Нашият капиталист първо мисли за яхтата и колата, после за служителите си


Когато останах на улицата, ме забравиха, казва инж. Стоил Стилов, бивш кмет на Бойчиновци

Инж. Стоил Стоилов е роден в град Бойчиновци на 1 април, 1949 г. Завършил е ВМЕИ през 1973 г. Има и двегодишна следдипломна специализация по управление на териториалните единици. Започва трудова дейност в ОНС-Монтана като инспектор по производствено обучение. След това се завръща в Бойчиновци, а от 1983 до 1994 г. е кмет на общината. Напуска с оставка преди изтичане на мандата. Печели конкурс за зам. началник на поправителния дом в града. През 1996 г. напуска и е изпълнителен директор на „Растма-май” – Бойчиновци. След приватизацията на предприятието, след политически натиск от местния СДС, е освободен и две години е безработен. Това го принуждава да замине в София, където от 1999 до 2012 г. работи. След август 2012 г. е пенсионер. Днес Стоилов събира и подготвя първата си стихосбирка „Прашинка от вселената”. Първите литературни опити прави още като ученик. Познат на учениците с псевдонима Сто За Сто, под който редактира и издава с приятели сатиричния стенвестник „Сатър”.  Има двама сина, а Господ е дарил него и съпругата му с най-голямата радост - двама внуци и една внучка. „Те промениха духа ми. Първият се роди в много тежък момент - през 1999 г., когато бях безработен две години, неговата поява ме възроди”, разказва Стоил Стоилов. Много от отговорите в интервюто сладкодумния събеседник допълва със свои стихове...
-Г-н Стоилов, през целия си живот сте били на ръководна длъжност, какво научихте за човешките отношения, за човешката душа?
-Това го научих по-късно, когато вече не бях на ръководна длъжност, не че преди това не съм обръщал внимание на душата. Така се случи, че от студентската скамейка влязох в казармата. Оттам попаднах на работа в Окръжния съвет, в отдел „Просвета”. Уж трябваше да отида като преподавател в електротехникума в Монтана, но така ме завъртя шайбата, че станах кмет на община съвсем млад. Изкарах един мандат от новото време и напуснах преди края му.
-Защо се оттеглихте?
-Вътре в мен вече имаше съпротива срещу тази работа. Бяха трудни години. Започнаха тотални разрушения, които вече всички виждат, че не са оправдани. В кабинета ми идваха хора с едни и същи проблеми – „аз съм без работа, без пари, а ти тук си добре”. Започнах да не мога да помагам и реших да се оттегля. Подадох си оставката и се явих на друг конкурс, в затвора за непълнолетни в Бойчиновци. Имаше длъжност за заместник по стопанската част. Явих се и спечелих. Зад решетките обаче издържах 2 години, тъй като съм волна птица. След това започнах в „Растма-май”, където се произвеждаше олио и майонеза. Аз съм последният му държавен директор преди приватизацията. Дойде голямата метла на Иван Костов и за по-малко от два месеца три хиляди стопански кадри бяха изхвърлени на улицата. Загубиха лиценза, защото фондът, който купи предприятието, накупи други предприятия в различен бранш и не можеха да го управляват. Това е само детайл, никога не съм хленчил. По-лошото беше друго и по този повод написах един стих „Мълчи телефона”. Винаги в първите дни от новата година телефоните звънят и се поздравяваме. Тази година, вече не бях кмет, нито директор, и телефонът мълчеше. Няма дори кой да те напсува, както пиша в стиха. Това е тежко, изведнъж оставаш забравен от хората, с които си работил, от екипа ти. Тогавашният кмет ми е бил заместник. Спомням си, че 1990-1991 г., като закриха местните общински комитети на партията, аз го взех на работа заедно с първия секретар. Опозицията веднага ме атакува „защо?” Казах им, че те са мои другари, не мога да ги оставя на улицата. Когато останах на улицата, ме забравиха. Но не упреквам никого. Стегнах се и заминах за София.

МЪЛЧИ ТЕЛЕФОНЪТ

Приличаш на празна кутия.
Слушалка имаш с микрофон!
Обзела те е немотия,
Нещастен, скапан телефон!

Дали, че съм загубил поста,
И нямам вече капка власт?
Навярно. Логиката проста,
в основа е на всеки глас.

