Единни ли сме срещу кражбата на децата ни?

Една от най-актуалните теми през последните дни, пробудила българското възмущение и негодувание, е за отнемането на нашите деца от родителите им в Норвегия. Наричат го „законно отвличане“, срещу което възрастните са напълно безсилни. И макар вътрешно целият им свят да се разрушава, единственият им избор е да предадат хладнокръвно и доброволно дъщерите и синовете си на „Барневернет“ – социалната службата за защита на деца, ако не искат да ги обвинят във възпрепятстване или да подложат под въпрос психичното им здраве и само да усложнят, ако изобщо е възможно повече, цялата ситуация. Ръката на „Барневернет“ е безпощадна и може да се задвижи от незначителни обвинения, а изправен пред нея всеки е безпомощен, защото тя е независима държава в държавата и битката срещу нея е почти обречена, но гарантирано продължителна и тежка.
Докато в повечето страни най-важният елемент в израстването на едно дете е ролята на биологичния родител, в Норвегия са на друго мнение. В очите на Скандинавието децата и техните родители са напълно равнопоставени, следователно всяко кривване от общоприетите възпитателни методи се счита за посегателство, изискващо намесата на съответните органи. С други думи, виковете в следствие на „похабени нерви“; целящите да събудят уплах при непокорство закани; възпитателното пошляпване отзад и други, които ние българите сме свикнали да възприемаме за нормална част от процеса на растеж, там се считат за недопустими, незаконни и като достатъчна причина, за да ви разделят на стотици километри с право на ограничени свиждания.
Цветелина Уланд снимка: bTV Такъв е и последния случай разбунил духовете в родината ни – този на Цветелина Уланд, майка на две деца, която не ги е виждала от края на месец април тази година. Тя е била женена за норвежец, но в последствие двамата са се развели и бившият й съпруг започнал да прави опити да настрои наследниците си срещу майка им, родителите й и дори родината им, когато те оставали при него. Безуспешно начинание, което единствено провокирало нежеланието на децата да го виждат, въпреки опитите на Цветелина да ги убеди, че макар всичко, те трябва да го посещават. Историята се заплита още повече, когато мъжът решава да съди бившата си съпруга и в случая се намесва службата за закрила на детето. Психоложка, вещо лице по делото, изпраща писмо, в което обяснява, че е загрижена за психичното здраве на децата, в чието следствие на родителите се назначава тест за интелигентност. Резултатите показват, че нашенката е над средното ниво, а норвежецът под него. Това обаче не се счело за предимство, напротив, високия коефициент на интелигентност на майката е определен като опасност за манипулиране на 10-годишното момче и 11-годишното момиче и „Барневернет“ решава да ги отнеме и от двамата родители, като раздели братчето и сестричето на двеста километра едно от друго. Първите пет дни Цветелина дори няма представа къде са децата й, а после й позволяват да ги вижда за по час и половина в седмицата, време, в което трябва задължително да говорят единствено на норвежки. Странични, неоторизирани срещи са строго забранени, както дори да им се обажда по телефона, ако те сами не я изберат. Днес обаче, дори тези свиждания в седмицата не им са позволени и тя ще може да види децата си чак през началото на 2019 година. Причината: понеже малчуганите били привързани прекалено много към майка си и имало опасност тя да избяга с тях от страната, нищо че, както твърди Цветелина, паспортите на мъниците са били взети през ноември миналата година.
Емил Русанов държащ лозунг на протест Сега съкрушената българка търси помощ свързвайки се с българския консул в Осло и пишейки писма на министър председателя ни – Бойко Борисов с молба нашите институции да не стоят безучастни, а да се намесят.
Но дали това ще се случи? В България имаме дълга история на бездействие. Нещо повече, безделието се е превърнало в традиция, бореща се за равноправие с вековните обичаи съхранени по нашите ширини. Равнодушието на управата ни едва ли е тайна за когото и да било – нашите политици и органи на властта обичат единствено да говорят и да се дуят пред камери и обективи, за да може отстрани да изглеждат достойни за позициите си, но грозната истина е, че дори и този театър трудно им се отдава. На думи успяват да го докарат, някак умственият им багаж им стига колкото да ги наизустят, и докато ги каканижат в ефир, вътрешно се молят онези три дни, в рамките на които всяко чудо се забравя, да изтекат по-бързо. Отшуми ли поредната несправедливост, те се връщат към най-същественото от дневния ред и основно занимание, а именно как да окрадат още средства от Европа. И така до следващата трагедия, в която този добре изпитан сценарии отново се пуска в действие – думи, приказки, лъжи… Действия – нула. Тя думата „политика“ вече е нарицателно за празни обещания, поне в България. Но най-лошото е, че и ние съумяваме да подражаваме на властимащите. Някъде по мъчителния път се превърнахме в техни копия и станахме абсолютни индивидуалисти. Съпричастността ни към нечия болка стига до форумите и интернет платформите, но не по-далеч. Ако някой чужденец прочете хилядите коментари там, ще заключи, че сме най-сплотената нация съществувала под слънцето и може би никога няма да разбере грешката си.
