история на Пенчо Славейков. Знаем с българската си кожа, че никъде не те мразят така отдадено, както в родината. Иначе тук, в Ню Йорк, срещнах хора, които бих искал да ми останат приятели, сред тях доста българи.


Четете още:

🔴 Свети Дух е, започва Русалската седмица

🔴 Кренвиршите - сега 50%, а утре - и 100% от месо

🔴 Пуши ауспухът - спират колата от движение





Източник: Капитал





Коментари

горе