Духовната нищета и чалгата са днешното ни робство


За децата във Враца Филип Филипов е „чичко Ботев“. За възрастните той е олицетворение на непокорния дух и личност на поета революционер. Учител по професия, богослов по образование и душа, артист заради каузата „България“, горд баща на 4 и дядо на 2 деца. Така се описва самият той.

От години Филипов „играе“ Ботев – в кино продукции, по различни поводи и чествания. Приликата с войводата, оказва се, не е само визуална. За подвига, героизма, саможертвата, вярата и бъдещето на България разговаряме с двойника на Ботев в разгара на честванията за годишнината от подвига на славната му чета във Врачанския Балкан.

- Г-н Филипов, как животът Ви „срещна“ с образа на Ботев?

- Пътуването бе дълго, а срещата – неизбежна. Още от младеж винаги са ме увличали въпросите, свързани с духовната реализация на човека. И това не бе случайно. От малък баба  ми и дядо ми, макар да бе забранено по онова време, ме запознаха с догматиката на християнството. Текстовете от Библията ме увличаха и пораждаха въпроси в главата ми. Дотам, че като по-голям надничах и в постулатите на други религиозни течения – будизъм, мюсюлманство, юдаизъм, католицизъм и т.н. Посещавал съм дори евангелски беседи. Най-близо до сърцето ми обаче остава православието. Междувременно завърших тогавашния Механотехникум във Враца със специалност „Двигатели с вътрешно горене“ – най-желаната техническа паралелка. Обичах спорта и тренирах активно духа и тялото си. Изградиха твърди и мъжкарски характер, научих се на дисциплина и лидерство. След казармата станах студент в НСА, където доразвих спортните си умения.

Сетне отново обърнах поглед към духовното търсене. Записах и завърших 2 магистратура – „Богословие“ и „Психология и философски цикъл“. Те доизградиха в мен търсенето на трудните истини за живота и съществуването.

Покрай всичко това прихващах и от актьорското майсторство. Винаги ме избираха за участие в рецитали, тържества и чествания. Виждаха в мен убедителен оратор. Междувременно пеех и в църковния хор, което правя и до днес, впрочем.

Така, с разнородни занимания, днес вече и като изграден български преподавател в елитно училище, животът ме подготви за близката среща с личността и духа на големия Христо Ботев.

- Как и кога за пръв път се въплътихте в него?

- Бях около 30-годишен, когато пуснах сериозна брада. Тогава за пръв път започнаха да ме заглеждат и да ме свързват с гениалния Христо Ботев. Приликата на момента наистина беше смразяваща. Разбира се, не ми е минавало през ум в оня момент, че ще трябва да олицетворя личността му години по-късно.

Стана така, че преди няколко години – през 2013-а, журналисти от БНТ, които се занимават и с документални продукции, поискаха среща с мен. На нея ме информираха, че ще заснемат лента, която разказва за Христо Ботев и се спрели на мен да го изиграя. Взех да се оглеждам за скрита камера, да Ви кажа (б.а. – смее се). Струваше ми се доста невероятно. После стана ясно, че работата е сериозна. Казах „да“ без да му мисля много. Такъв съм по душа, авантюрист. Хвърлям се напред и после му мисля. Осъзнавах отговорността, разбира се. Заснехме филма, който съдържа както документални, така и художествени елементи, и се нарича „От Голгота към свобода“. Успехът бе голям. Лентата се въртя в цялата страна – в малки и големи салони, в читалища и училища. Постепенно започнахме и визити при български общности в чужбина. Тази среща с режисьора Искрен Красимиров и неговите родители, които подеха и други успешни проекти с патриотична насоченост, ме обвърза тясно с националната кауза, която винаги е горяла в сърцето ми.  

- От самото начало ли се сляхте с образа? Имаше ли характерни черти, които Ви бе трудно да пресъздадете?