По този въпрос видео коментар направи и собственикът на нашия побратим вестник в Лондон „Будилникъ“ Емил Русанов, който публикува изказването си във Фейсбук групата „Българи в чужбина против геноцида на Борисов“.
В него господин Русанов разказа за неотдавнашен случай на отнетата от майка й Меган, за която групата „БГ мами в Англия“ искалa да се направи протест и вразуми управата. Той на драго сърце приел да подкрепи инициативата и дори да участва в нея, но накрая останал безкрайно разочарован и огорчен. Дълго време разпространявал в страниците на медията си нужната информация, разгласявал я където можел. В уречения ден, след заканите на почти всички майки в групата, наброяващи около 15 хиляди, на мястото се събрали… четири души, включващи Емил Русанов и съпругата му. Ето колко съпричастни и единни можем да бъдем. И с право заслужаваме думите на г-н Русанов, че не сме нищо повече от „Фейсбук патриоти и хайдути“, защото само там ни е силата – пред компютъра в уюта на собствения си дом, да нищим теми по виртуални платформи, да даваме акъл и да постваме закани, които никога няма да изпълним.
Но историята не приключва тук. След време тогавашния президент Росен Плевнелиев пристига на посещение в английската столица и с визитата му идва идеята за организирането на втори протест. Емил Русанов отново прегръща начинанието и плаща от джоба си за лозунги с лика на Меган, които да се вдигат пред българското консулство в Лондон и поне частично да провокират съвестта на онези, чиято помощ ще е от значение, за да могат се съберат отново майка и дъщеря. Тогава България е трябвало да стане страна по делото, за да може майчините ръце пак да обгърнат топло момичето.
На втория опит будният дух на нашенци очевидно е излязъл от летаргията си, защото този път пред консулството са се събрали не четири, а цели… шест души. Да, няма грешка, цифрата е шест, заедно с обичайните ни герои, както и майката и бабата на Меган.
Тогава Росен Плевнелиев е пристигнал и с обичайната си лековата усмивка е обяснил, че е запознат със случая и ще се направи всичко възможно. Мнението му се променило обаче, когато останал насаме с роднините на Меган и учтиво (!) им обяснил, че не знае как да им помогне защото бил инженер, а не юрист, все пак… Разбира се, това че е президент на една цяла република с история изградена от жертвоготовност, героизъм, борбеност, себеотрицание и стоическа воля е просто една малка, микроскопична, незначителна подробност… И така България никога не станала страна по делото. Истината е, че онези, дърпащи конците в родината ни не дават и пет пари за сънародниците в собствената си страна, но дори повече не ги интересуват тези, решили да я напуснат. Всъщност, единственото време, в което се сещат за всички нас, е предизборното – тогава просто сме им нужни… През другото време, ако може да ни заровят главите в пясъчника и да се ширят сами на воля из детската площадка – ще бъде най-добре. И те някак съумяват, тъй като ние им го позволяваме.
Но да оставим управляващите настрана… Същественият въпрос е: Защо ние не предприемем нещо?
Във видео изказването си Емил Русанов предлага българите в Норвегия да вдигнат глави и да наддадат глас, обединявайки се срещу несправедливостта. Предлага единство между всички сънародници, не само към онези от Скандинавието. На мнение е, че и тези от нас, които са в пределите на родината ни, трябва да обсадят норвежкото посолство и да му търсят сметка за стореното от „Барневернет“, за да постигнем резултати. Но те ще дойдат само при условие, че действаме заедно като нация.
Кога спряхме да се борим с проблемите си и започнахме се осланяме на това някой друг да ги реши вместо нас? Умеем да гледаме в паницата на другарчето, но не и да си вземем поука от него. Възхищаваме се на задружността на гърци, на безспирните им протести срещу какво ли не, но вместо да заимстваме модела им, ние имитираме собствената си мафия. Да, възможно е южните ни съседи да са в тежко икономическо положение и от време на време да обявяват фалит, но някой може ли да отрече факта, че ежедневно натриват носа на ръководството си, продължават да съществуват на картата и въпреки проблемите си тропват по някое друго сиртаки, ей така…? И най-важното, когато се оплакват ги чува цяла Европа, а когато ние роптаем не съм сигурен, че дори в Каспичан хората разбират.
Както каза господин Русанов, цитирайки изказването на 16-годишно момче, в повечето случай ние сме мишки, мазнещи се на плъх, който считаме за лъв, за да ни пусне малко трохички, колкото да оцелеем. И така всеки ден…
Забравихме собствения си национален девиз, че съединението прави силата! Промяната идва с действия, резултатите също.
Нека си припомним защо България я има и до днес, макар сега вече да се е пропукала цялата ни идеология. И не на последно място, да си спомним убежденията на всички онези, чийто каменни ликове ни гледат от паметниците, понеже те са постигнали нещо истинско и значимо.