Звънни, дори да се преструваш,
от неудачник на щастлив.
Звънни, дори да ме напсуваш,
за да усетя, че съм жив...

Мълчи нелепо телефона.
Дори на следващият ден.
Попадаш сякаш в мъртва зона
и в нейният ужасен плен...

-Казвате, че сте се чувствали по-добре в периода, когато са ви казвали „бай Стоиле” и „майсторе”?
-Тук вече започна работническият ми път. На 50 започнах от най-ниското стъпало по професията - елмонтьор трета група. Това беше в подрайон към контактни мрежи на железниците на Волуяк. Той обслужва централната гара. Аз слагах земните пръти. Разпореждаха ми хора, които не бяха инженери..., но аз бях никой там. Не съм мрънкал. Трябваше да навляза в тая работа. Е, трябваха няколко месеца, за да се изкача в стълбичката на професията. Получих инженерна длъжност и там се пенсионирах.  Помагах да се гледа внука, после втория внук. Много каши съм забъркал и памперси съм сменял. Намерих си и допълнителна работа - електроизграждане на жилищата, обзавеждане. Взех си едно момче да ми помага и започнах да изкарвам повечко пари. Там вече не бях „другарю Стоилов”, „господин Стоилов”, а бях „бай Стоиле” и „майсторе”. Тези обръщения много ги ценя, защото в тях няма лицемерие.

ЛЕВЧЕ ЗА КЪСМЕТ

Намерих левче. При вървеж.
Късмет, ще носи в портмонето.
Там има място. Колко щеш!
Отдавна то, е незаето.

И днес се случи пак така.
Последната ми двайсетачка,
пое я докторска ръка
и тя потъна в тлъста пачка!

Сефте не ми е джобът лек.
А вън е жега. Време адско.
Спасявам се от този пек,
през подлеза на Цариградско.

И там, попадам в райски плен!
Едно момиче. И китара.
И глас, от ангели дарен,
Плениха ми душата стара.

То пееше с душа и плам.
Романс съдбовен. И лиричен!
Как исках много да му дам,
а съм самият безпаричен...

И в този миг на празнота,
Спаси ме левчето. Късмета!
Не бе това от суета,
а порив, на съдбата клета.

Така, от празно портмоне,
То дрънна в празното кашонче.
Дали, ще стигне и поне,
за малко хляб и за бонбонче?

Смутено тръгнах си от там.
От тази лепта смешно малка.
И пак съм в плен. Ала от срам.
От нашата реалност жалка...

 -В един от стиховете си пишете, че депутатите ни приемат парламента за златна мина?

-Така е, аз съм го написал: „И как така, та златна мина, за тях е парламента наш?/ Висока плата, лимузина, за гьонсурата и търгаш! Кюфтенца сочнички в бюфета!/В чужбина чести веселби!/Напитки маркови, кафета.../Безплатно всичко, може би.../От тези с тлъстата заплата,/потънали без срам в разкош,/ пари не стигат за децата,/ стотинка, левче, или грош”.
-Имате отношение и към джендърите и Истанбулската конвенция?
-Това се неща, които българинът не ги разбра и се спекулира с тях. Всички сме против насилието и си имаме закони против това. Хайде да спазваме българското и да оставим чуждиците. Имам една „Приказка за приказките”, която касае това: „Напразно чака Пепеляшка,/да дойде принц, на буен кон./ И вместо него, там по прашки,/ пристига джендърче с файтон”. И т.н.
-В книгата ви „Прашинка от вселената” имате трогателно стихотворение, посветено на децата. Какво беше детството ви?
-Ние бяхме в една система, в която имаше чавдарчета, пионерчета... Добре, приемам, че много са били политизирани, идеологизирани, но нека ги заменим с нещо. В САЩ имат скаутски организации, а тук какво? Оставяш децата на улицата и на произвола. Това загърбване има обяснение. Всички, които се изредиха като управляващи след 10 ноември, преследваха една цел. Когато се разрушава една система и минаваш към друга, която икономически е с друга основа, трябва да преминеш на частна система, на капитали, които трябва да се вземат от държавата. Реално се краде и държавата си затваря очите. При умните държави капитализмът е с друго лице. Нашият е от 19 век, а техният е от 21-ви. Там човекът е свободен да твори, да създава, да е предприемчив, но държавата е силна. Осигуряват се социалните права на хората, нещо, което липсва у нас. Как ще вървим напред, като българският бизнесмен и капиталист първо мисли за яхтата и луксозната кола, а не за заплатата на служителите и условията на труд? Как така се получава в България, че пари има за всичко, а твърде често няма за заплати. Къде го има това в Германия или Швеция? Това трябва да е подсъдно. Да се надяваме, че този процес вече отминава.