- Всъщност, може да прозвучи нескромно, но в процеса на работата по филма и последвалите ми превъплъщения както аз, така и околните, открихме, че всъщност аз нося свободен, бунтарски и непримирим дух, който кореспондира с Ботевия. В годините като спортист, преподавател по физическо и музикант (свирил съм в различни банди на младини) винаги съм демонстрирал категорични лидерски качества. Държа на дисциплината и на плама, с който трябва да се работи за важните, духовно значимите, неща в живота. Контактите ми с малки и по-големи деца и младежи пък подхраниха в мен и без това силното бащинско чувство. Все пак съм баща на 4 деца и дядо на 2. Така съчетани тези качества, подплатени с вярата в Божията промисъл, вярвам, че съм близко до автентичния Ботевски дух, водил героичната чета към славния подвиг и саможертвата пред олтара на родината.

- Споменахте християнската вяра, но всички знаем изобличителните стихове на Ботев по адрес на „попове“ и „патриарси“, които според религията са Божии проповедници сред миряните. В „Моята молитва“ той търси своя Бог, вътре в себе си, който описва като алтернатива на всеобщата представа за Великата сила.

- Да, широко се смята именно заради тези стихове, че Ботев бил едва ли не атеист. Аз обаче, сближавайки се е него и изучавайки в детайли жизнения му път в годините, смятам, без да ангажирам никого със своето мнение, че Ботев е бил дълбоко вярващ човек. Някои казват, че е противоречив. Не, не смятам. Намирам го за силно вярващ. Личи както в стиховете, така и в действията му. Човек, който не вярва, не поема такъв път. В същността си той е възприемал християнската ценностна система, убеден съм в това. Знаем без съмнение, че е носел борбена, решителна и пламенна натура. Силно е любил и мразил. Същевременно е нежна, чувствителна, лирична и патетична душа. Доказателство са безспорните поетични върхове, които достига в българската и световната литература. Те и до днес вълнуват и „хващат за гърлото“ и малки, и големи. Защото са едновременно ефирни, нежни, но и огнено изобличителни, дори саркастични. Именно в творчеството си той показва нежност, уважение и преклонение пред майката като образ, в която отразява и любовта към родината, към изконното, към вечното. В това също ярко прозират християнските ценности, които са съхранили народа ни по време на игото. Няма как да се мисли, че Ботев, който е лидер, водач и пророк на своето време, може да се формира извън лоното на православието. То е моделирало този мъжкарски и любящ, толкова силен характер, който го е повел решително към неговата Голгота. 

- Как съумявате да „преведете“ на всички малки български деца (в детски градини и училища), които посещавате, предрешен като Ботев, неговият толкова плътен и силен мъжки образ? Вашият лик е вероятно първият, който те асоциират с него. Казаното от Вас за тях е казаното от него. Това е отговорност, защото формира първата, може би и най-трайна представа в съзнанието им за един от най-великите българи в цялата ни история. Каква обратна връзка получавате? Как реагират, като им заговорите като Христо Ботев?

- Към децата подходът винаги е хем прост, хем много сложен. Днес е модерно да се учи и говори за психология навсякъде. За мен обаче сухото четене не те прави ефективен психолог, родител или преподавател и не гарантира успех в човешките взаимоотношения. Тук отново трябва да се вплете и православието. Вярата уплътнява и скрепява отношенията с другите. Тя ти „казва“ да търсиш и носиш красивото, да го предаваш на ближния и независимо колко вони светът, да долавяш уханието. Божествената синергия от любов и вечна истина неизбежно „лекува“ житейската мигрена, която обзема всички ни. В чистия си вид тази свята енергия обладава, понякога необяснимо.

Така се случва и с децата. Със своята чувствителност те долавят и съпреживяват всяка багра от емоция, която ние изразим убедително пред тях. Често не казват нищо, гледат те с влажни очи и нежни усмивки. После спонтанно скачат от чиновете и те сграбчват, прегръщат те, връщайки цялата топлота и нежност, които си им дал със словата си. Усещат, че нещо става с тях, и им харесва. Аз също не мога да го обясня с друго, освен с Божията любов. Когато тя ги докосне, те виждат това, което са искали да видят. А всички деца търсят сигурност в очите на големия. Те търсят Героя, но не ментето. Те са ангели в малки тела, които не допускат фалша и го изобличават веднага. Когато намерят своя, истинския герой, веднага се вкопчват и му вярват. Стават едни малки четници – отбор юнаци. Аз така ги поздравявам: „Здравейте, юнаци! Да живее България!“, и те веднага повтарят: „Да живее България“.

