И двамата изгоряхме в пожара на греха


Понякога в живота ни се случват събития, над които нямаме контрол. И ако до вчера сме вярвали, че сме постигнали всичко, което желаем, внезапно ни помита ураганът, наречен любов.

Отдавна съм минала 50-те и за близките си съм грижовна съпруга, майка, а отскоро и баба. Съседите ме уважават, колегите зачитат мнението ми, а приятелите ми вярват, че няма по-всеотдаен човек от мен. С една дума - изградила съм идеалния свят, с хармонични връзки и отношения. Но понякога ми писва да играя ролята на перфектната жена. Иска ми се да разтърся този подреден свят, който сама изградих, да погледна близки и приятели в лицето и да им изкрещя, че не съм човекът, за когото ме мислят. Не съм почтената и вярна съпруга, не съм примерната майка, а още по-малко съм всеотдайна приятелка. Нека разберат, че бях готова да им обърна гръб, да ги залича завинаги от живота си, в името на една любов, за която никой не подозира. Искам, но не мога да им призная тайната си. Защото няма вече къде да потърся подслон от мълниеносните бури, а топлото сърце на мъжа, който бе мой закрилник, отдавна не тупти в гърдите му.
Толкова много време измина, откакто бяхме млади и изпълнени с мечти! Завършила съм икономика и работех по специалността в голяма фирма в родния град. Един ден шефът ме извика и каза, че ме праща за седмица в съседен град, където фирмата ни имаше клон. Предстояла ревизия и държал да участвам и аз. Заповедта не ми допадна особено: децата ми бяха малки и се опасявах да ги оставя на баща им, без мой надзор. Но нямах избор - думата на началника беше закон. Оставих инструкции на съпруга си как да се грижи за синовете и дома ни и заминах в командировка.
Колегите ме посрещнаха добре, а главният счетоводител на клона се оказа млад, горе-долу на моята възраст мъж. Много любезен, възпитан и добър професионалист, Митко се казваше. Ревизията вървеше бавно, често се налагаше с Митко да оставаме след работа и допрели глави, задълбочено да сверяваме и засичаме резултатите в отчетите. Докосването до силното му тяло ме караше да изгарям, а ароматът на истински мъж замайваше главата ми до припадък. Упорито се мъчех да заглуша страстта, която разкъсваше тялото ми, но когато една вечер ръката му докосна моята, устните ми се сляха с неговите. Нещо далечно в ума ми крещеше предупредително, но бях безсилна да спра напора на чувствата си. Това бе моментът, в който завинаги разруших сигурния свят, в който до вчера необезпокоявано живях.
По-късно и двамата си дадохме сметка, че сме семейни и връзката ни на практика е невъзможна. Дни наред се опитвахме да стоим далече един от друг, но последната вечер някой почука тихо на вратата ми в хотелската стая. Отворих и на прага видях Митко. Смутена затворих очи: струваше ми се, че сънувам, а щом усетих ръцете му да ме обгръщат, си казах наум: „Господи! Дано не се събудя никога!” И десет години се оставих на този приказен сън.
След онази нощ си тръгнах, но само след месец отново се събудих в обятията на Митко. Той беше наел малка къща в красиво градче, а по-късно я купи от собствениците и ми я подари в чест на годишнината от първата ни среща. Как ли не лъгахме семействата си, за да оправдаем отсъствията си. Превърнахме се в изкусни лъжци, които нежно гледат половинките си в очите, а със сърцата си ги мамят. С Митко се срещахме веднъж на месец-два и всяка среща беше специална. Пред него можех да си позволя да бъда себе си. Разказвах му за проблемите в службата, за отегчението да бъда законна жена на друг, за нощите, в които си представях, че той ме прегръща, а не собственият ми съпруг. Неговите разкази не бяха по-различни от моите. И двамата копнеехме никога да не напуснем нашата малка къщичка, но не се осмелихме да го изречем на глас. Една нощ се събудих внезапно. Дълго се взирах в спокойното лице на любимия и през ума ми мина мисълта, че ако той пожелае, то аз съм готова да обърна гръб на семейството си. Само дума от неговата уста и щях да си тръгна завинаги от тях. От мъжа си, от децата, от родители, приятели... Предпочитах да изгарям в огъня на греха, отколкото всеки ден бавно да умирам, обречена да живея без него. Но във връзката ни той беше този, който се контролираше повече. Убеди ме, че заради нашата любов не трябва да съсипваме живота на децата си, защото в противен случай ще бъдем просто едни безразсъдни егоисти. И като всички влюбени, така и ние вярвахме, че сме невинни жертви на съдбата.
Десет години изминаха в лъжи, двойни игри, но и в красиви дни и нощи. Десет години се чувствах най-коварната жена на този свят, но и най-обичаната любовница. Десет години проклинах, че сме семейни, но и благодарях на Бог, че - макар и чужд съпруг - имах мъж като Митко. Седях сред близки и приятели, усмихвах се, а душата ми жадуваше да полети и отново да бъде с любимия. И тогава се случи онова, което разби живота ми завинаги.
Беше поредната ни среща. От сутринта го чаках, но той не идваше. Не дойде и на следващия ден, нито на по-следващия. Въпреки че бяхме толкова близки, с Митко си бяхме обещали, че заради сигурността си не бива да се търсим по телефона. Изминаха няколко седмици, а аз не знаех нищо за него. Нямах номера му, не познавах приятелите му: нищо, което да хвърли светлина в мрака. Вече усещах, че нещо лошо се е случило. Не знаех телефона му, но знаех къде живее. Една събота се качих на влака и решена да стигна до крайност, ако се наложи, отпътувах за родния му град. Изчаках да се стъмни и като крадец се промъкнах до къщата му. Едва го видях - залепен на вратата, черно-бял некролог, от който загадъчно се усмихваше любимото лице. Вдигнах ръка и нежно погалих снимката. Знаех си, че има основателна причина да не дойде на срещата ни. Той никога не би ме изоставил и не би ме наранил с умишлена раздяла. Преборихме се с времето, със семействата си, но не можахме да се преборим със смъртта.
И досега продължавам да ходя в нашата къщичка. Паля светлините във всяка стая, заставам на вратата и го чакам. И ще го чакам, докато настъпи и моето време да си тръгна от този свят. Затова ме боли, че ме смятат за перфектната майка, приятелка и съпруга, а аз искам само да бъда в своя истински дом, със своя истински любим.
Албена


Какво четем:

🔴 Когато мечтите се сбъдват

🔴 Опит за летене - Уникална балетна фотосесия в рушащото се Читалище в Шипка

🔴 Градски абсурд: Улица в Дупница погълна камион

Източник: lichna-drama



Коментари



горе