Да си мъж не е невъзможно*

Дончо Цончев (1933-2010)

„Класик е този, чийто собствен профил се очертава от всичките шарки на Живота. И става все по-красив“, така рисуваше с думи портрет на писателя майстор Дончо Цончев. Литературните моди според него „до една мирясват, за да се поклонят накрая на класиката“. Твърдеше, че така е при музиката, любовта, дрехите - всичко. ят той носеше с мъжкарско любие и волност житейските шарки. Да, битието Цончево до литературното поприще е доста шарено. Роден е на 27 юли 1933-та в град Левски - лъвската зодия му прилягаше, закодирана дори в названието на родното място. Бил е геолог, зидар, учител, шофьор, майстор на камини... В два спорта е ставал републикански шампион - по бокс за 1951 и 1952, по автомобилизъм - през 1964, 1965 и 1966 г.

Смяташе, че всички професии и призвания са достойни трудолюбивия човек. Но за писателството като че ли най-голяма роля при него е изиграла ологията. „11 години бях полеви, разказа ми в юбилейно интервю през 2003-та - по всички кьошенца на любимата ми България. Само два-три месеца в София през зимата...“. Смееше се, че имало дни, в които и „дяволът не знаел къде е“, и добавяше: „Не е изключено тъкмо това да е същинското ми аз - скитникът вечно на път с пушка в багажника на колата.“ Точно тези скитничества го зареждаха със сюжети, отваряйки сетивата докрай към природата, хората, животните.

Национално известна е ловджийската му страст, дала вдъхновения за много от разказите му. Покрай нея за кратко се бе подвизавал в ловната дружина на Тодор Живков преди 1989-а, след това пък се оказа отново за малко и в управата на Ловно-рибарския съюз. Питала съм го как в писателската душа съжителстват природолюбителят и „кръвожадният“ ловджия? „Нормално! - възкликна веднъж Дончо ядно - и хирургът е целият в кръв, но не може да се каже, че той не обича човека.“ Думи, които не обясняват двойствената природа на тази „убийствена“ любов у ловеца към фауна и всякакви Не само той е пример за нея в писателската ни гилдия. Казваше, че у Емилиян Станев „човекът, ловецът и писателят“ се припокривали. „Извънредно сложната му личност, необузданата му ловна страст (плюс грандиозните лъжи, то се знае) и вулканичното му перо бяха варианти на едно и също...“,твърдеше за своя по-възрастен колега и приятел в горските и полските подвизи Цончев. Любопитен факт от познанството им е свързан и с писането. Вече болният Емилиян Станев пожелал Дончо Цончев да сложи точката на недовършения му роман „Черният рицар“. Обсъждали двамата какъв да е финалът, но в крайна сметка по-младият автор се отказал да дописва класика и да си притуря от неговата слава. Решил, че не е морално.

Приживе самия него са сравнявали с американски класици, най-често редом с името му цитираха Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. „Всеки съвременен писател би искал да е автор на някои от разказите на Дончо Цончев“, бе казал в средата на 80-те друг майстор - австралиецът от Великобритания Джеймс Олдридж. А обектът на колегиалната хвалба твърдеше десетилетие по-късно, че не се отказва от нито една написана дума. Над 100 заглавия ни остави Дончо Цончев - романи, повести, разкази... Сред най-популярните са „Мъже без вратовръзки“, „Роман на колелета“, „Опасни типове“, „Червени слонове“, „Почти любовна история“, „Ако можехме да ги чуем“ „Принцовете“ - романът, с който най-много се гордееше, е сполетян и от най-трудна съдба. Имал „неблагоразумието“ да визира самозабравилите се синове на червената върхушка и си получил дажбата тежки изживявания, обясняваше писателят. „В затвора (случаят е от времето на войниклъка, когато го пратили в дисципа - бел. ред.) изкарах като на курорт в сравнение с това време, признавал е в интервю. В очите му заявявали, че ще го „очистят“ за дързост.

