Летни истории с история: Параклисът при язовир Пчелина
Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ ще ви разказваме за някой български манастир, църква или параклис с убеждението, че въпросът с вярата е много личен, съкровен даже, че спазването на религиозните ритуали е въпрос на избор, но и че като християни принадлежим към едно културно пространство, наречено източно православие, затова да научи човек нещо или да запали някъде една свещичка, няма да му навреди, освен ако не е атеист... А всъщност е най – добре всеки да прави това, което му харесва...
Параклисът „Св. Йоан Кръстител Летни“, популярен като Параклиса при язовир Пчелина, е на 55 км от София, а взимаме София за изходна точка, защото ние оттук сме ходили.
Като поемете към Перник и минете Радомир, на 7-8 км след града ще видите разклонение вдясно с табелка „Поцърненци– 3 км“, а няма как да го пропуснете, защото наоколо е голо поле и май даже в далечината селото се вижда. И понеже всички казват, а и ние, че (тук със сигурност) GPS – ът обърква, като стигнете центъра – ще го познаете по магазина, пред който седят мъже на по бира - питайте ги накъде да хванете за параклиса. Казват, че наскоро били сложили табелки, но ние не сме ги виждали.
И като кривнете наляво, оттам – нататък давайте само напред. Тази последна отсечка, не повече от 2 км, минава се през три махали и все пак ако видите човек, пак питайте за посоката, защото няма нищо по – добро от човешкия GPS. В интернет пише, че след края на третата махала трябва да оставите колата и продължите пеша, защото оттам наистина започва черен път, но ние бавничко – бавничко стигнахме до самото подножие на каменистия баир, върху който още отдалеч се белее параклисът. Да кажем все пак, че ако е било дъждовно или през пролетта и есента, когато черният път е разкалян, стигането с кола до баира може би наистина няма как да стане...
И за да приключим с „техническата част“, да кажем още нещо - тук лятото е страшен пек, а сянка никъде няма, освен тази, която хвърля параклисът, затова си носете вода и нещо за глава, като шапка, каскет или кърпа, и се обуйте с маратонки или нещо подобно, защото е каменисто и стръмно...
В този край още през последния период на каменната ера, наречен неолит (в буквален превод „нов камък“), са живели хора, защото има открити много глинени съдове и други битови вещи. И за да не ви караме да си представяте кога точно е било това, защото науката „поставя“ неолита в много широки времеви граници, да кажем така - със сигурност тук са живели хора поне преди 6000 години...
Околността е населена и в античността, защото има артефакти и от този период; и в Средновековието, защото близо до параклиса (във всички случаи тогава вдигнат) е открито селище и гробище; и в Новото време, защото според турски документ от 1570 в тукашното село Пчелинци (запомнете това име) има войнуци (българи на служба в турската войска, ползващи привилегии), а и защото в поклоннически поменици от XVII и XVIII в. на Рилския и Зографския манастир се срещат имена на хора от това село. А че през Възраждането го има това Пчелинци, няма никакво съмнение, защото веднага след Освобождението хората в него вдигат църква и училище, които още ги има...
И така върви животът до 1968, когато се оказва, че в Струма, която минава през Перник, години наред се оттичат отпадъчни води от тамошните предприятия и така са я замърсили, че Гърция започва да протестира, защото реката тече и оттам, преди да се влее в Бяло море. Затова българските власти взимат решение някъде след Перник да направят язовир, който да играе ролята на „утайник“ за отпадъчните води, и къде – къде, избират това да стане на мястото на село Пчелинци, защото било разположено в удобна падина, която се разпростирала и наоколо...
Естествено, никой не пита хората искат или не искат, но според нас и в днешно време не биха ги питали... А на тях какво им е било, само можем да си представим... Но както и да е, като ги обезщетяват и заселват в съседни села и в Радомир, село Пчелинци „изчезва“ завинаги...
Някой може да си помисли, защото ние така си помислихме, че на дъното на язовира и сега има призрачни къщи, като кораба на дъното на океана в началото на филма „Титаник“, но не е така. Всички къщи разрушили, а само две от тях и църквата и училището, за които споменахме, оцелели, че били нависоко... Оцелял и на високия скалист баир над селото средновековен параклис, със сигурност от XIV в., и макар никой да не знае кога точно е построен, нарочно поставена плочка днес упоменава това да се е случило в Лето Господне 1350 - то...