С моите, по-големите ученици в ППМГ, често се случва да се караме, дисциплинираме или разлигавим. Но в един достатъчен процент от учебния час винаги трябва „да се усетим“. Това е моето правило. Във времето за дисциплина пък винаги им казвам: „Ние служим на Република България“. Колеги и познати често са ме питали защо ги уча така. Отвръщам, че за мен това е истината. В момента, в който едно българче се появи на тази земя, то трябва да се чувства свързано с нея и съдбата й. Трябва да се възпитава в отговорност към всичко хубаво и лошо, което става около него.

- От казаното изглежда, че лесно прониквате в съзнанието на младите. Разбират ли Ви наистина? Знаем каква е реалността. Децата от малки се сблъскват със социални несправедливости, изнервени родители съзнателно или не ги възпитават в нихилизъм, слушат за „скапаната си държава“ от всички възрастни, вменяват им да учат езици, за да се махнат от България… За други пък чалгата и дребното печалбарство са самоцел в живота. Има ли почва у това, а и в следващите поколения, за посяване и покълване на патриотизъм в такъв чист вид, в какъвто го носите и проповядвате Вие? Има ли достатъчно вярващи като Вас?

- Наскоро чествахме един от най-светлите духовни празници на нацията -  24 май. Ден, в който си спомняме, че сме дали много виделина на този свят. Че на тази земя, която днес, права сте, е арена на несправедливости и нихилизъм, са родени хора с много велик български дух, които са хвърляли светлина в едни не по-малко тъмни времена. Да, живеем заобиколени от нравствена грозотия, духовна нищета, чалга и прочее анти феномени. Длъжни сме да се борим с това съвременно робство на българина. Защото то е окупирало духа му. Трябва да учим и децата си да се борят.

- Вярвате ли искрено, че има шанс за победа над това робство? Все пак, самите роби не осъзнават несвободата и зависимостите си. Нещо повече, те ги търсят, харесват и натрапват на околните…

- Знаете ли, Христос е казал на апостолите си: „Даром давайте, даром сте получили!“. Това ще рече, че у всеки от нас живее Духът Божий. Даром са ни дадени любовта, вярата и надеждата. Затова трябва да раздаваме. Да, и в миналото, и сега тези, които го правят, са считани за луди, фанатици, идиоти и наивници. Същите идиоти, които после обявяваме за светци, национални герои или гении на човешката мисъл. Това е явното доказателство, че ни трябва повечко от този лудия, неудържимия, фанатичния дух, независимо как се възприема в социума. На него трябва да учим децата си вкъщи и в класните стаи. За да спечелим битката с робството.

- Трябва ли Религията да стане задължителен предмет в училище, г-н Филипов?

- Категорично, да. Каквито и манипулации да се правят по тази тема, за светското образование и така нататък, възпитанието в християнска нравственост доказано се отплаща в бъдещия отгледан и изучен индивид. Да, всички сме грешници, ще сбъркаме пътя, ще заходим. Ако дълбоко в себе си обаче сме посели и отгледали християнски добродетели, те ще се обадят и ще намерим отново посоката. Ще може да различим в медийното и обществено пространство самозванците, лъжците, недобросъвестните, корумпираните и ще чувстваме дълг да се борим с тях.

Ние се намираме, образно казано, на „барикадата на живота“. Ако и последният стоящ даде своята енергия, промяна ще има, неизбежно. Ще рухне поне малка част от духовното робство, облечено в лъскава технологична премяна.

- И Ботевата битка с робството се цели първо в националното самоосъзнаване. Еднакво трудна ли е борбата тогава и сега, как мислите? Ще изживеем ли ново Възраждане?

- Не мога да сравнявам количествено и качествено, но знам, че Ботевата битка е била изключително тежка. Да бягаш в чужбина, да се криеш, да делиш залъка си с другарите, толкова гладни и немощни като теб, докато се мъчиш да запалиш борбения дух у тях и всичко това, докато оставаш масово недоразбран от собствения си „глух“ народ… ужасно трудно, дори немислимо е било за всеки т. нар. „нормален човек“. Четниците не са яли с дни, помощ почти от никъде не са виждали. На фона на това Ботев изригва във Врачанския Балкан: „Я съм дошъл народ да освобождавам“. Почти като другаря си Левски с неговото: „Народе????“. Години по-късно Славейков се включва с покъртителната констатация: „Не сме народ, а мърша“.  

