Летни истории с история: Соколският манастир ''Успение Богородично''
Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ ще ви разказваме за някой български манастир с убеждението, че въпросът с вярата е много личен, съкровен даже, че спазването на религиозните ритуали е въпрос на избор, но и че като християни принадлежим към едно културно пространство, наречено източно православие, затова да научи човек нещо за църква или манастир или да запали в тях една свещичка, няма да му навреди, освен ако не е атеист... А всъщност най – добре е всеки да прави това, което му харесва...
До Соколския манастир "Успение Богородично" се стига по два начина, а взимаме София за изходна точка, защото ние оттук сме ходили. Ако поемете по магистрала „Хемус“ и при Севлиево се отклоните вдясно, оттам до манастира са 40 км. Ако хванете Подбалканския път и при село Дунавци (на десетина км преди Казанлък) свиете наляво, пак имате 40 км до манастира, през прохода Шипка обаче. И понеже и по двата маршрута пътят с кола е 3 часа, май всички правят така – поемат по единия маршрут, а се връщат по другия, а вече отбиването до „Етъра“, паметника на връх Шипка и „Златната църква“ в ниското е въпрос само на време и желание.
Фактически Соколският манастир е „сгушен“, както се казва, в Стара планина и в местността Сокола, където в далечната 1832 архимандрит (висше духовно лице) Йосиф от Троянския манастир с още един монах решава да направи Света обител. Двамата вдигат малка дървена църква, но местните събират пари и майстор Константин от Пещера вдига истинска, а като гледаме църквата в Троянския и Батошевския манастир, правени и те от него, този Константин наистина трябва да е бил голям майстор.
И я освещават на 15 август 1834, т.е. на християнския празник, който народът нарича Голяма Богородица, защото на тази дата Дева Мария напуска земния свят. Официално обаче празникът се нарича Успение Богородично (заспиване на Богородица), затова дават и на църквата това име. Тя обаче „престоява“ трийсетина години неизографисана и без никаква украса вътре (година – две я ползват за килийно училище) и чак в 1862 поп Павел и синът му Николай от село Шипка правят стенописите.
Тези двамата били там заселници, а иначе родом от Дебър. Дебър пък е град в Македония почти на границата с Албания и в него някога живеят много българи и малко албанци, а днес много албанци и малко македонци (така пише в справочниците). Каква е тази работа, не можем да кажем, но нямат брой и чет дебърските иконописци и резбари, оставили следи в български църкви, а понеже иконописта им е характерно наивистична, а дърворезбата им е изпълнена с лозови, дъбови листа, клонки и розетки, специалистите определят това като Дебърска художествена школа.
Та поп Павел и синът му Николай в 1862 изрисуват стенописите на църквата, габровецът Христо Цокев – храмовата икона, тревненски художници - основните икони, а тревненски дърворезбари изработват иконостаса. В следващите години с пари на местни хора лека – полека се построяват и манастирските сгради и всичко това се превръща в Соколския манастир „Успение Богородично“.
Тук ще направим едно отклонение. В последните години с пари по европейски програми много български манастири се реставрират, но много от тях и завинаги губят своя автентичен дух. На входове се издигат несъществували арки, в дворове се вдигат мраморни беседки „за красота“ и се поставят на тревата гипсови зайчета, щъркели и разни такива, а до вековни манастирски крила се пристрояват нови с мраморни стълбища и пищни балюстради. Ние обаче мислим, че манастирите са духовни средища и трябва да се поддържат, но разточителството, в повечето случаи само защото трябва да се усвоят едни пари, не е добър подход, освен и че едва ли е Богоугодно дело...
Ето защо какви хора са „пипнали“ Соколския манастир, не знаем, но са го направили така умело, така премерено, така дискретно и с такъв респект към това духовно и историческо място, че хем са го подновили, хем това ни най – малко не се е отразило на атмосферата и духа му...
Всъщност Соколският манастир е в топ 10 на българските манастири и това съвсем не е случайно. Църквата му съхранява една от десетте чудотворни икони на Св.Богородица в България и хората наистина вярват в силата й да изцелява болни. Имало и някаква тетрадка, в която хора описвали своето или на свои близки спасение след досега си с иконата на Божията майка, но не ни се прииска да я видим, защото това са много лични неща...
Тук в 1856 (не)известният Дядо Никола с чета от 13 души се установява, макар тогава да я има само църквата, с идеята да превърне мястото в център на въстание, но в бой с турците четата е избита. И сигурно този човек не си е правел илюзията, че може да постигне нещо, но думите му:“Аз подкачвам звонче, което след време ще стане камбана...“ говорят какво е искал да направи...
