За Тодор Живков, 20 години след смъртта му (Част 3)


Продължение от миналия брой
Живков е принуден да разработи реформи, които да съответстват на тези промени. През март 1986 г. той излиза с Концепция за технологично обновление, която през 1987 г. е формулирана като т.нар. Юлска концепция, по името на Юлския пленум на ЦК на БКП. Оказва се, обаче, че и идеите на Юлската концепция не допадат на Горбачов - нещо повече, руският лидер дори ги нарекъл "антисъветски", защото те водели до промени в някои договорни отношения на България с външния свят. Живков и този път, обаче, успява да увери съветските си другари в своята лоялност, и временно потушава конфликта. Въпреки това, финансовото положение в България не се подобрява. В средата на 80-те, заради девалвацията на долара, спадат печалбите от реекспорт на съветски петрол. По всичко започва да личи, че България навлиза във втора дългова криза. Живков е объркан и притиснат и от други - вътрешнополитически проблеми. Най-сериозният е Възродителният процес. "Голямата екскурзия" разстройва цели стопански сектори, защото масовото изселване води до масово напускане на работа на повече от 170 000 души.
Живков предлага да се изготви пакет от спешни мерки за спасяване на икономиката. В същото време вече не е добре здравословно. Наясно е, че не може да разчита на съветската подкрепа. На срещата на страните от Варшавския договор, Горбачов безцеремонно отказва да разговаря с него. Вътре в партията Живков вече има открити опоненти като Петър Младенов. Тодор Живков за втори път в живота си се замисля за оставка, и за разлика от първия, е почти сигурен, че тя ще бъде приета...
На състоялия се на 10 ноември 1989 г. Ноемврийски пленум на ЦК на БКП, оставката на Тодор Живков е приета и става известна на обществеността. На 17 ноември 1989 г. Първия е освободен и от поста на Председател на Държавния съвет на НР България. На следващ пленум на ЦК на БКП е порицан и изключен от партията. Малко преди смъртта си, беше реабилитиран от БСП, но това едва ли вече е имало значение за него.
От 1989-а до смъртта си, някогашният първи партиен и държавен ръководител преживява много драматични моменти. На 18 януари 1990 г. бе арестуван и обвинен в поредица от престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение "задържане под стража" беше заменена с домашен арест и Главна прокуратура образува 5 дела срещу него: дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. /б.а.Това дело бе върнато четири пъти за доразследване във Военна прокуратура/; дело за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО /б.а. По това дело Живков първо бе осъден на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева, а после присъдата му бе отменена/; дело за "лагерите на смъртта"; привлечен бе като обвиняем и по делото отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което ощетил държавният бюджет; и последното, пето дело - за подпомагане на международното комунистическо движение.
Делата срещу Тодор Живков бяха прекратени с неговата смърт, но много от обвиненията тепърва ще преразглежда времето.
Тодор Живков почина на 5 август 1998 година в София. Беше изпратен без държавни почести. Като "човек от народа".
Днес, с новите събития в Македония, обаче, отново се обсъжда връзката му и  с т.нар. Македонски въпрос. Живков е бил добре запознат с национално-освободителните борби на македонските българи и на тяхната революционна организация - ВМРО. През 1963 г. на пленум на БКП той слага официално край на политиката на македонизация, и Македонският въпрос е буквално "замразен" за цели 30 години - чак до 1989 г. Предстои да разберем, бил ли е прав в "нЕкои свои съображения".
Обвиняват Живков и за циганските гета в градовете, от които не можем да се отървем и до днес. За да се реши циганския, или както днес го наричат - "ромския" въпрос, в ЦК на БКП той създава специален Отдел за малцинствата. По конкретиката на програмата се осведомяваме от книгата на единствения циганин в апарата на ЦК на БКП - сливналията Господин Колев. По Живково време е приет закон, забраняващ скитничеството, прокарват се закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за прием на ромски младежи в университет. Самият Колев настоявал да се разбият ромските махали, за да могат циганите да обитават не гета, а нормална среда. Колев разказва и други прелюбопитни неща за политиката на Живков по "циганския" въпрос. Според него когато през 1980 г. ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани? Нещо повече, когато през 1966 г. Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, и френски журналисти го питат как живеят циганите в България, Живков им отговорил с "В България няма цигани". "Естествено, че е имало, иначе нямаше да има Отдел по малцинствата", отбелязва Колев, но Живков правеше усилия за реално равенство между етносите. Постигнаха се големи успехи и в образователно, и във всяко друго отношение". Днес циганите са все така "интегрирани", но голямата разлика с отпреди е, че не работят и не учат. А Колев отбелязва: "До 1986 г. имаше 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание, за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. През 1981 г. направихме проучване. Тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни - бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите по времето на Живков беше наистина решен".
Що се отнася до циганските махали, "виновно" е Постановление №1216 на МС - "За решаване въпроса с циганското малцинство в България". В него е подчертано: "Задължават се изпълнителните комитети на окръжните, околийските, градските и селските народни съвети, в чиито райони живеят, да издирят онези от тях, които не се занимават с общественополезен труд и да вземат мерки за настаняването им на работа в държавните и други обществени предприятия, в селските и горски стопанства и други". Според някои днешни защитници на правата на човека, това било дискриминационно действие от страна на Живков спрямо циганите - нарушавало "начина им на живот" и било "удар върху етнокултурната им специфика" с цел асимилация? Подобни твърдения не звучат сериозно, защото влизат в пълен разнобой със самата Конвенция за правата на човека. Правото на труд не може да бъде тълкувано като форма на дискриминация. Друг е въпросът, защо днешните работодатели в България не искат за свои служители цигани, и какво реално постигна демократичното време, въпреки големите средства по европейски проекти за ромска интеграция.
Много са ракурсите за сравнение на "тоталитарното" време с "демократичното". Приликата между тях тук са кавичките, а разликите - доста повече от тях, но с още "кавички". Очевидно, под лупата на времето, тепърва ще осъзнаваме и преосмисляме много неща от политиката на Тодор Живков. Хубаво ще е да се научим да бъдем обективни в отделянето на истината от лъжата. Вече имаме опита от четвърт век, в който не постигнахме нищо кой знае колко съществено добро за държавата си, както и за отделните обикновени граждани на България, в личен план. Болезнено е да си признаем, че не Живков е виновен за това. Както се казва в едно стихотворение - "мъртвият не ни е враг". Напротив, има какво да научим от политика Живков, има и какво да си припомним от нашата история по времето на неговото управление, без залитане по миналото и прехвалване на настоящето. В крайна сметка, нека си дадем сметка, че свободата не ни донесе успехи, защото бягаме от отговорността, която тя носи със себе си. Факт е, че времето на соца ни направи раболепни, а "равенството" - посредствени, и вероятно заради това ние тъгуваме за онова време, когато други поемаха отговорността за нашия живот, а ние просто изпълнявахме партийната повеля. Живков вероятно си отиде от този свят, огорчен от нашата непризнателност; от това, че трябваше да понесе на гърба си, всички смъртни грехове на миналото ни. Не е ли парадокс, че след като умря, и минаха вече толкова години - цели две десетилетия, все по-голяма част от българския народ, си спомня с носталгия за соца и неговото управление? И не е ли показателен фактът, че много днешни наши политици взеха да го имитират?! Но в подражателството си, те май не осъзнават една много съществена разлика с него - че Живков отъждествяваше държавата с партията, но не използваше държавата за партийни цели. Всъщност,  правеше тъкмо обратното. Днешните ни политици обезсилват държавата, за сметка на собствените си и партийните си интереси, и съвсем очевидно не могат да използват новите ни външни господари за добруването на България. Така, както с цената на "греховете" си, го постигаше той - обруганият Живков.  


Какво четем:

🔴 Ник Филипс – българинът партнирал си с Бен Афлек и Ричърд Гиър

🔴 Хасан Ефраимов: Ако някой се присети да ме гони от България…

🔴 Ябълковият оцет – лекарство от древността (+рецепти)

Източник: България сега



Коментари



горе