Три години преда се простим с автора им, „Принцовете“ се появиха в луксозно издание и с предговор на жена му Снежа. Дончо сам бе пожелал да й повери тази мисия. „Живяхме трудно и лесно, грозно и красиво, бедно и богато. Но във всички случаи - страхотно интересно - написа дългогодишната спътница Цончева. - Голям зор виждам с отворения му характер, с безкрайната му искреност, доверчивост и отзивчивост. Вулканичният му характер може да помете и слон пред себе си.“ Била на 18, когато срещнала бъдещия си мъж... „Оттам нататък всичко е Дончо“, признаваше тя. Запознали се като първокурсници по геология в Софийския университет. След 10 години се оженили. Свирела хубаво на пиано, работила и като геолог. После се родили децата, кръстили и двамата на родителите на Дончо: първо дъщерята Ангелина, сега компютърен специалист в Швейцария, после синът Стефан, майстор зидар, занимаващ се и с отоплителна техника. След години гурбет по света - Португалия, Швейцария, днес се е установил в Нови хан, където баща му, преди да го налегнат болестите, обичаше да бяга от цивилизацията. Колеги и приятели на Дончо, летували със семейството му в писателската станция край Варна, се забавляваха с пиперливите прякори, които Снежа Цончева им лепвала. Мъжа си бе нарекла Безпардончо Цончев, Николай Хайтов пък прекръсти на Някой лай Хайтов, Николай Стоянов - Николай Постоянов, вместо Владко Зарев - С татко Зарев... Като виц вървеше друга случка - писателска съпруга се оплаква на Снежа, че мъжът й излиза сутрин да купи вестник и се губи по половин ден. Това не е нищо - бе й отвърнала Цончева. - Дончо тръгва в понеделник да купи „Работническо дело“, а се връща с „Народна култура“ (седмичникът излизаше в събота - б. а). Казваха, че жените му се лепели. Нищо чудно - дамите си падат по лоши момчета, дори и пораснали. Дивият джентълмен Цончев беше забавен на маса, спортен тип с буен нрав. Но в прочутите творчески клубове навремето - писателски и журналистически, около него май преобладаваше мъжката компания. Тук е мястото да кажа и няколко думи за родителите на Дончо Цончев. Самият той приживе не обичаше да говори много за миналото, споменавал е за бедите, които му се стоварвали като син на „враг на народа“ и толкоз... Баща му Стефан Цончев бил от село в Дряновския балкан, от стар хайдушки род, беден и буен, ходил по гурбет като зидар. Основал в селото си клуб на женомразците и минал под венчило с избраницата си Ангелина чак след като надхвърлил 30 - вече стар ерген. Бил самоук, обичал литературата, спомня си днес внучката му Ангелина. А по убеждения - анархокомунист. Когато се преселили в град Левски, отворил магазин, забогатял, така го заварила народната власт на 9 септември 1944-та. Затова се оказал неин „враг“ - клеймо, което тежало и над сина му после.

Самият Дончо гордо се шегуваше със себе си, когато през 2007-а стана лауреат на писателската награда на Софийския университет. Точно от най-престижното ни висше учебно заведение навремето бил изключван 7 пъти. Докато овладявал геологията в Алма матер през 50-те, на няколко пъти го пъдили заради „неблагонадеждното минало“ на родителя му, пък и заради собствения му буен нрав. „Геологията е несподелената ми любов, имах надежди в науката. Но съдбата си знае работата“, отсъди тогава академичният лауреат. Сред многото му хобита бе и рисуването - портрети и шаржове на приятели и колеги, на безмълвни герои и бъдещи жертви от ловджийските му похождения.