БЪЛГАРСКО ДЕТЕ

Аз съм българско дете.
Рядкост, в нашата държава!
Мама в книжки ми чете,
кой порасне, не остава.

Чезне нашият народ.
Уж сме, героично племе.
Влачим тежкият хомот,
сякаш раждат ни за бреме.

Тука всичко е менте.
Политици, депутати.
Тежко е да си дете.
С толкоз банди. И джелати.

Няма радост. Няма смях.
Няма приказки човешки.
Улицата ражда страх,
пък и нямам нови дрешки.

Всичко скъпо е за нас.
Татко, с мъничка заплата.
Щото тази хищна власт,
Граби даже от децата.

Аз съм българско дете.
Рядкост в нашата държава.
Тука, който порасте,
Бяга бързо, не остава...

-Срещал сте се с писателите Йордан Радичков и Дамян Дамянов, как се случи?
-Нашето поколение израсна с вярата и преклонението пред имена като Дамян Дамянов и Пеньо Пенев. Поезията им ни завладяваше. Дори ние, които се опитвахме да пишем се стараехме да им подражаваме. Срещата ми с Дамян Дамянов не беше лична. Бях делегат на 14-я конгрес на БКП, след 10 ноември 1989 г. Дотогава не можех да стигна до партиен конгрес, но се случи така, че много стари велможи се оттеглиха и аз се доредих. Спомням си как пълната зала 1 на НДК притихна. Отвори се една врата и влезе поетът Дамян Дамянов. Вече беше изключително немощен и от двете страни го крепяха хора. Всички хора в залата се изправиха на крака да го аплодират. Той мълчеше притеснен. Беше много вълнуващо. В един мой стих написах за него: „Той мълчеше, но и в мълчание беше велик! И когато влезе и залата стана разбрала безмълвно команда стани!”. С Радичков ме запозна моят добър приятел и поет Анастас Стоянов. С бай Анастас установихме близка връзка на тема лов и станахме неразделни приятели. През 90-те години бях член на бюрото на Българския ловно-рибарски съюз. Председателят Евтим Костов ме покани в ръководството и когато имаше излети канеше гости във фазановото стопанство. Щом разбрах, че Радичков ще бъде, веднага поисках да ме запознае с него. Беше незабравима среща.
Имам и друга интересна история. По онова време много се вълнувах от темата за Георги Марков. Исках да чуя истини. Затова разпитвах бай Анастас, за снимките му с Тодор Живков. Той ходеше на лов с него, рецитираше стихове пред него. Показа ми снимки, на които Живков е прегърнал Георги Марков и сподели, че Марков е бил най-големият галеник. Една сутрин Джагаров, който беше председател на Съюза на писателите дошъл сърдит и му хвърлил папка на бюрото да види какво пише за тях. Вътре имало разработки на държавна сигурност срещу наши творци. Бай Анастас прочел там за себе си, че бил на някаква мансарда. Не бил изненадан кой е съобщил за това, тъй като бил на мястото само с Георги Марков и никой друг. Не мога да твърдя, че това е истина, но и не мога да не вярвам на този човек. Анастас Стоянов имаше поредица от статии във вестник „Отечествен фронт” за българските евреи. Беше навлязъл в разследващата журналистика и намерил архиви, от които се разбира, че  немският посланик в София – Бекерле имал лично участие в спасяването на евреите. Това е много интересно, защото немците са заклеймявани за всичко, но се оказва, че не всички са били зверове.

ДВЕ ПОСОКИ – ЕДИН КРАЙ
                     
Различни сме. Това е ясно.
И всеки има своят път.
Аз наляво, ти - надясно.
Остава зад нас кръстопът.