В Соколския манастир често се е крил и Левски, а когато избухва Априлското въстание в 1876, тук се събират двеста и повече човека начело с (не) известния габровец Цанко Дюстабанов и благословени от монасите, се бият на живот и смърт в околността с турците...
Турците убиват две трети от четниците, други осем, заловени край манастира, обесват, а телата им хвърлят в пропастта. Цанко Дюстабанов осъждат на смърт, а той пожелава да бъде обесен не в родното Габрово, а в Търново може би за да видят повече хора, че не се страхува да умре... Отказва на свещеника последно причастие, раздава колкото пари има на „вдовици и сиромахкини" и „без никакво смущение" се качва на бесилката...
След Освобождението тленните му останки са прибрани от монахините в габровския Девически манастир, и той вдигнат в 1836 от архимандрит Йосиф. В този манастир Левски също се е крил и тук също е идвал много пъти Цанко Дюстабанов. И понеже след 1944 според управляващите религията е „опиум за народа“, в 1959 те разрушават Девическия манастир (на архивни снимки изглежда изключително красив), така че камък върху камък не остава от него, а монахините са натирени в Соколския манастир.
Жените взимат със себе си черепа на Цанко Дюстабанов, сабята и пръстена му, ножчето на Левски и други реликви, както и две икони на Захарий Зограф, всичко това няколко поколения монахини пазили ги като зеницата на окото си, а образно казано, Цанко Дюстабанов се оказва пак на мястото, откъдето тръгва да мре някога за свободата на България, в която след няколко десетилетия никой вече не се интересува от черепа му, освен едни монахини...
Но да сложим точка на историческите факти и кажем нещо за атмосферата в Соколския манастир. Манастирските сгради са във формата на буквата „П“, но ако приемем, че двете странични чертички са по - къси от напречната. Сградите са старовремски, но варосани, а еркерният им втори етаж, крепен от тъмни греди, открай докрай е с чардаци (покрити недълбоки тераси с перила), откъдето пък на няколко места дървени стълбища отвеждат в двора.
В центъра му има осмоъгълна белокаменна чешма с кубе и кръст и с осем сокола, направена в 1868 от прочутия Уста́ (майстор) Колю Фичето и от осемте чучура неспирно тече ледена вода, за която хората вярват, че ако си измиеш лицето, предпазва от уроки, а ако пиеш, ще живееш 100 години. Целият двор пък е потънал в идеално подрязани благоуханни чемшири и много цветя, а върху каменните пътеки хвърля сянка огромен бор или може би ела, посаден/а още в 1834 година от архимандрит Йосиф, създателя на манастира...
От двора се вижда кажи – речи само куполът на църквата, защото тя всъщност е на площадка под него и дотам се стига по трийсетина стъпала, от едната страна ограничени с висок каменен зид, обрасъл в бръшлян... Никъде не сме виждали такава църква – изрисувана отвън с библейски сцени с преобладаващ кобалтовосини цвят, а ламариненото кубе в светлотюркоазен цвят и с „накъдрен“ равномерно ръб ни напомни как като бяхме деца, в часовете по трудово опъвахме краищата на някаква цветна разтегателна хартия и се получаваше същият ефект...
Кубето с кръста на църквата съответства и на меките извивки на купола с кръста на чешмата, и на цвета му, а и на извивката на покрива на централния еркерен етаж на манастирските сгради. Такива извивки има и на покривите на къщите в Копривщица и Пловдив, а и на други места, и очевидно са характерен елемент от възрожденската ни архитектура...
И докато гледахме всичко това, нахлу шумна туристическа група руснаци и един от тях взе да обяснява на другите, че това е мястото, където някога е бил прапрапрадядо му, защото бил участник в боя на връх Шипка, но като го ранили в крака, после лежал в манастир, а понеже екскурзоводката казала, че този манастир по време на Руско – турската война 1877-78 бил превърнат в лазарет, ето тук е лежал раненият му прапрапрадядо, тук и никъде другаде...
Ние пък си казахме защо да не е лежал в Девическия манастир в Габрово, оня съборения, защото тогава в целия град, околните села и в два манастира - Девическия и Соколския – е било пълно с ранени опълченци и руснаци... После обаче решихме, че тук е бил, защото няма начин да не е пил вода от чешмата на Колю Фичето, а руснакът каза още, че прапрапрадядо му на 20 години останал с един крак, но после доживял до сто години...
Какво четем:
🔴 Малката тайна на добрите отношения🔴 Вижте как холандските мами възпитават децата си, неслучайно хлапета им са признати за най-щастливите в света
🔴 Огнено име има празник днес! Да почерпи!
Източник: newme
Коментари
Последвайте ни във facebook!