Помня как преди Коледа на 1999-а нареди самостоятелна изложба под заглавие „За животните и хората“. „Обичам Стайнбек и каламбура с неговото заглавие („За мишките и хората“) ми хареса“, каза тогава. Сред анималистичната сбирка - зайци, глигани, елени, сърни... се мъдреше и одухотворен енот. „Това е любимото ми животно - призна писателят. - Ако бях граф, бих го сложил в герба си.“ На Данчо Радичков съм му нарисувал душата, Леа Иванова сякаш пее от рисунката ми, саморецензираше се самоукият художник. А виртуоза Минчо Минчев бе „мултиплицирал“ над цигулката - „когато свири, не е с едно лице“, обясняваше мотива си. Няколко години преди болестта да го налети, в интервю - уж на шега - обрисува вълнообразното си битие от „възходи“ и „падения“: „Не можах да разбера аз изкачвах ли се по този път, или слизах.“ Твърдеше още, че истинският писател има своя идеология, но не обявява дуел на другомислещия, който дори му е нужен. Казваше го по повод литературните
караници - идеологически, поколенчески и др. „Не с лошо към предната страница, момчета“, нарече последния си текст дни преди смъртта да го отнесе, точно зара- ди тази вечна война на „младите“ срещу „старите“ в литературата ни. Под „предната страница“ имаше предвид талантите с едно или няколко десетилетия повече на гърба им пред бушуващите писателски хормони на настъпващите попълнения. „Как тя да се изгори, нали на гърба на същия лист ще пишете вие“, предупреждаваше Цончев. Признавал е, че самият него са поощрявали в писането по-мъдрите и по-възрастни майстори като Емилиян Станев, Димитър Талев, Димитър Димов, Павел Вежинов... Че всичките му литературни приятелства са оцелели през годините и най-вече „споените от сродна душевност, обща съдба, близки възгледи за нещата от живота“. Точно тези неща плюс дългогодишното гладиаторско общуване задържали един до друг чепати характери като неговия и на Васил Попов. „Той все пъдеше от масата си. Аз пък непрекъснато събирах кого ли не, от кол и въже.

Васко сумтеше страшно, но ги търпеше. И аз не му се сърдех, като ги пъдеше.“ Общата писателска маса, изчезнала безвъзвратно след 1990-а, за него беше като училище, каквото за писатели никога не е имало. „Там се оформяхме взаимно“, казваше Дончо. До последно, надживял сложни операции, стопен физически, но с жив дух, заклетият бохем не се отказа нито от писането, нито от простите човешки радости - цигарите и хубавото вино. 20-ина дни преди да си отиде, той самоволно напусна Военна болница, за да прекара отредените му часове у дома. Смъртта го настигна в навечерието на 77-ия му рожден ден, ограден от семейството му. „Бог е слово. Словото е Бог - припомняше някога Цончев написаното в свещените книги. - Една от парадоксалните ми мечти е Той да бъде един за цялото човечество, а то да разговаря помежду си на един език. Някой ден!“

Последната си книга, появила се, уви, няколко дни след смъртта му, бе нарекъл „Красивата версия“. Казваше, че „за всяко нещо съществуват поне 100 ракурса. Аз съм за красивата версия.“ Раждането й свързваше с разума и доброто, това го правело щастлив и го осмисляло. Твърдеше още, че е научил, макар и късно, една истина - да не упреква нищо, което съществува реално. „Не съм сценарист на Господа. Не съм и режисьор на природата. А със съдбата сме почти в любовни отношения. Каквото тя е решила, за мен е закон. Понякога ме е целувала.“

* Заглавие на разказ от шампионските години по автомобилизъм на Дончо Цончев.

Безпартийник по душа

„И аз мириша на политика“, призна през 2000-а Дончо Цончев, току-що оглавил вестник „За народа“. „Всички са „народът“ - каза ми той тогава, - и бандитите, и готините хора - всички са като в една голяма зала заедно.“ Твърдеше, че като вестникар е в свои води по моралните теми, другите избягва. „Не обичам думата „партия“, защото идва от „парт“, част от обществото. А ние какво да правим безпартийните?“ Пет години по-късно „безпартийникът“ Цончев, „син на враг на народа“ от времето на соца, се озова на депутатската банка като избраник от Коалиция за България. „Републиката върви, капитализмът набъбва яко, европейска работа, а народът ни най-беден на този континент. Това е единственото нещо, от което вътрешно се срамувам“, обобщи преживяванията си в политиката писателят. Не можели да го стреснат нито мръсен речник, нито скандалджийство в Народното събрание. Вбесявал го обаче мискинлъкът на избраници, които крещят на парламентарната трибуна от името на втора, че
и на трета партия, различна от първоначалното им „пристрастие“.

През 2007-ма получи Голямата литературна награда на Софийския университет от ректора проф. Иван Илчев. Похвали се, че 7 пъти е гонен от Алма матер заради миналото и буйния си нрав.

С Йордан Радичков (в средата) и Тодор Генов на писателска конференция през 1971 г.

Коста Цонев и Йосиф Сърчаджиев във филма „Голямата победа“, 1973 г., по сценарий на Дончо Цончев.