Години наред този параклис „горе“ го брулят ветрове и го валят дъждове, сняг го засипва и слънце го напича и никой не му обръща внимание, защото той остава в средата на нищото, както се казва... А преди петнайсетина години, когато вече всички хора имат телефони с камери и особено когато Фейсбук става неотменна част от живота, параклисът при язовир Пчелина започва да привлича като магнит ентусиасти фотографи заради невероятно красивите снимки, особено ако се направят при изгрев и залез слънце... И дали защото хората вече обикалят много места в България, дали защото виждат снимки на този екзотичен параклис в интернет или Фейсбук, не знаем, но оттогава започват да идват и насам...
Та като оставите колата си в подножието на баира и излазите за десетина минути до параклиса, едва ли ще му обърнете веднага внимание, защото първоначалната гледка наоколо ще ви зашемети, и всеки казва това. Язовирът с неправилната си форма се губи в далечината (обиколката му била 34 км), а водата му опира в ниски брегове, след които следват меки хълмове.
В същото време вие сте на доста високия и доста стръмния баир и на една немалка, но и неголяма полукаменна - полузатревена площадка. Тя пък завършва със струпани безразборно от природата камъни, едни такива кръглести и порести, които виждате само от едната им страна, защото от другата е пропаст... Не, нито е страшно, нито е опасно, просто е необичайно...
На десетина метра от ръба на площадката има голям черен кръст, а между него и параклиса още един. Всеки, попаднал на това място, казва, че не може да опише усещанията си при големия кръст... И ние няма да го направим, а само ще кажем, че височината, на която сте, и кръстът, устремен нагоре, протяжният язовир в ниското, заобиколен от меки хълмове, а и това, че над вас е целият простор, по някакъв странен начин отваря душата и тя полита нанякъде... И понеже вярата в Бога е нещо много лично, даже интимно, ние само ще кажем, че според нас ако има Бог, тук това се усеща както никъде другаде...
После ще влезете в параклиса, всички правят така. Параклис всъщност е каменна малка църква в правоъгълна форма и на едната къса страна с полукръгла издатина, която е олтарът, но това се разбира, когато влезете вътре.
Вратата на параклиса при язовир Пчелина не се заключва и там винаги е отворено, а за него се грижат местни хора, при това без никой да ги кара. Вътре е полутъмно, но чисто и спретнато, с черги върху каменния под, с каменна „масичка“ с покривка, върху която има свещички и оставени стотинки за тях, както и Библия... Върху каменните стени навсякъде има различни икони от наше време, вазички с цветя и други украшения, а може да има и още нещо, но не си го спомняме... Спомняме си обаче, че параклисът има и два процепа в дебелите си стени, през които се виждат парчета вода от язовира в ниското....
Вътре има и стенописи, за които изкуствоведи предполагат, че са от XVI век, но времето и влагата почти са ги унищожили, а явно наколо няма хора, които да се задействат и намерят пари по някои програми за реставрация на подобни места, така широко прилагани в днешно време, но кой знае, може и да е по – добре...
По социалистическо време пък какви хора са идвали в запустелия и неинтересуващ никого параклис, никой не знае, но те са изпонадраскали с пирони или ножчета върху стенописите имена, дати и разни други думи, които не означават нищо, от което може да се предположи и колко грамотни са били... И странно, очите на Света Богородица на централния стенопис за изчегъртани, но дори и така тя като че ли пак гледа – смирена, неразбираща, но и неукоряваща човешкото невежество и неоправдана злост към нея...
Със сигурност и ще обиколите параклиса, защото всички правят така, ще седнете на пейката отпред и ще се загледате наоколо, а от пейката наоколо изглежда да има само небе, и пак ще отидете до големия кръст, защото веднъж усетила нещо, на душата ѝ се иска пак да го усети...
А като се върнете, ако се загледате пак в параклиса и ако ви направи впечатление, че камъните, от които е иззидан, са варосани, но вече и поолющени от дъждовете и ако се запитате на кого ли му е хрумнало да варосва камъни, то това ще е само знак, че е време да поемате към земния свят...
И като се смъкнете от баира, веднага ще усетите разликата между „горе“ и долу“... А ако параклисът при язовир Пчелина беше жив човек, той в този момент щеше да се усмихне на големия черен кръст пред себе си, но вие едва ли щяхте да видите това от ниското, а и по – добре, защото тогава пък щяхте да се запитате защо...
Четете още:
🔴 Изгониха Мая Манолова от тристранката (Видео, снимки)🔴 НВИМ показва всичките спасените бойни знамена на БА
🔴 10-ТЕ НАЙ-КРАСИВИ МЕСТА В БЪЛГАРИЯ
Източник: newme
Коментари
Харесайте ни във facebook!