И всеки към своя Голгота,
Пренасяше сякаш светът.
Така, се изниза животът,
Затворихме явно кръга.

И ето ни в точка печална.
Объркано сочим я с пръст,
Поели пътека реална,
Към оня малък, дървен кръст...

-Докога ще се делим червени, сини гербери и патриоти, нали всички сме българи?
-Това не е нормално за мен. Затова съм написал стихотворението „Две посоки – един край” за лявото и дясното. Нали всички сме българи? За тия неща глас можем да дадем ние хората, които имаме някаква трибуна чрез съседи, близки, приятели. Основната отговорност, обаче си е върху политиците. Това е скромното ми мнение като човек който е участвал в тези процеси макар и на ниво община. Единадесет години не са малко да бъдеш начело на една община. За жалост много случайни хора влязоха в политиката, хора без подготовка, хора с много нисък морал, с първични нрави. Не ми се мисли какво бъдеще очаква децата и внуците ни. Този въпрос за нацията въобще не търпи отлагане.  В една Унгария, еднократна помощ за трето дете е около 30 хиляди евро на семейството. А тук? Нали виждате какво е да бъдеш българско дете. И само се хвалим, че можем да ходим по Европа да работим. Това ли ни е хваленето? Да се върнем към „Я кажи ми, облаче ле бяло”. Онези с големите заплати не разбират, че  тези хора не са щастливи там. Ще ви кажа един мой стих за моя роден град Бойчиновци. Беше привечер късна есен, към 18,25 часа, спомням си, защото си погледнах часовника. Уличните лампи светеха, тъкмо бях излязъл от аптеката:

БОЙЧИНОВЦИ

Осемнадесет, двадесет и пет.
Окачени на своите диреци
проблясват лампи, от площад напет,
но никъде не виждат се човеци.

Безмълвен стана вечер моят град.
И денем. Много стари, малко млади.
Прокудени са хората. От глад.
Сега кръстосват чуждите площади.

Повярвайте! Не търся тук вина.
Макар че знаем, има и виновни.
Причините са много, не една.
Едва ли, всичките да са съдбовни.

Бойчиновци без ропот се смали.
Съдбата само взема и извежда.
Умираме, не раждаме, нали?
Къде тогаз да търсим и надежда?

 -Какво е за вас Бойчиновци?

-Бойчиновци е и моя болка и моя обич. Посветил съм живота си на Бойчиновци. Можех като много други да изчезна по големите градове, но реших, че тук е по-добре. Спомням си, когато бях още в общината, имахме една кметица на село Палилула, казваше се Дария. Беше завършила немска гимназия и ми преведе писмо, което получих от германски гражданин. В него той пишеше, че е бил на екскурзия в България и е минал през Бойчиновци и пише колко му е харесало тук. Разположено в долина между две реки. Германецът, верен на принципите си търсеше екскурзия до Бойчиновци. Известно време кореспондирахме с него.Това че се разруши икономиката ни в града, е голяма болка. Тук идват турци и гледат района около Консервния комбинат, който беше напълно разрушен. Добре разбирам, сменяш системата, сменяш властта, но защо рушиш изграденото? Въпреки всичко съм оптимист за Бойчиновци.

ОГОСТА

Балканът ражда ги. Сестри.
А те се втурват през полето.
Събират се по две, по три,
за да пристанат на морето.

От Чипровци и Дълги дел,
Огоста тук снага извива,
и право в Дунав, тих и бел
събраните потоци влива.

Затвориха я в язовир.
За ток, от водната централа.
Но пак тече си тя, без спир
и често буйна, побесняла.

Вековна тук е. Ден след ден
земя и хора утолява.
В подмОлите скобАр и клен,
уклей и мряна, като плява.

Когато пишех този стих,
заслушан в ромона вековен,
разказваше тя, с шепот тих
за някакъв далечен спомен.

Нашепваше за участ зла,
когато наранена, клета,
водата в кърви и била,
септември, двадесет и трета...

 

Интервю на Драгомира ИВАНОВА


Какво четем:

🔴 Разрухата е в главите

🔴 Съвременна притча за истинския успех

🔴 Коста Самокишев от Дъскот произведе рекордни тикви в градината си това лято

Източник: nabore



Коментари



горе