Ботев е богата личност, а самата човешка душа е неразгадаема за всеки от нас поотделно. Трудно е да кажем какво точно са чувствали и изпитвали в пълнота и тези големи български мъже, които са го последвали. След паметната битка при Милин камък, над 30 четници биват убити и буквално нарязани. Части от телата им са разхвърляни навсякъде. В записки на очевидец се разказва, че тогава Ботев се сринал. За една нощ побелели и брадата, и косата му, а погледът му потънал пред гледката на младите си другари - герои, дошли да освобождават глухия народ… И въпреки това, той не прави крачка назад. Несъмнено е виждал колко е обречено делото му в смисъла на категоричната физическа победа на четата му. Точно в това е величието на този герой и на този образ. Той е божествено голям. Ако често се вглеждаме и съизмерваме с него, смятам, че ще стигнем далеч. И не го казвам, за да повтарям шаблони. Длъжни сме да се вглеждаме във високите, в целунатите от Господ, в пророците. Ако успеем, ще ги чуем истински, ще ги проумеем и ще намерим части от тях и у себе си.

- Въпреки всичко и всички Вие сте убеден в шанса да съживим Ботевския дух и националната кауза.

- Убеден съм, че можем, не съм убеден, че ще стане масово. Не са ми чужди хорските неудачи. И аз получавам учителска заплата, съпругата ми пък е служител на врачанската болница. Знаете за кризата със заплатите там. Страшно е, да. Недоимъкът ражда оскотяване, вярно е. Грозотията е мощна – дупки по улиците, обезкървено здравеопазване, чудовищна корупция, игра с човешки съдби, бедност…

- Колко голям човек трябва да е българинът, за да се дистанцира и извиси духовно над насъщния? Истински възможно ли е да си гладен физиологично и богат духовно?

- Изглежда невъзможно и задушаващо, наистина. Но Божията светлина е всемогъща, вярвам силно в това. А духовната нищета и лошотията, които ни удрят всекидневно, трябва да са стимул за борба. За мен е така. Колкото по-грозни сцени и човешки прояви видя, толкова по-ожесточено искам да се боря с тях. Ставам изобличително гневен, дори безпощаден. Имал съм зверски сблъсъци с родители, на които съм сигнализирал за тревожни поведения при децата. В началото на чуват, харесва им да са глухи, а после си скубят косите. Избор на всекиго е за какво да отвори или затвори сетивата си. Аз обаче не мога да стоя примирен пред толкова порочни явления. Не се предавам, няма отказване.

- Ще поведете ли малки четници на поход и тази година?

- Да, установихме една нова традиция съвместно с общинската управа във Враца. Миналата година около 150 деца от детските градини на възраст между 3 и 6 години облякоха тематични тениски с лика на Ботев и проходиха маршрут от 2-3 километра около село Косталево до подножието на Балкана. Страшен кеф изпитах! Пееха воеводски песни, бяха подготвили възрожденски стихове за из път. С ранички, „въоръжени“ с по няколко сандвича и бутилка вода. Умилителна гледка, Ви казвам! И като всички юнаци, имаха схватки. Един-двама четници ги ужилиха пчели. Беше къде комично, къде тревожно положението, да си призная (б.а. смее се). Но със сигурност е много вълнуващо. Тази година ще повторим похода, този път с участието на първокласници.

- Ще предвождате по-голяма чета, значи?

- Да, редиците се разрастват. И докато откриват автентичен герой насреща, децата ще продължат да идват, а битката за България ще има шанс да се спечели.


Четете още:

🔴 Кои български имена носят защита от самодиви и древни духове?

🔴 Не йога и медитация, а хоро и народни песни ни трябват, за да сме по-добре

🔴 Сидеров, Караянчева! А вашите имена – кога, пита Местан





Източник: Кмета





Коментари

горе